Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Герила Гърлс“ се борят както следва: в периода на формирането си 1985–1990 г. – с неравнопоставеността в света на изкуството. През 1990–2000 г. разширяват обхвата на критиката към обществото като цяло. В първото десетилетие на XXI век обхватът вече е глобален и критиката е към институциите. През второто преминава в протест в епохата на социалните мрежи и политически сътресения. От 2021 г. насам се борят срещу неправдите с монументални кампании и мултимедийни проекти.

Тази кратка история на анонимната артистична група, основана в Ню Йорк, е описана и илюстрирана в централната зала на НГ „Квадрат 500“ като част от ретроспективната изложба на „Герила Гърлс“ „Изкуството да си непослушна“ (6 март–8 юни 2025). Организирана е от Българския фонд за жените, който през 2017 г. създава „Фонд за артистични проекти на жени“. Това става след национално проучване, което установява, „че едва 9% от постоянната експозиция на Националната галерия и 13% от самостоятелните изложби (1990–2017) са дело на жени. Подобна тенденция се наблюдава и в повечето общински галерии, предоставили данни“. В резултат започва и подкрепата за изяви на художнички, а през 2023 г. „Игли в купа сено“ става първата изцяло женска обща изложба в НГ Двореца (сп. „Култура“ 7/2023).

Изложбата на „Герила Гърлс“ е визуално шумна, агресивна даже, същевременно забавна, иронична, саркастична. Пълна е с плакати, текстове и „рекламни“ образи с неочаквани обрати, видеа с техни акции, манифести, статистики, предизвикателни писма до музеи, колекционери, арт дилъри. А през тях може да се проследи динамиката и развитието на групата, включително разширяването на тяхната критика през десетилетията. Така например програмната им работа от 1989 г. пита: „Трябва ли жените да са голи, за да бъдат допуснати в музея „Метрополитън“?“ – с пояснението: „По-малко от 5% от артистите, представени в експозициите за модерно изкуство, са жени, но 85% от голите изображения са на жени“. През 2014 г. „Герила Гърлс“ я „коригират“ и върху нея наслагват ново питане: „Трябва ли жените да са голи, за да участват в музикални клипове?“ – с пояснението: „докато 99% от мъжете са облечени!“.

Критиката на групата се разпростира и към мъжете – и конкретно към художниците насилници. Насочва се към всякакъв вид дискриминация, прави исторически паралели, изтъква ролята на жените в борбата им за права в патриархално устроения свят, която все така продължава и придава продължителна актуалност на изложбата. А „Президентът Тръмп обявява нови възпоменателни месеци!“ от 2016 г. ясно показва, че расизмът, ксенофобията и техните производни са заложени още в първия му мандат, за да се развихрят сега реваншистки и в още по-голям мащаб…

Неочаквана актуалност изложбата придоби и чрез скандалите на откриването. Млада жена, може би вдъхновена от борбените „Герила Гърлс“, прогони с възгласи Митрофанова – посланик на Русия в България. Гледах видеото и си мислех: най-сетне някой се осмели да изрази своята, а и общата гражданска позиция срещу агресора и войната му в Украйна. И даде изказ на трупаното три години омерзение, сдържано при други публични появи на Митрофанова. После обаче атаката се прехвърли към Ярослава Бубнова – директор на Националната галерия, подклаждана с дремеща от десетилетия ксенофобия, свързана с руския ѝ произход. Може би е разбираемо в тревожната политическа ситуация в света, а и у нас да се проявяват и ниски страсти, облечени в благовидни предлози. На съмнение бе подложена дори и професионалната ѝ компетентност. Пропускайки факта, че самата тази ретроспектива на „Герила Гърлс“ е осъществена в Националната галерия от екип специалисти, също както и редица други качествени изложби в последните години. Сред които впрочем и украинската изложба „Неотложни теми“ (27 април–31 юли 2022) с куратор Микола Ридни, посветена на руската инвазия в Украйна, започнала още с анексията на Крим през 2014.

