Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Смелата версия на Вагнеровата творба, разработена от Катарина Вагнер – правнучка на композитора и директор на Фестивала в Байройт – акцентира върху величието и тъмните нюанси на романтизма, превръщайки оперния спектакъл в сценична лаборатория за размишления върху екзистенциални въпроси

Приемана за най-лиричната опера на Вагнер, „Лоенгрин“ се завърна в края на март в Барселонската опера „Лисеу“ с аскетична, но и драматично-динамична естетика и нов ракурс към либретото – под диригентството на Жозеп Понс и в сценичната интерпретация на Катарина Вагнер. Постановката отбеляза кулминацията на Проекта Лоенгрин – артистична инициатива на Клуб „Вагнер“, Барселона, включваща изложба и други паралелни събития, която се заражда през 2020 г., но е прекъсната от пандемията. Като един от първите европейски градове, поставили Вагнер през XIX век и започнали именно с „Лоенгрин“ през 1882 г., Барселона демонстрира специална чувствителност към неговата музика и философия, отреждайки му почти митично място.

Хронологично „Лоенгрин“ се намира в центъра на творческата кариера на 37-годишния тогава Рихард Вагнер. Написаното от самия него либрето е лична и романтична преработка на средновековна легенда. Вдъхновен от анонимния немски епос от XIII век „Лоенгрин“ и романса „Парцифал“ от Волфрам фон Ешенбах, Вагнер наслоява духовни, политически и интимни мотиви: ролята на божественото в човешкия живот, концепцията за нация във времена на преход и миграция, тайнството на еротичното привличане. Обвинена в убийството на брат си, наследника на херцогството Брабант, крехката Елза търси справедливост и защита от мъж, когото е виждала само в сънищата си. В преследването на този идеал и противно всички очаквания, той се появява, доведен от лебед, и приема предизвикателството, но с едно условие: тя никога да не го пита за името и произхода му.

В настоящата версия особено подчертани са темите за злоупотребата с власт, условността на любовта и ролята на доверието, а режисурата на Катарина Вагнер обръща с главата надолу конвенционалната визия за фигурата на Лоенгрин, като събужда съмнение не само в героинята, но и в публиката – титулярният герой не е непременно божествен избавител, а сенчеста фигура, която поражда противоречиви мисли и чувства. Подобен обрат вероятно може да си позволи само наследница като Катерина Вагнер – да преосмисли персонажите в нова драматургия, в която добрите могат да се окажат лоши, а лошите да са добри. От стройната линия на костюмите и сценографията лъха студенина, противопоставените един на друг светове насред зимния пейзаж висят във въздуха под формата на кубове, а в центъра е героят с неизвестен произход и предопределена съдба: да спасява беззащитните, жертвите на несправедливостта. Дали? Това философско съмнение, посято в центъра на либретото, кореспондира с днешния ден на глобална тревожност и разместени геополитически пластове, където доброто и злото са приели трудно различими образи.

„Вагнер оставя пукнатини, през които можем да влезем със собствени интерпретации смело, без страх от противоречия“, каза артистичният директор на „Лисеу“ Виктор Гарсия де Гомар. А според маестро Жозеп Понс „Лоенгрин“ трябва да бъде разглеждан не като част от зрелия Вагнеров стил, а като самостоятелно постижение в духа на ранния романтизъм. „Годината е 1848 – време, в което Вагнер е по-близък до Шуман и Менделсон, отколкото до самия себе си от „Парсифал“… Да интерпретираш „Лоенгрин“, означава да балансираш между магията и реалността, между митологичното и човешкото.“

За тенора Клаус Флориан Фогт в главната роля това е „най-различният Лоенгрин“, който някога е изпълнявал. Вместо да бъде рицарят спасител, героят му носи отговорност и тайна, която тежи. „Той вече не е архетип, а човек. И точно това го прави по-драматичен и реален.“ Сопраното Елизабет Тайге, в ролята на Елза, възприема образа си като пътешествие през различни вокални и емоционални състояния: от невинност към осъзнаване, от копнеж към разочарование. Докато в образа на Ортруд – роля, поделена между Миина-Лииса Вереле и Ока фон дер Дамерау – се ражда не просто злодей, а жена, която поставя под съмнение обществения ред и търси истина дори когато тя води до разруха.