Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Писма от Париж, Любомир Пипков, съставител проф. Юлиян Куюмджиев, издател НМА „проф. Панчо Владигеров“, 2024 г.

Българинът в Париж е Любомир Пипков, прочутият наш композитор, а за това какво е правил във френската столица и как е преборвал предизвикателствата, които градът му е отправял, научаваме от една безценна книга – „Писма от Париж“. Писмата са обработени и събрани от проф. Юлиян Куюмджиев. Кореспонденцията обхваща шест години – от 1926 до 1932, през които младият Пипков живее в Париж, за да учи композиция при Пол Дюка. Предоставена е на проф. Куюмджиев от дъщерята на Любомир Пипков, Яна Пипкова, и от актрисата Ани Вълчанова, неговата внучка. Съдържа писмата, които той е пращал до родителите си Надя и Панайот Пипкови. Отговорите не са запазени (или още не са открити), но от онова, което провожда младият мъж от Париж, се разбира какво са си говорили и какво ги е занимавало. В общи линии всичко – от неразбориите с бита до творческите проблеми и намерения.

Кореспонденцията поправя (или по-скоро уточнява) детайли от живота на Любомир Пипков – важни, за да разберем стремленията му и вникнем в мотивите му. Както отбеляза проф. Анда Палиева в предаването „Премълчаната история“ на програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио (9 април 2025 г.), те разсейват едностранчивото разглеждане на дейността му само в идеологически ключ, слагащ акцент върху политическите му пристрастия. Проф. Куюмджиев изрично отбелязва в тази връзка негови думи, отправени към баща му: „И кажи на Борис Иванов, че аз никога не съм се занимавал с политика“. С художника Борис Иванов двамата са набори, Любомир е дружал с него, както и с много още българи в Париж, но някак по-резервирано, по-отстранено. Казва в писмата си малко стряскащо: „Сам ми е най-добре“. И това е така не поради някакви акцентуации на характера му, а защото е смятал, че всякакви такива срещи му отнемат от времето за най-важното – музиката, музиката, единствено музиката…

В името на музиката той търпи лишения, преодолява препятствия, справя се с трудности. Как да се отнесем например към това признание: „Цели две години не бях виждал природа, чист въздух и слънце […]“. Особено сложно му е било с френския – първоначално не го владее така, както трябва, взема уроци, чете местни вестници; изобщо труди се с всички сили и във всякакви посоки. И ако има нещо, което остава в съзнанието на читателя като различим образ на младия Пипков, това е тъкмо неговата упоритост: той не унива никога и макар на моменти да мизерства, е повече загрижен за домашните си в България, отколкото за себе си. Почти спартанска диета – мляко и кроасани, тъничко палто (трогателен е разказът му как е успял да се сдобие с топла връхна дреха за зимата), мизерен брой франкове в джоба (и тук е умилителна молбата да не му пращат левове поради това, че са ненадеждна и евтина валута). В същото време обаче Любомир не спира да се учи навсякъде, където смята, че ще му е полезно за бъдещото творчество (за известен период посещава лекции в Сорбоната), упражнява се на пианото, бори се с хоралите и фугите. И постепенно пред нас израства композиторът, когото познаваме – със самочувствието си, с таланта си, с моженето си… Именно в Париж му идва идеята за „Янините девет братя“, пише на татко си: „Ако аз бих търсил за себе си оперен сюжет, бих ровил тъмните исторически времена на ереси и жестокост. Те са удобни – контрастът е голям и мъртвата оперна форма се оживява от него. (Сюжетът на Мусоргски е работа на Пушкин. Но гениална работа!)“. И в още много намерения за произведения откриваме парижки контури, което не може да не ни доведе до извода: съприкосновението на българския талант с европейската култура е винаги плодотворно, винаги богато, винаги творческо. Да, Любомир Пипков се прекланя пред руската музика, дори има идея да напише книга за влиянието ѝ върху френската (което, между другото, баща му не намира за твърде тактично), но все пак точно в Париж той сякаш се превръща в онзи Любомир Пипков, когото познаваме.

Когото познаваме и когото обичаме…