Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Да бъдеш свръхбогат е огромно усилие да проживееш безсмислено живота си“, казва авторът на „И аз слязох…“ Владимир Зарев в разговор с Виолета Цветкова

Ако има български автор, който не просто описа, а преживя чрез романите си т.нар. преход, това несъмнено е Владимир Зарев. Ненапразно отзивите след излизането на неговия „Разруха“ на немски език (2006, Kiepenheuer & Witsch) са, че това „е най-доброто, написано за прелома на Европа от 1989 г.“ (Tages-Anzeiger) и че е „повествование, за историческия обрат в България, за което германската литературна критика все още мечтае“ (Berliner Zeitung). В романите му се преплитат човешки съдби с обществени проблеми, в сюжетите и героите му всеки открива част от собствения си път. Майсторски дълбае и в миналото, разгръщайки родова памет и теми за вярата, посвещението и прошката. Най-новият му роман „И аз слязох…“ (изд. „Хермес“) е разказ за Иисус, изненадващ с авторска трактовка на библейски събития. Разговаряме месец след излизането на книгата, между многобройните срещи с читатели в страната.

Не спирам да мисля за „И аз слязох…“, г-н Зарев – за мен това не е историята на Иисус Христос, предадена от първо лице, а е съвременен роман. Разказвате на съвременните хора, по съвременен начин за религията, вярата, завистта, властта и изкуплението чрез случилото се преди повече от 2000 години. С подобна мисъл ли писахте тази книга?

Това е съвременен роман, да. (Замисля се.) Знаете ли, още от младите ми години ме занимава проблемът за Иисус от Назарет, но никога не посегнах да пиша роман, защото се страхувах, че в него ще има еретични моменти. През миналата есен обаче се разболях, имах висока температура и сънувах особен сън. Много рядко изпитвам подобни вълнения, но когато се събудих, знаех, че трябва да започна точно тази книга. Разбира се, проверих кои от съвременните писатели са издали такива романи. Прочетох творбите на Норман Мейлър и Амели Нотомб и се успокоих, защото моята концепция нямаше нищо общо с това, което са разказали тези много сериозни автори.

Изненадвате ни с различна гледна точка към Бог и към Неговия син Иисус, не следвате канона, а добавяте сюжети към това, което вече знаем

Така е, защото исках да си отговоря на три въпроса. Първо, по каква причина сказанието за Иисус Христос има тази невероятна трайност, не спира да вълнува човешкото въображение, а в някакъв смисъл и морала на хората. Според мен отговорът е в това, че Иисус Христос предпочита страданието пред чудото, защото знае своето предназначение. Вторият изключително важен въпрос е защо Бог Йехова изпраща на Земята и Бог, и човек. Не ангел, нито само Бог или само човек, а решава да постигне това сложно, трудно за промисляне двуединство. Причината според мен е следната: Бог Йехова сам по себе си е, меко казано, строг с човечеството; жесток е със своя народ – праща потоп, който почти заличава човешкия род; изисква от Авраам да убие сина си, за да докаже своята обич и подчинение към него; унищожава Содом и Гомор, а заради греха на Давид убива 70 000 евреи и т.н., за да постигне своята власт. Ако прочетете внимателно Библията, ще видите, че това е прекрасен учебник за начина, по който се постига власт. Бог непрекъснато се опитва да постигне властта си над човека чрез насилие, а насилието е инструмент груб и повърхностен. То ни сродява в подчинение, но не предизвиква любов, не предизвиква взаимност. И точно тук, с някаква сладостна възхита, аз предричам появата на Иисус от Назарет – това сияйно, невероятно сложно, преплетено между човека и Бога същество, изпратено на Земята, за да изкупи цялата възможна вина, вината на човека към Бог за натрупаните грехове към Него, но и вината на Бог към човечеството.

Без да твърдя, че съм прочела всичко по темата, за пръв път чувам подобна теза.

Аз също не претендирам да съм чел всичко, но в нещата, които познавам, няма такава теза. И съм убеден, че на Кръста е разпнат човекът, но и Богът. Заедно търпят ужасяващото страдание, а Кръстът според мен е взаимното осъждане и взаимната прошка. Това е реалното сдобрение между двамата. Затова и Кръстът стои като символ в съзнанието на цялото човечество. Затова и подвигът на Иисус Христос да изтърпи страданието в името на Божията власт дава на това сказание невероятна трайност. След Кръста Бог фактически осъществява нов вид власт над Човека, властта на любовта. Иисус Христос донася на хората не само смирение, не само сдобрение с Бога, но и променя отношението на Бога към Човека. За мен взаимната любов на Човека и Бога и задължителната любов между хората е нов тип власт. След това идва и третият проблем, на който търсех отговор: защо евреите не познават Иисус Христос като своя Месия, когото очакват от векове? Според мен това също е решение на Бог Йехова, който чрез Христос и възраждащата се във вековете негова църква фактически „подменя“ еврейския народ с цялото човечество.

