Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Едно от най-невероятните качества на китаеца е, че той може да понесе всичко, което съдбата му предлага. Тази съдба се определя от средата, в която той живее.“ С писателя Ю Хуа, гост на Литературните срещи в София, разговаря Радослав Чичев

Съвсем наскоро гледах филма „Живи“, създаден по едноименния ви роман. И във филма, и в книгата ясно се вижда колко различна е китайската култура в сравнение с нашата. Вие обаче стигате до едно по-дълбоко ниво – до същината на човека и неговата жажда за живот. В книгата „Китай в десет думи“ пишете, че за вас мистичната сила на литературата се съдържа в това читателят да види собствените си усещания в творбите на писатели от различни епохи, държави, етноси, езици и култури. Да поговорим за тези различия, от една страна, културата със своите специфики, от друга – човекът, човечността отвъд културата.

Китай и европейските страни, включително България, имат доста разлики в културно отношение. Още повече че Китай е огромна страна и в рамките на самата нея, в различните райони, има различни култури. Например в романа ми „Живи“ е описано как детето, героят Йоу-цин, гледа една овца в сламена кошара. Това е така, защото в моя роден край, провинция Джъдзян, в град Хай-йен, нямаме ливади и начинът, по който гледаме добитъка е като го затваряме в кошари по този начин. На други места, където има ливади и полета, просто пускат овцете да си пасат. Някои хора от тези райони, в които има полета, са ме критикували, че не описвам достоверна сцена, тъй като пиша, че овцете се гледат в кошари. Тези различия, които не са само културни – те са и исторически, включително и различия в темпото на развитие на икономиката, ако щете, довеждат до описания, трудни за разбиране от читателите. Но литературата описва човека – човека в неговата същност, човека с неговите емоции, начина на изразяване на тези емоции, човека с неговите мисли и начина на изразяване на тези мисли. Когато се описва самият човек, тогава се преодоляват всички разлики, които произтичат от разминаването в културата, историята, времето и икономическото развитие. Когато прочета някой чуждестранен роман, това, което остава в мен, са преживяванията на главните герои – какво се е случило с тях. А относно това, което е послужило за исторически или какъвто и да е фон – то лека-полека избледнява с времето.

Средата, в която се намира човек, е много важно. Тук може би културата е от значение, защото и в двете ви книги, достъпни на българските читатели, се вижда нещо, което ми се струва специфично и характерно за източната култура – търпението и начинът, по който реагираш на промените, по който се адаптираш и по който приемаш действителността. Всичко това е свързано и с идентичността на човека. Вие показвате как тази идентичност се променя, модифицира и придобива друг облик.

В Китай средата определя съдбата на човека. Напълно съгласен съм с това, което казвате вие. Едно от най-невероятните качества на китаеца е, че той може да понесе всичко, което съдбата му предлага. Тази съдба се определя от средата, в която той живее. Например главният герой в романа „Живи“ е непрекъснато лашкан от своята среда, от епохата, в която се намира. Той няма как да избяга, няма как да излезе от тази съдба, която му е предписана от средата, тъй като неговата конкретна среда, в която живее, не му позволява да излезе. В друг мой роман, който Стефан Русинов много иска да преведе – „Братя“, моя най-обемен роман – един от главните герои се казва Ли Плешивия, той преживява Културната революция, след това реформите през 80-те и много се замогва. Ако ги нямаше тези промени в Китай, той не би могъл по никакъв начин да има такава съдба.

Доколко този праг на поносимост е свързан с насилието? Вие пишете за това, че има изключително много насилие по време на Големия скок, на Културната революция в Китай. Това насилие създава специфичен поглед към света, свързан с болката. Казвате, че разбирайки болката на другия, тя става и ваша болка. Болката на Китай е и ваша болка. Литературата ни дава тази възможност – да преживеем болката на другия и да надникнем зад този праг.

Аз като писател трябва да имам усещане за чуждата болка. Няколкократно съм казвал, че преди да започна да пиша, съм бил зъболекар. В нашата клиника една от отговорностите ми беше да обикалям и да ваксинирам хората по заводите или в детските градини и училищата. Тъкмо бях започнал да работя, бях най-младият, така че само аз можех да свърша тази работа, защото по-възрастните не искаха изобщо да се разправят с това. По онова време в Китай, пък вероятно и в България и Европа, иглите не бяха за еднократна употреба. И понеже непрекъснато се остри, иглата с всеки изминал ден става все по-къса и по-къса. След дълга употреба металът се изтощава, започва да се криви. В самото начало не обръщах внимание на това изкривяване, което правеше една много малка кукичка – съвсем малка – и си мислех, че това не е толкова важно. Когато ходех в заводите да ваксинирам работниците, си личеше, че тях много ги боли. Някои викаха, други се въздържаха, но си личеше по израженията им, че ги боли. При такава изкривена игла след биенето на инжекцията с нея излизаше и малко парченце плът. Когато отидох за първи път в детска градина обаче (на децата поначало им е по-мека кожата), тогава всички се разплакаха. Голям рев! Течеше много кръв и беше шокиращо. Оттогава най-важната ми задача беше всеки ден, като се върна от работа, преди да дезинфекцирам иглата, да я изгладя възможно най-много. И също – да я изостря. Ако трябва да сравня писателя с лекаря – когато си лекар, не бива да позволяваш иглата ти да е крива, за да не изпитат твоите пациенти прекалено голяма болка. Но когато си писател, твоята писалка трябва да има такава кукичка. Трябва с твоята писалка, с кукичката на тази писалка, да изразиш твоята собствена болка и болката, на която си станал свидетел. Ако успееш да изразиш собствената си болка, да изразиш болката на другите, така си успял да изразиш болката на една страна.

