Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Разговор със създателя на групата Ukandanz Дамиен Клузел, един от първите европейски музиканти, свързали съдбата си с етиопската музикална сцена и надградили я с интерпретации, аранжименти, нови композиции и нетрадиционни решения

Дамиен Клузел е ключов музикант за съвременната авангардна рок сцена в Лион, от която българската публика вече познава лично групите PoiL, Ni и PoiL Ueda, а задочно и Chromb!, Herr Geisha & The Boobs и др. Тази година го гледахме за първи път у нас с групата му Ukandanz, в която другите основни фактори са Лионел Мартен (саксофонистът в множество проекти на Марио Станчев и един от най-близките приятели на големия пианист, работил с него до последните му дни) и легендата на етиопската градска музика, вокалистът Аснаке Гебрейес (първата световна етноджаз звезда, представяна у нас на живо). Ако върнем лентата малко назад, за Ukandanz, група с шест издадени албума и близо 15-годишна история в съчетаването на етиопската стара градска музика и джаз традиция с прогресив и психеделик рок и откровен пънк, научихме преди години именно благодарение на PoiL и Ni, чиито членове Гийем Мейер (барабани) и Беноа Льоконт (бас) са музиканти в първия състав на формацията.

Дамиен е малко по-възрастен от цялото това съзвездие (роден е през 1968 г.) и има малко по-различна музикална история (заминава да учи музика в Амстердам още през 80-те), но подходът и отвореността му към смесването на толкова различни един от друг жанрове, а и енергията, с която свири, са... именно „лионски“. Освен в Ukandanz можем да го чуем още в групите Kouma, Man Bites Dog, Pixvae, Polymorphie, Tetzepi и An'Pagay, като освен експлозивния „прогресив-пънк“, с който лионската сцена се характеризира през последните две десетилетия, в полето на интересите и влиянията в творчеството му попадат мат-рокът, реюнионската музика малоя и латиноамериканският хардкор. Конкретно в Ukandanz в началото свири на електрическа китара, която през последните години заменя изцяло с бас китара, отстъпвайки китарните партии на саксофона на Лионел. А разговорът ни, естествено, започва от Етиопия.

Как и кога открихте етиопската музика за себе си и се зароди идеята за създаването етиопска пънк-джаз група като Ukandanz – нещо, което при цялата популярност на етиопския джаз и традиционна музика в Европа и Америка през последния четвърт век освен вас май само The Ex са правили досега?

За мен историята започна преди много години, през 1999. Тогава, още като студент в Амстердамската консерватория, заминах с група музиканти за Етиопия, като идеята беше да останем цял месец и да свирим с Етиопския цирк. Цирковата компания не прояви особен интерес да работи с нас, но имахме щастието да се запознаем на място с Франсис Фалцето, човека, „преоткрил“ за света цялата етиопска музика от Златната ера (френски музиколог, продуцент и създател на легендарната издателска серия Ethiopiques, б.а), и да работим заедно с него. Благодарение на него се запознах с творчеството на много етиопски артисти, влюбих се в тази музика и в страната, за която не знаех почти нищо преди това първо пътуване. Там се и запознах през 2001 г. с Аснаке, а за създаването на Ukandanz вината нося основно аз.

Интересна е връзката с Амстердам, защото и The Ex са от Амстердам.

Всъщност аз бях част от една група, която се казваше Jump To Addis – това е малко преди The Ex да се отправят на своето етиопско пътешествие. Създадохме Jump To Addis с колегите ми от Амстердамската консерватория при това наше първо пътуване до Етиопия, свирейки заедно с различни певци от Адис Абеба. И после серията Ethiopiques издаде тези записи под номер 15 в дискографията си. Точно по онова време (в началото на хилядолетието) The Ex започнаха да идват все по-често в Етиопия, барабанистката им Кат дори вече изучаваше амхарски. Тяхната история си е съвсем отделна – с Мелаку Белай (танцьора от групата Fendika), със саксофониста Гетатчю Мекурия и с много други етиопски артисти, на които помогнаха да направят хубави записи, доведоха ги в Европа. Пътищата ни с The Ex се преплитат, но ние бяхме малко преди тях. Отидохме напълно неподготвени и просто се влюбихме в тази музика и култура – съвсем естествено, без предварителен план – както става в любовта. А когато 11 години по-късно създадох Ukandanz, вече бях натрупал повечко знания за Етиопия и музикални умения, така че групата беше резултат от дълъг процес на съзряване – и мое, но и на публиката на тази музика, отгледана от Франсис Фалцето по света от издаването на албума Ere mela mela на Махмуд Ахмед в Европа през 1986 г. насам.