Размислите ви оправдават тезите, но се питам как реагира Църквата? Как би приела и това, че запълвате с нов разказ един голям период, за който нямаме познание от свещените книги – този от Рождество и ранното детство на Иисус до завръщането, последвано от Разпятието? Пишете за палавото дете Иисус; за обучението му в Кумран с братовчед му, бъдещия Иоан Кръстител; за чувствата между Иисус и 10 години по-възрастната учителка Сара; за отиването му в тибетските манастири и т.н. – само плод на фантазията ли е това?

Почти е доказано, че Той изживява част от младостта си при есеите, едно високодуховно учение. Има и сведения от пътешественика Нотович, който през XIX век посещава няколко тибетски манастира и там му разказват, че Иисус е бил в Тибет и са го наричали Иса. Очевидно Божият син заема от будизма някои етични норми и познания, които след това потребява в проповедите си, в отношенията си с хората, във внушението, че любовта между тях е най-важното нещо. Самият аз интуитивно съм почти сигурен, че младият Иисус е предчувствал, че носи необикновена сила, че съдбата му е предопределена и ще реши много проблеми, но все още не е бил истинският Иисус Христос. Затова твърдя, че едва в Тибет получава просветлението и връзката със своя Отец, а чрез чудесата, които още там успява да извърши, разбира, че наистина е Бог.

Смесвате различни религии и учения, появяват се будизъм, Лао Дзъ, есеи и името Иса, а знаем, че така Иисус е познат в исляма... Това не е ли еретично?

Разбира се, че е еретично. Предполагам, че Църквата ще реагира отрицателно на този опит, но аз и затова нарекох произведението си роман, въпреки че мои приятели ме съветваха да бъде евангелие на Иисус Христос. Направих този избор, защото художественият текст позволява на своя автор свободата да се опира главно на интуицията и въображението си. В романа не е задължително всичко да бъде вярно и точно, има много голяма доза измислица и това е моята повърхностна, но все пак някаква защита.

Позволили сте си свобода на фантазията, но си спомням ваша реплика от друго наше интервю преди седем-осем години. Тогава работехте по „Чудовището“ и ми казахте: „Колкото и да звучи измислено, когато напуска една по една ролите си в живота, възрастният човек става все по-свободен“. Заради тази ли свобода всъщност дойде времето на „И аз слязох…“?

(Усмихва се.) Забравил съм тази своя реплика, но тя е вярна. Впрочем сега, на 77 години, се чувствам по-свободен, а може би и по-сигурен. Защото моят живот се свършва и вероятно подсъзнателно съм почувствал необходимостта да разкажа, да се освободя от това мое вътрешно познание за живота на Иисус Христос от Назарет. Наистина сега се чувствам по-свободен.

Освен свободата нужен ли ви беше и кураж?

Знаете ли, това, което най-много ми пречеше в младостта, бяха суетата и страхът, че мога да бъда упрекнат. Тогава живеехме в друго, социалистическо време, в което беше невъзможно да се напише такава книга, а и тя най-вероятно нямаше да излезе. Да, сега ми беше нужен кураж, но не бих казал, че съм имал нужда някой друг да ме окуражава. Все пак една от тезите в „И аз слязох…“ за пръв път разгръщам още в романа си „Изходът“.

Да, там имате сериозен размисъл за властта, но тук тя присъства категорично. Защо обръщате толкова много внимание на темата?

Дълбоко в себе си съм убеден, че това е един от най-важните екзистенциални проблеми на човека. Всеки се стреми да властва над нещо, над някого, над някакво умение дори. Дори един голям писател сам по себе си е прекрасен тиранин, защото чрез словото властва над нас, принуждава ни да го следваме… Властта според мен е природен феномен. Всичко в природата се стреми към ентропия, към хаос. Единствено гравитацията е тази, която създава ред в природата. Но какво е гравитацията?! Това е форма на власт. Големите, масивните тела властват над малките, Луната се върти около Земята, Земята – около Слънцето… Тоест в природата властта е очевадна необходимост. Необходимост да се създаде ред и да се противопостави този ред на хаоса. Същото е и в човешките отношения. Значи властта е форма на ред. И колкото по-прихлупваща, дори по-отвратителна е тя, толкова редът ще бъде по-сигурен; колкото е по-отхлабена, толкова хаосът в човешките и в обществените отношения ще бъде по-силен, по-изявен.

