Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Сигурно затова книгата ми се харесва толкова далеч от дома, например в България. Защото всяка страна на света има свое тъмно минало.“ С писателя от Шри Ланка Шехан Карунатилака разговаря Яна Пункина

Шехан Карунатилака гостува през пролетта на софийските Литературни срещи. Неговата книга „Седемте луни на Мали Алмейда“ спечели през 2022 г. наградата Букър и скоро след това излезе на български (изд. „Лабиринт“). Зловещ сатиричен роман за митарствата на призрака на фоторепортер в разгара на гражданската война в Шри Ланка, „Седемте луни на Мали Алмейда“ говори за крехкостта на паметта, за баналното зло, което оставя трупове във всеки ъгъл, и за един абсурден отвъден свят на духове, демони и таласъми, задръстен от бюрокрация.

Кой всъщност разказва историята в книгата ви? Тя цялата е написана във второ лице. Дали това е вътрешният глас на самия герой, или някое божество?

Не взех от самото начало решението да пиша във второ лице. Това е история за призраци, а в повечето истории за призраци всъщност не срещаш самия призрак. В моята книга обаче той те пресреща още на първата страница. Трудно ми беше да си представя как точно ще звучи този дух, при положение че няма тяло. Пробвах отначало да пиша в първо лице, после в трето. Накрая стигнах до идеята, че ако нещо изобщо оцелява от нас след смъртта на тялото, вероятно това ще е гласът в главата ни. А гласът в моята глава винаги е бил във второ лице. Казва ми: „Трябваше да станеш по-рано. Не трябваше да си купуваш тези цигари“. Винаги някой друг ми говори. Но с това решение зададох и въпроса, а всъщност и героят ми сам го задава: Кой разказва историята ти и кой е гласът в главата ти? Дали това си ти, или има някой друг. Дали мислите ти идват от собственото ти съзнание, или винаги някой друг шепне в ушите ти. Дали ти не си просто човекът, който слуша мислите си? Будистка идея. Аз самият съм отгледан като будист, но започнах да медитирам едва наскоро. Мали Алмейда се чуди кой ги мисли тези неща, защо върши тези неща, дали решава сам, или някой дух му шепне в ухото. Мали, който разказва историята, и Мали, който в спомените си извършва действията, не са един и същи човек. Гласът може да е неговата съвест, съзнанието му, душата му, може да е всъщност и доста критичен. Да ти обяснява, че си провалил живота си, отнасял си се зле с хората. Знаем ли откъде идват мислите ни – може би наистина около нас витаят призраци и ни нашепват идеи.

Един човек със западно образование разчита това второ лице като закачка с психотерапевтите, които вечно се опитват да разберат чий е гласът в главата ти – дали е интернализиран родител, Бог, обществото, изискванията. Другата ми асоциация е с книгите игри. Това пък се свързва с идеята за прераждането и различните възможности за избор, които стоят пред Али Алмейда, така както стоят и пред играча в книгата.

Аз също съм чел книги игри. И се сетих за това, докато пишех. Даже си купих от eBay петдесетина и започнах отново да ги чета. Мисля, че тези книги бяха навсякъде в края на 80-те и началото на 90-те. Точно преди разцвета на компютърните игри всички четяхме такива книги. Те бяха първата ми среща с шпионските романи, уестърните, трилърите и криминалетата. Обаче чели ли сте наскоро книги игри – хич не са толкова добри, колкото си ги спомняте.

Изненада ме образът на отвъдното и задгробния живот – една гигантска бюрокрация. Как се появи този образ и означава ли той, че дори след смъртта няма изход?

Не съм бил в отвъдното и не познавам никого, който да е бил, но трябваше да създам някакъв образ, защото не можех да се примиря с въпроса какво вършат призраците по цял ден, когато не плашат хората? Как изглежда животът им, какви са правилата в техния свят? Чел съм Библията, Корана, будистките текстове, Тибетската книга на мъртвите, Дантевия „Ад“, но също така изгледах и много филми на ужасите. Всички живеем с идеята, че когато умрем, всички отговори ще ни се разкрият. Затваряш си очите, отваряш ги отново и Бог вече е при теб и Тя ти разказва какъв всъщност е бил смисълът на живота ти. И изведнъж цялата Вселена добива смисъл. И всичките ти въпроси получават отговори. Но все пак това е отвъдното в Шри Ланка и аз си помислих, че няма как всичко да стане ясно. По-скоро ще се събудиш в някаква канцелария, където с някакви бумаги в ръка ще чакаш за подпис, обаче чиновникът ще е излязъл на обяд и ще трябва да се редиш на опашка, за да ти прегледат ушите.