И стигаме до наши дни, когато в новия албум на Ukandanz вие „посягате“ дори на класиката – War Pigs на „Блек Сабат“... на амхарски!

„Блек Сабат“ беше първата ми любов в музиката, когато бях на 11–12 години. Още тогава ги чувствах като „моята група“ – много различни и открояващи се на рок и хевиметъл сцената, следващи свой собствен път. А тази песен специално има и много силен социален текст, който разказва за онези, които се облагодетелстват от войните – доста актуална тема в наши дни, включително и в самата Етиопия, където и днес опасността от избухване на нова гражданска война не е отминала. Помолих Аснаке да преведе текста на Ози на амхарски, като запазихме мелодията и направихме аранжимент за саксофон и баскитара и само накрая той добави малко от себе си като текст – но със същото послание.

Как решихте да замените електрическата китара с баса в тази група? Доколкото чувам, има все още електрическа китара в студийните записи.

В студийните записи – да, но на живо вече свиря единствено на бас китара. Не беше планирано – исках да експериментирам, не е било решение „в тази група ще свиря на китара, в онази на баритонова китара в сол, а пък в другата на бас“. След като първият ни басист напусна, известно време басовите линии в Ukandanz ги покриваше клавиристът, а аз свирех основно на китара. По време на пандемията обаче имах много време и научих всички басови партии от една от старите касети на Аснаке и ми беше страшно интересно. В етиопската музика басовата линия е изключително важна и обикновено се явява контрапункт на ритъма и на мелодията – басът е отговор на това, което пее Аснаке на сцената.

Проговорихте ли на амхарски вече?

Не, досега съм бил шест пъти в Етиопия, но никога достатъчно дълго, за да го науча. На всеки език в началото научаваш „лошите думи“, после натрупваш речников запас... Разбирам много неща, но не мога да съставя изречения. С Аснаке винаги разговаряме на някакъв наш си език, който е английски с много амхарски думи.

Нека ви върна към лионската сцена днес и това специфично съчетание между, да кажем, духа на Кептън Бийфхарт и на пънка. Къде се намира Ukandanz в този спектър?

Обичам Кептън Бийфхарт, а пънк не съм слушал много. Може би проводникът на пънка в нашата група е саксофонистът Лионел, който свири заедно с певеца на една от знаковите френски пънк банди от 80-те – Bérurier Noir. Има много групи и музиканти в Лион днес, но може би тенденциите могат да бъдат забелязани по-добре отвън, а не от нас самите. Определено това, което ни свързва с групи като PoiL и Ni, са полиритмичните структури. Също така на цялата лионска сцена рок идиомът е по-изразен от джазовия, ако направим сравнение с други френски градове. И оттам може би също идва това усещане за пънк. Навремето, когато започна историята на Ukandanz, и PoiL беше съвсем нова група и споделяхме един и същ барабанист – със сигурност има взаимни влияния.

Можем ли да кажем, че групата Ukandanz, създавайки свой собствен език в музиката, е повлияла и на Аснаке в зряла възраст? Слушайки ранните му записи от 80-те, чуваме класическата градска поп традиция на Етиопия, докато в Ukandanz той си звучи (и изглежда) много повече като фронтмен на рокендрол група?

Аснаке е могъщ певец, с могъщо присъствие на сцената – и със силния си глас, и с танцуването си, и с начина, по който преживява музиката. Но рокендрол културата е нещо, което никога не е съществувало в Етиопия. Има една етиопска група, която се появи около 2010 г. – Jano Band, но тяхната музика е по-скоро рок в смисъла на Бон Джоуви... В Етиопия никога не е имало рокендрол като този на „Блек Сабат“ или на „Ролинг Стоунс“, или на „Бийтълс“. Хората там просто не се вълнуват от тази музика и са някак затворени в собствената си традиция. И културата им, отношенията в обществото не съответстват много на духа на рокендрола. От друга страна, музикално корените на рокендрола са си там, пентатоничните мелодии и енергията... Дори The Ex – слушал съм ги навремето с Том Кора в Амстердам, а и с етиопски музиканти в по-късните им години – мога да кажа, че самите те, когато свирят с етиопски музиканти, са много по-внимателни и нежни и в музиката им има много по-малко пънк (в сравнение с начина, по който свирят своята музика)... А колкото до Аснаке, той е специален човек – още преди Ukandanz, в проекта Jump To Addis, записвахме с различни етиопски певци и той беше единственият от тях, който прояви истински интерес да пробва нещо ново и нетипично – да пее своите си етиопски песни, но по нашия начин, който е доста различен от традицията.