Нека помислим по каква причина е създадена властта?! В едно стадо най-силното животно поема грижата за останалите, то води. Същото е и при човека. Представете си, че дадено племе е нападнато от друго; един ще каже „да се предадем“, друг – „да се бием“, трети – „да дадем жените си“, четвърти – „и храната си“. Колкото хора, толкова мнения. Някой трябва да вземе решение вместо другите и да създаде ред, но той веднага поставя и искания: „Ще решавам вместо вас, но в замяна искам привилегии: най-хубавата колиба, най-красивата жена, най-добрата храна“... И е известно, че още в древните общества властта се разделя на физическа – вожда, и на духовна – шамана, който свързва човека с духовния свят.

Имайки предвид написаното от вас за властта на Бога, можем ли да кажем, че всичко, което твърдите, е, защото човекът е създаден по Негов образ и подобие?

Това не ми е идвало наум, но е точно така. Изначално е заложено – както Бог иска да установи Своята власт над човека, така и хората искат да властват едни над други. Всичко в живота ни сякаш е стремеж да се властва: красотата е форма на власт, познанието е форма на власт, обществените отношения, парите – също. Всичко, което ни заобикаля, е опитът ни да властваме над другите.

Мислил съм си, че човек не може да яде повече от собственото си насищане; че в какъвто и дворец да живее, той има някакви ограничения, а и самият живот поставя ограничения. Откъде обаче е тази непосилна страст да се трупат и трупат пари, въпреки че апостол Павел е казал, че никой няма да отнесе нищо от тази земя, защото никой нищо не е донесъл... Според мен е от опита на хората да властват чрез пари. Блазни ги властта, а парите дават две неща: безмерна свобода и безмерна власт. За да се опазят парите, те трябва да се умножават и този, който ги притежава, непрекъснато трябва да се грижи за това. Целият му живот е подчинен на това и така се превръща в роб на своята свобода. Да бъдеш свръхбогат е огромно усилие да проживееш безсмислено живота си.

А ако между властта и парите се настани смирение, ще се получи ли баланс?

Мисля, че е възможно. Това са например опитите за благотворителност – някаква форма човек да изкупи вината си по отношение на собствената си алчност. Случва се, когато хората все пак са умни, но повечето от българските богаташи, струва ми се, не притежават това качество.

Във всичките ви романи се споменават словото, библиотеките, познанието; мнозина от героите ви са писатели, университетски преподаватели, журналисти, дори в „И аз слязох…“ е така – Иисус прави преписи на древни ръкописи в една библиотека. Прокрадва се обаче мисълта, че „познанието е най-примамващата и заробващата усмивка на сатаната“ – как да я тълкуваме?

Според мен този въпрос се свързва с проблема за вярата. Сигурен съм, че човек трябва да вярва простичко, както диша. Вярата трябва да е духовно състояние, присъщо на човека във всеки един момент. И който вярва по този начин, е спасен, не може да бъде наказан с нищо, защото всички премеждия, които могат да му се случат в живота, той ги преодолява по вътрешен инстинкт чрез вярата. Другият начин, по който може да се постигне вярата в Бога, е чрез познанието. Но познанието е променливо, непрекъснато нараства и по този начин сякаш се изплъзва – този път е много по-труден, това е и моят път към Бога.

В предишни ваши романи има по две сюжетни линии. Тук не е така, но героят е, както казвате, сдвоен – човек и Бог…

Това е интересно наблюдение, но не, не съм мислил в тази посока. Вероятно е било подсъзнателно. Когато пишех „Объркани в свободата“, държах да има и втори сюжет, който трябва да реши важен религиозен въпрос, но всъщност поставях главно проблема за вярата. Да, вярата ни сближава с Бог; познанието и ни сближава, и ни отдалечава от Бог, защото то наистина е най-усмихнатата същност на сатаната, в него се крие опитът вярата да бъде заличена, да бъде неглижирана, да бъде подценена, в най-добрия случай да бъде поставена на второ място. Това е и един от големите проблеми на съвременното човечество, тоест, че ние живеем в безкрайно груб свят, че човекът е загубил своята духовност, живее в материалното, в ниските, лесните, елементарните, обидните удоволствия. И това наистина трябва да се промени.