Знаех, че това е смешна и абсурдна сцена, и избрах романът ми да започне с нея. Още повече че моят главен герой е атеист и изобщо не вярва в задгробния живот. Той е обикалял по света, снимал е военни зони, свидетел е на ужасите и на жестокостта на човечеството и е убеден, че няма живот след смъртта, нито бог. Че има само невинни жертви и зли хора, които стават все по-богати. Изведнъж този герой се събужда и открива, че има живот след смъртта и че в него също има правила, които той тепърва трябва да научи. Но идеята, че животът след смъртта е като бюрокрацията у дома, по някакъв начин обяснява и защо една прекрасна, райски красива страна като Шри Ланка, с такива хубави хора толкова дълго време е била арена на жестоки войни.

Ако попитате някой мой сънародник, той просто ще ви каже, че нашият остров е прокълнат. Или че е жертва на чуждестранна конспирация. Според мен обаче причината са всички призраци от миналото, всички хора, които са загинали невинни и не са получили справедливост – те витаят наоколо. Сигурен съм, че и София като Коломбо също е пълна с призраци. Тези призраци, които не могат да получат печат на визата си, остават да витаят, нашепват на хората идеи и причиняват цялата бъркотия. Може би това е причината дори след края на войната в 2009 г. в Шри Ланка все още да има толкова насилие. Тероризъм, диктатура, икономически срив – лошите неща продължават да ни се случват. И затова наоколо е пълно с недоволни и гневни духове.

За всяко произведение в жанра фентъзи или магически реализъм обаче е важно в него да има правила, на които дори фантастичните създания се подчиняват. Затова реших да установя правилата още в първата глава. Знаех, че трябва да се придържам към тях, за да остане моето отвъдно консистентно. Така успях да създам едно шриланкско отвъдно, което е доста бюрократично и дезорганизирано и за което самият Мали Алмейда казва още в първия ред на романа: „Същото като тук, но по-лошо“.

Как обществото в Шри Ланка прие книгата ви – тя засяга травматични събития и споменава реални личности?

Започнах да пиша книгата през 2012 г., много скоро след гражданската война. Тогава си мислехме, че най-накрая ще има мир и ще можем да построим една чудесна държава, но вместо това се оказа, че между нас продължава да има конфликти. Спорехме от коя страна е имало повече жертви. Колко изобщо са жертвите, колко от тях са били цивилни, чия е била вината. Че не е наша вината, а на другите, които са използвали цивилните като щит. Твърдения, които и сега чуваме за разни конфликти, например за Газа. И тогава си казах: ами ако мъртвите можеха да говорят? Ако ги оставим да говорят, те ще ни разкажат какво точно е станало. Но тогава открих, че нямам смелост да пиша за 2010 г. Защото много от действащите лица все още бяха живи, войниците бяха живи, хората щяха да се обидят. Затова и писах за 1989 г., понеже много от тогавашните персонажи вече са мъртви. А и правителството се беше сменило.

Все пак аз пиша фентъзи, ако книгата ми беше документална, сигурно щях да разбуня духовете. Обикновено не писателите, а журналистите получават критики, а в лошото старо време имаха и по-сериозни проблеми. Прибираха ги за разпити или направо ги изчезваха. Но когато пишеш за говорещи леопарди и демони, някак е окей. Трябва да разберете, че Шри Ланка премина през много трудности в последните пет години. Много неща се промениха. През 2019 г. имаше терористичните атаки на Великден, после дойде ковидът, после диктатурата, после диктатурата падна и когато книгата ми спечели Букър през 2022 г., бяхме в тотален икономически срив. Никой не беше чел книгата ми. Хората ги беше грижа как да си набавят яйца или бензин и просто бяха щастливи, че автор от Шри Ланка е спечелил такава голяма награда. Чак после, когато прочетоха книгата, въпреки че нещата, които съм написал, са документирани факти и никой не ги оспорва, имаше негативни реакции. Наистина имаше правителствени отряди на смъртта. И наистина всички заподозрени в революционна дейност или радикализъм бяха изчезнати. Много от тези случаи още не са разрешени. Но реакциите не бяха заради това. Те бяха на нивото на клишето, че така се печелят награди на Запад, като очерняш родината си и представяш сънародниците си като диваци, които се избиват взаимно.

Страната ни премина през различни периоди. През 2010 г. все още щеше да е опасно да говоря за това. Днес левите са на власт, същите, които бяха избивани в края на 80-те и в книгата ми. Народът отхвърли двете главни партии и даде властта на социалистите. И съответно сега се говори по-свободно. В родината ми нямаме проблем да говорим за миналото чрез литературата. Не говорим за него в училище и родителите не разказват нищо на децата си, но в литературата може. И мисля, че за това става дума в моята книга – как Шри Ланка или която и да е друга страна се справя с ужасното си минало. Понеже ние нямаме желание да го споменаваме и вярваме, че ако не говорим за него, можем да продължим напред и то няма да се повтори. Как обаче да забравиш миналото, ако баща ти или синът ти са изчезнали безследно? И това е основният въпрос, който занимава Мали Алмейда.

