Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

С времето събитията от първите дни на септември 1885 г., довели до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, се превръщат в един от основните жалони на историческата ни памет. До степен, че днес обществото ни възприема 6 септември като истинския ни национален празник, като алтернативата на 3 март.

Защо е така? Първо, заради „общото дело“. Връщайки се към ония паметни дни, си даваме сметка колко малко знаем за „обикновените герои“ в тях и какво точно се е случило в Пловдив, Голямо Конаре, Чирпан, София и Варна. Съединението през 1885 г. е прорив на „малката“ в „голямата политика“, един от малкото случаи, в които страната ни не просто постига нещо значимо, но го постига със свои сили, с ясен план и с умела дипломация спрямо Великите сили. Резултатът се измерва с категории като европеизация, свобода и суверенитет.

Второто нещо е, че Съединението се превръща в мит поради особеностите на българската политическа ситуация. „Съединисти“ – поне на теория – в България бол. Защо тогава сме тъй разобщени? Всички знаят девиза, изписан с големи букви върху фронтона на българския парламент – „Съединението прави силата“. А той може би символизира един непостижим български идеал.

Защото „Съединението ни“ се предхожда от „окуцяване“ на младата българска демокрация. Суспендирането на Търновската конституция – гордостта на новата българска държава – води до непоправими беди и следосвобожденският печат алегорично започва да говори за нея като за „Коста Куция“. Мнозина от най-видните ни политически и културни дейци са принудени да напуснат „свободното княжество“ и да търсят място под слънцето в Източна Румелия. Там се озовават Петко Каравелов и дядо Славейков, Иван Вазов и Константин Величков, Захарий Стоянов и Димитър Ризов, което идва да покаже, че под формалната власт на султана се е живяло комай по-свободно, отколкото под управлението на руски генерали, посочени от руския цар.

Някак лесно забравяме всичко това. Забравяме колко крехка е била българската свобода, как само крачка ни е деляла от „задунайската губерния“. Забравяме, че тъкмо Русия – Освободителката – не е имала интерес от силна и обединена България, защото ѝ е било потребно покорно княжество, управлявано „по руски“, като плацдарм на руските интереси.

Затова не би било зле накратко да се припомни генезисът на прословутото деление на русофили и русофоби, свързано тъкмо със Съединението. То ни връща към 1882 г. – по времето, когато Източна Румелия се изпълва с български общественици, прогонени от Княжество България. Тогава човекът на руското консулство в Източна Румелия – Ив. Евстр. Гешов, заедно с Константин Хаджикалчев и цялата им група започват да наричат себе си русофили, за да се отграничат от Петко Каравелов, П. Р. Славейков, Захарий Стоянов и други изгнаници от Княжеството. А те пък дават на противниците си наименованието русофоби, което последните с охота приемат. Преди това съответните групи са се наричали гешовци и антигешовци, или още по-класически – консерватори и либерали. В Източна Румелия русофилите минават за казионни, а след 1884 г., когато Русия категорично се обявява против евентуалното Съединение и единна България, започват да наричат русофилите с прозвището лъжесъединисти, което трайно им се лепва.

Ето го корена на делението. Русофили или русофоби. Лъжесъединисти или съединисти. Затова трябва да се помнят имената на истинските съединисти. На основателите на Централния революционен комитет в Източна Румелия: Захарий Стоянов, д-р Георги Странски, Димитър Ризов, Иван Андонов, Иван Стоянович, майор Данаил Николаев.

Съединението се извършва със самостоятелни български сили. С целия възможен риск за българската независимост. Преди да стане то факт, Захарий Стоянов пита и иронизира: Каква симпатия и какво уважение ще има пред Европа оня народ, който вика от кюмюрлука: „Оле-ле! Г-н консуле! Ела ни освободи, Европо! Ние сме поплювковци, бай Бисмарк! Ние сме мирни християни. Ние сме покорни глави“. Аман джанъм? На подобен народ казват, че е стадо, че освен да оре и копае, той не е достоен за нищо.

Съединението е постигане на българското национално достойнство. Отвъд всякакви „филства“ и „фобства“. За съжаление, често забравяме за това.