Напоследък много мисля за изкуствения интелект. Той неминуемо ще донесе облекчение на човека, защото ще го освободи от грубия физически труд, но ако този AI не позволи на човека да развива духовността си, а направи света още по-материален, това ще е една от най-големите грешки на човечеството. Убеден съм в това.

Казахте, че вярата е просто нещо, но си спомням финала на романа ви „Объркани в свободата“: „Животът е конкретен, той не е толкова прост, колкото изглежда, той е още по-прост“. Наистина ли е така?

Сам по себе си животът е много прост. Именно като дишането, като самото заобикалящо ни естество, което, от една страна, е безумно сложно, създадено от безброй структури и конфликти, но от друга, е ужасно просто нещо. Така е и с човешкия живот – поне на тези вече мои години. Когато бях млад, човешкият живот ми се струваше доста сложен, а сега съм убеден, че той наистина е много прост. Бих добавил, че сложността не ни прави особено щастливи. По-скоро простотата ни носи щастие. Затова и някои хора напускат големия град, отиват да живеят на село, някъде сред природата – това е опит именно да опростят живота си.

Има и друго: книгата ви излиза при остър дебат дали да се изучава „Добродетели и религии“ в училище. С известна условност „И аз слязох…“ може да е и възможност чрез изкуството децата и учителите да разговарят за Бог, за Иисус, за греха, за спасението, за изкуплението, за прошката… Не си ли усложняваме живота с подобни „битки“, вместо да поразсъждаваме простичко?

Както вече споменах, живеем в много груб свят, затова още от детството е добре да внушаваме на децата, че има духовност, че има нещо, което е по-голямо от елементарните вибрации, които съвременният човек пожелава. Според мен трябва да се преподава подобен предмет, но и да се прави разлика между вярата и Църквата. Църквата е институция, а всяка институция има правила, закони, строги изисквания, докато вярата е свободна, простичко нещо.

Ясно е, че зад заглавието „И аз слязох…“ се крие слизането на Иисус на Земята и от Кръста, но можем ли да го приемем и като нещо много лично ваше, тоест, че слизате от „сцената“ на писането?

Има го този момент. Подсъзнателно е, но обезателно ми е повлиял за това заглавие, защото съм човек, който слиза. Да, чувствам се жизнен, живее ми се, бих казал дори, че ми се пише, но все пак съм в залеза на своя живот, в слизането. А защо нарекох романа така? Защото Иисус слиза два пъти, за да възкръсне. Интересното е, че самото Възкресение не ме занимаваше толкова много. Интересуваше ме най-вече взаимното опрощение на Кръста, този невероятен акт на взаимност, който се извършва там чрез страданието, чрез болката.

За финал ще ви разкажа една история. Бях в книжарница, разглеждах книги, включително ваши, когато възрастен човек ме заговори: „Владимир Зарев – прекрасен автор, но за жалост, недооценен“. Тогава млад книжар се намеси: „Напротив, все по-голям е интересът към този автор“.

Дай боже, дано да е така, това ме радва много! Моята творческа съдба е доста сложна. Започнах с поезия, несигурна и недотам значима, след това написах разкази. Обаче на 29 години започнах да пиша „Битието“ и романът излезе, когато бях на 33, в началото на 80-те години на ХХ век. Изобщо не му обърнаха внимание, има една-две рецензии, доста общи. И слава богу, защото сега, когато преиздаваме трилогията, нищо не съм поправял в тази предпазлива, но все пак ясна и безапелационна картина на това какво представляваше социализмът. Ако я бяха прочели тогава, щяха да ме смачкат. Те се опитваха да ме смачкат по друг начин – като не ми обръщаха внимание. Все едно ме нямаше… Моята съдба на писател е много особена, винаги под сянката на баща ми (литературният критик акад. Пантелей Зарев, б.р.), но… постепенно успях да се освободя. А да бъда свободен, да бъда искрено, някак възторжено свободен беше мое постоянно усилие през целия ми живот!

Писателят Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и от 1973 г. работи в сп. „Съвременник“, сега е негов главен редактор. Автор е на повече от 20 книги: трилогията „Битието“, „Изходът“ и „Законът“, по която бе заснет сериалът „Дървото на живота“, романите „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Светове“, „Орлов мост“, „Чудовището“, „Объркани в свободата“ и най-новия „И аз слязох…“. Творбите му са преведени в Германия, Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, Хърватия, Сърбия. През 2021 г. след гласуване в БАН е обявен за академик.