Книгата ми напомни за един документален филм, в който се разказва за подобни жестоки времена в друга южноазиатска страна – Индонезия. Той обаче е създаден от чужденец. Как се разказва такава история по-добре – отвън или отвътре?

„Акт на убийство“, нали? И той ми беше вдъхновение. Но аз имам по-голяма свобода във фикцията, мога да си измислям герои, включително и призраци. Цяла Югоизточна Азия помни мрачни глави в историята си. Дори и „златното дете“ Сингапур. Има неща отпреди 1965 г., за които не се говори. И може би това е територията, на която един автор на художествена литература е полезен, защото когато журналистите и медиите ги е страх да пишат за нещо, поне белетристите могат да вплетат тези сюжети в измислена история. Откривам, че откакто е излязла книгата ми, много млади хора на срещите с мен казват: „Знаем, че има война, но родителите ни не говорят за нея“. Това са хлапета, родени през 90-те години и в XXI век. В училище те учат за древните крале и за колониалния период, но не и какво се е случило в последните 30 години. Опитвам се да им препоръчам повече за четене по темата. Най-малкото за да можем да се надяваме, че следващото поколение няма да повтори грешките на нашето или на поколението на родителите ни. Ще ми се да мисля, че книгата ми завършва с нотка надежда, че раните могат да заздравеят. Надявам се, че има хепиенд, такова беше намерението ми. Колкото до вътрешния и външния поглед – докато растях, бях наясно, че всички книги за Шри Ланка са написани от външни хора. Дори повечето автори, мои сънародници, бяха емигранти. И във всички тези книги се разказваше за някого, който идва в Шри Ланка, преживява нещо лошо и в последната сцена си заминава със самолета. Също като във филмите за Виетнам – главният герой винаги е западняк, идва, преживява някакви неща и в последната сцена плаче, докато го откарват с хеликоптера, на фона на музика. Но всъщност тези герои се връщат в безопасна среда. Какво става с техния приятел, който маха на хеликоптера? Той няма къде да отиде, трябва да продължи да живее в тази ужасна дистопия. Винаги съм искал да разкажа историята на този, който остава. Смятам, че отвътре можеш повече да критикуваш страната си. Когато това са гласове отвън, дори и да казват истината, всеки ги пита: „Кои сте вие, че да ни съдите“. Обиждаме се.

Струва ми се, че напоследък светът посреща добре наратива на местните жители. Гледната точка се измести и те вече не са само пушечно месо като във филмите за Виетнам. Хубаво е да се чуват всички гледни точки. За нашата война преди имаше само един наратив. Аз съм синхалец (от най-голямата етническа група в Шри Ланка, б.р.), живея в столицата и съм будист, но много се радвам, че вече се чуват и гласовете на тамилите, които са страдали във войната. И се радвам, че световната литература вече се интересува от тези истории. Защото на всички ни е писнало от разкази за белия спасител във военната зона – сюжет, в който някой идва от Запада в Третия свят, където всичко е много зле, извършва някакви геройства и после си заминава. Бихме искали да говорим какво е да живеем в тази дистопия. Мисля, че сега всеки живее в своята си дистопия. И сигурно затова книгата ми се харесва толкова далеч от дома, например в България. Защото всяка страна на света има свое тъмно минало. Много се стараех да не пиша някаква емигрантска история, въпреки че съм живял в чужбина. Исках да пиша за герои, които нямат възможност да напуснат страната.

Демонът Махакали, която се храни с човешкото страдание, още ли витае в Шри Ланка?

Тя е навсякъде – това е тъмното сърце на Вселената. Махакали никога няма да бъде победена. Винаги ще има такива демони, винаги злото ще се спотайва край нас, но може би сега демоните не са вече така силни. Не мисля, че някога ще се отървем от дявола, него винаги ще го има, независимо в коя религия вярваме. Може би в момента в Шри Ланка ангелите се справят малко по-добре. При нас времената са обнадеждаващи и се надявам да продължаваме така.

Шехан Карунатилака е роден през 1975 г. в Гол, Шри Ланка. Израства в столицата Коломбо, следва в Нова Зеландия, живее и работи в Лондон, Амстердам, Сингапур. Днес е сред най-утвърдените писатели на Шри Ланка. През 2010 г. издава сам дебютния си роман „Точен удар“, който бързо му носи отличия. „Седемте луни на Мали Алмейда“ е вторият му роман (награда Букър, 2022 г.). Той е автор и на детски книжки, рок парчета, сценарии и пътеписи. Сътрудничи на „Гардиан“, „Нюзуик“, „Нешънъл Джиографик“, „Ролинг Стоун“.