Дори и на по-широка публика вече прави впечатление дизайнът на изложбите в Националната галерия, изграждането на цялостно пространство за представянето на произведенията, адекватно на техния характер и специфика. Създаването на такава среда е особено важно и за провокативното „ударно“ изкуство на „Герила Гърлс“. За оптималното достигане до публиката са се погрижили не само кураторът Росена Иванова, но и голям екип от специалисти: експозиционни и графични дизайнери, инсталатор, координатори, преводачи, редактори, консултанти. Скандалите сякаш затъмниха за момент изложбата, но тя остава и след тях…

Скандал от друг порядък предходи и изложбата на Правдолюб Иванов „Истината за истината“ (13 март–10 май 2025), представена в галерия Sarieva@DOT Sofia. Когато в края на януари Националната художествена академия реши да се освободи от художника като преподавател, това се възприе като отстъпление не само от съвременното изкуство, но и от активния художествен живот като цяло. Затварянето на институцията в самата себе си беше тревожен сигнал първо за студентите на Правдолюб Иванов, после и за „гилдията“, а не на последно място, и за по-широката общественост, която познава гражданската му активност и помни лозунгите му от протестите през 2013–2014 г.

Разбира се, и този скандал, макар болезнено засягащ образованието и подготовката на бъдещите художници, не може да затъмни творчеството на Правдолюб Иванов, представяно и у нас, и на международната арт сцена. „Истината за истината“ е своеобразна ретроспектива от непоказвани в България негови произведения, създадени в периода 1998–2024 г. И до голяма степен обяснява защо няколко от студентите му отбелязаха в подписката в негова подкрепа, че Правдолюб Иванов им е „отворил очите“ за съвременното изкуство.

Произведенията му могат да се определят като лаконични. И образите, и думите в тях са пределно изчистени – и сякаш единствено внезапният обрат извежда абсурдите на действителността в изкуство. Играта на смисли увлича, а привидната ѝ простота неустоимо примамва към задълбочаване в безкрайно сложните и тежки проблеми на нашето време. Или тези, които времето на свой ред актуализира. Например в инсталацията Vehicles Dream, създадена в Ню Йорк през 1998 г. – разпръснати на пода 100 метални колелца с апликирани на платформите им снимки на спящи пътници в метрото. Възхитителният многомилионен град, който „никога не спи“, носи своята умора в отделните човешки съдби. В хора като нас, объркани в своите мисли и чувства, безсилни и тогава, а още повече в глобалните политически трусове сега…

You are… (2016) е неонов надпис, който, четен наобратно, продължава изречението с on the wrong side. Кой е от грешната страна, е въпросът тук. Моята позиция на зрител ме прави участник в невъзможен диалог, изправя ме срещу твърдение, което не само трудно разчитам, но и няма как да оборя. А ако взаимно се обвиняваме с въображаемия друг в грешни позиции, разговор не може да се получи – и остава само неприязън, враждебност даже, с цялата отрова, произтичаща от тях.

Няма да се спирам на всички произведения, ще отбележа само работата The Trouth About The Trouth (2012), дала названието и на изложбата. Рисунка, представяща бормашина, чийто свредел е забит в обектива на прожекционен апарат. Метафоричен образ, без съмнение – днес пряко съотнесен към хибридната война, бих казала.

Скандали около изложбата на Камен Старчев „Влошаване на времето“ (27 февруари–13 април) в САМСИ няма. И сякаш не се предполага да има. Големите графични композиции на художника са абстрактни. С контрастните си предимно черно-бели геометрични форми предполагат съзерцание, медитация дори и чиста естетическа наслада. Текстът към изложбата напомня в общи линии, че времето само по себе си също е абстракция – координира „сменящите се едно с друго явления и всичко, което става и което се извършва в битието, измервано със секунди, минути, часове, достигащи до резултат в определен период или исторически момент“ и т.н.

А освен това е и атмосферно време. И именно в това му качество художникът го използва, за да изгради драматургията на изложбата. Започва „невинно“ – с произведения като „Повишена вероятност“ и „Без съществена промяна“, в които си въобразяваш спокойни морски или планински пейзажи. После се явява „Студен фронт“ и започва да слага край на идилията. „Нахлуване от изток“ слага край и на съмненията – вече гледам войната, а стремителните ѝ помитащи абстрактни образи ми напомниха „Герника“ на Пикасо. Тя е точно срещу „Останалата част от страната“ – мрачна картина на разрушения и останки. Следват „Временно усилване“, „Намалена видимост“, „Опасно време“…

Войната, доколкото е несъвместима с разума, е природно бедствие. А безсилието на разума поражда скандалите. И всичко е във и до време – въпросът е колко.