Говорейки за думата „народ“, споменавате, че първоначално за вас тя е била „кухо понятие“, впоследствие това се е променило и по време на протестите на Тиенанмън през 1989 г. усещате и виждате силата и значението на тази дума. Мислите ли, че в нас има дълбоко скрито усещане за общност, което нито една идеология не може да обезличи, и че една от ролите на литературата е да съхрани и да даде гласност на определени събития и случки, за да продължат да бъдат живи?

Човекът, който писателят описва, може да бъде от три вида. Първият вид е единичният човек, самостоятелният човек. Другият е човекът сред хората. И третият – човекът в обществото. Първият вид е сравнително лесен за обяснение – това е да опишеш собствените си преживявания. Относно човека сред хората и човека в обществото мога да заема произведенията на двама велики писатели, за да обясня какво имам предвид. Стефан Цвайг описва човека насред хората. Неговите произведения обикновено са истории, които се случват сред много хора, но общественият фон като че ли е по-блед. В много негови произведения се описват отношенията на човек с човек – например в „Двайсет и четири часа от живота на една жена“. Достоевски пише за човека в обществото. Аз най-много клоня към третия вид – описвам човека в обществото. Независимо кой от видовете избере писателят, една от най-важните функции на литературата е да запази спомена за нещата, които са се случили, но и личният опит е много важен. Тъй като личните преживявания също могат да докоснат хората. Моделът „човек сред хората“ също е важен, защото той описва съдбата на човека, която е важна тема. Защо аз клоня към модела „човек в обществото“? Връщаме се към темата за средата, която решава съдбата на човека. Моята собствена среда определи моето писане.

Да поговорим за езика. Какво се случва, когато ти отнемат езика, значенията на думите? Пишейки за Културната революция, споменавате как едно тригодишно дете казва: „Слънцето падна“, след което семейството има проблеми, защото тогава слънцето се свързва с Мао Дзъдун. От едната страна са езикът на пропагандата и идеологията, от другата – всекидневният език.

Работата с езика е следната: понеже България и Китай са имали сходни исторически преживявания, когато един българин чете тези произведения, той може да намери сходства, да намери нещо от собствената си история. Докато това е напълно различно например с един френски читател. Като бях малък, имаше разлика между език и думи. Всъщност езикът в нашия битов живот си беше доста богат. Особено мръсните думи и псувните – много цветущи. Разбира се, имаше и такива думи, както вие казахте – като „слънце“, които не могат с лека ръка да бъдат използвани, защото по това време слънцето символизираше Мао Дзъдун. Но все пак се вземаше под внимание в какъв контекст се използва думата „слънце“. Не че не е можело изобщо да се използва. Например ако привечер кажеш, че слънцето е паднало или слънцето пада и залязва – това е реакционно изказване. Аз живея малко пò на юг, там зимите са много влажни и когато излезе слънце, обикновено всички изваждат завивките и юрганите да ги сушат на слънце. Тогава в живота съвсем естествено се появява фразата: „Утре дали ще има слънце, за да можем да си изсушим юрганите?“. Езикът е много странно нещо, защото наистина, ако по това време кажеш „слънцето пада“ или „слънцето залязва“, хората ще те обвиняват, че имаш предвид, че Мао Дзъдун пада или Мао Дзъдун залязва. Но ако кажеш „Утре ще има ли слънце?“, хората няма да си помислят, че питаш „Утре ще има ли Мао Дзъдун?“. Това е съвсем нормална, вече безопасна употреба. Такъв е живият живот – всяка една дума, в зависимост от това къде се използва и как се използва, може да породи различни ефекти.

Вие правите връзка между Големия скок и това икономическо чудо, което е в момента Китай. Пишете, че всъщност то се дължи точно на този Голям скок и че е продължение на революционния дух, но по друг начин.

Аз съм израснал по време на Културната революция, преживял съм и реформите през осемдесетте години. Културната революция е изцяло политическо движение. Реформите на Дън Сяопин са икономическо движение. Точно заради реформите на Дън Сяопин, благодарение на които в момента Китай е втората икономика в света, забелязвам нещо много интересно – икономическите реформи са осъществени по един революционен начин. Всички революции имат едно общо нещо – това е страстта. Страстта, трескавостта по време на икономическите реформи през 80-те не е по-малка от тази през Културната революция. Въпреки че двете – Културната революция и реформите – са движения в противоположни посоки, начинът, по който хората се впускат да тичат в тази посока, е един и същ. Революционна трескавост.

Превод от китайски Стефан Русинов

Ю Хуа е роден през 1960 г. в Ханджоу в семейство на хирург и специалистка по вътрешни болести. Детството му преминава в коридорите на болницата. На осемнайсет, след като завършва средно училище, е разпределен като помощник в зъболекарски кабинет. Ранните му разкази – изпълнени с насилие, хаос и абсурд, се появяват на фона на либерализирането на живота в Китай. Първият му сборник – „На осемнайсет заминах надалеч“, излиза през 1989 г. След като съзнателно преориентира стила си към реализма, се появяват романите „Викове под ръмежа“ (1991), „Живи“ (1992) и „Сю Сангуан продава кръвта си“ (1996). „Живи“ е един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над 15 млн. екземпляра. С екранизацията му през 1994 г. режисьорът Джан Имоу печели Гран при на кинофестивала в Кан. През 1999 г. се появява сборникът с разкази „Момчето в сумрака“, последван от романите „Братя“ (в две части, 2005–2006) и „Седмият ден“ (2015). Сборникът му „Китай в десет думи“ (2011) не е публикуван официално в Китай. Благодарение на преводите на Стефан Русинов, българските читатели познават романа „Живи“ и сборника „Китай в десет думи“, издания на „Жанет 45“.