Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Тревожността на 90-те години я има и днес, но е много по-страшна, защото обхваща целия свят“, казва авторката на „Майките“ и „Поразените“ в разговор с Виолета Цветкова

Не е прецедент един роман да получи нов живот, след като пред него се отворят вратите на други изкуства. Неизброими са примерите за литературни сюжети, превръщани в оперно либрето или киносценарии, но са много и провалените адаптации. Случаят с „Майките“ (изд. „Сиела“) на Теодора Димова не е от тях. Заради едноименния минисериал по Нова ТВ издаденият в зората на новия век роман върна отново четящите хора в книжарниците с въпроса: „А имате ли „Майките“?“. Мнозина искат да наваксат пропуснатото четиво, а други, впечатлени от екранизацията – да се убедят и в качествата на книгата.

Роман и тв поредица се оказаха еднакво любими. Шестте серии, режисирани от Виктор Чучков, са по сценарий на Лило Петров, Александър Чобанов и Владислав Тинчев, които деликатно адаптират книгата към (не)промененото ни живеене. Всеки от персонажите е запазил своята характерност, но и отново отправя тийнейджърския вопъл, заложен от писателката: „Чуйте ни!“. Това е и поводът в навечерието на новата учебна година, на фона на растящата детска агресия и обърканост да си поговорим с Теодора Димова за децата и майките, както и за натрупаните социални рани, които обществото ни трудно лекува.

Двайсет години по-късно „Майките“ получи нов живот и се оказа, че не само нищо не се е променило в отношенията родители/деца, но и че става по-зле – мислехте ли за това, когато пишехте романа си, г-жо Димова?

Не съм си давала сметка за това. А и тогава акцентът ми за тази книга беше друг. Питах се, ако един свят човек дойде сред нас, дали ще се държим по-различно, отколкото преди две хиляди години, и така се роди учителката Явора. Много се вълнувах от този образ, но не успях да направя отделна глава – трудно се пише за такъв човек.

Затова навярно тя присъства в романа през спомени, през сънуване…

Точно така, постарах се присъствието ѝ да е някак обиколно, като концентрични кръгове. И останах учудена от успеха на книгата тогава, защото центърът, който аз смятах, беше изместен в социалната област, главно в детската агресия. Казах си, че това не е по-малко важно, но не ми хрумна, че двайсет години по-късно ще става все по-актуално; че ще се възпламенява с всяка подобна проява и ще става едва ли не злободневно. Корените на този проблем навсякъде по света са едни и същи. За мен детската агресия е вик на самото дете: „Обърнете ми внимание! Вижте ме, обичайте ме“. Толкова е просто.

А защо романът, надграден като сценарий и визуализиран, се завърна с още по-голяма сила – заради литературния сюжет или по-скоро заради живота ни днес?

Романът беше написан за 90-те години на ХХ век, а сериалът го осъвремени. Големият принос на сценаристите е, че направиха разговора за днешния ден, за сегашните деца. Връстниците им навремето не познаваха мобилните телефони и социалните мрежи, но сега нямаше да е естествено героите да живеят без тях. Онези времена бяха много страшни, срутваха се координатни системи, търсехме нови, семействата се разделяха, едни отиваха да търсят работа в чужбина, връщаха се... турбулентни времена. Оказа се обаче, че тревожността на 90-те години я имаме и днес, но е много по-страшна, защото обхваща целия свят. И тъй като децата притежават сетива за истината, те я долавят и също са превъзбудени в отрицателен смисъл от нея.

Избрахте майките, а не бащите – защо? Защото жените са все по-доминиращи ли?

Много хора са ме питали „къде са бащите“ (смее се), но вижте, майките са първият буфер, най-отговорни са. Поне до първите няколко години те са с децата, докато бащите като че ли имат по-странични дейности. И аз наблюдавам все по-доминиращи жени, но внимавам как го изричам, за да не бъдем обвинени във феминизъм. Истината обаче е, че и през 90-те години, и сега те наистина се оказаха по-силни, по-издръжливи. Но е добре, че времената вече не са така турбулентни за семействата, хората се поуспокоиха, раждат и по три деца…

Мисля си обаче и друго – майките, които описвате, са някак отстранени от проблемите на собствените си деца. А проблемите са резултат именно от липсата на това да бъдат прегърнати, чути, успокоени. И когато майката духом отсъства, когато и бащата не се справя, тогава в училището идва една Явора, която запълва празнините, но с нея се ражда и нов проблем…

Точно така, майките започват да ревнуват, усещат уплах за мястото си като родители. Явора замества липсващите майки, а децата, разбирайки, че метафорично казано, губят и техния заместител, не могат да понесат още една загуба и стигат до крайност, до убийство.

Тук е и въпросът за учителя – вероятно във всяко училище поне един е като Явора, говори за добро, за любов, но среща ли разбиране?

Има такива учители. Много уважавам тази професия, една от най-трудните е, защото, от една страна, те трябва да пазят дистанция с децата, а от друга, да са близки с тях. Големият усет и интуиция на учителите е да могат да вървят по този тънък лед. В желанието си да помогне на своите ученици Явора навлиза в чужди територии и затова се появява конфликтът ѝ с майките. Но знаете ли, всяка от срещите ми с ученици ме убеждава, че проблемът е един и същ и преди, и сега. Даже днес самотата им като че ли е по-деформирана, защото е подменена с престой в социалните мрежи – уж всичко е наред, но всъщност е псевдообщуване. И струва ми се, последиците ще бъдат по-драстични. А тъй като романът придоби втори живот през сериала, много ми е интересно да видя 14–15-годишните ми герои като 35-годишни, със собствено семейство; питам се как ли се отнасят към собствените си деца и дали подсъзнателно им предават този грях. Страхувала съм се обаче да напиша продължение. Не знам дали бих стигнала някога дотам (смее се).

А има ли закономерност между състоянието на обществото ни и появата на образи като Явора и книги, говорещи за човеколюбие, но и за липсата му – не само „Майките“, а и „Ти, подобие мое“ на Радослав Бимбалов, „И аз слязох…“ на Владимир Зарев нашумяват в особен момент, когато състраданието е едва ли не мръсна дума?

Така, както го формулирахте – да, може и да има. Защото липсата не само на християнски ценности, а на най-обикновена човечност и нормалност в отношенията подсъзнателно може би подтиква писателите да посочват такива личности.

Отивам още по-далече и си представям Явора като метафора на свободата ни, която, подобно на нейните ученици, блъскаме, окървавяваме, тъпчем…

… и която получихме даром, въпреки че я изстрадахме?! Да, може би. Не ми е хрумвало, но да, така изглеждат нещата. Защото навремето не си давахме сметка, че и свободата, и мирът са ценности. Те не са дадености веднъж завинаги. Ние не прегърнахме свободата си през 1989 г., не внимавахме и ето че постепенно започваме да я губим. Дано да не се окаже пророческа „метафората Явора“, защото би било страховито.

Питам се и защо повече от 35 години не ни се получават животът и обществото така, както си ги мечтахме. Дали защото след 9 септември 1944 г. сме загубили три важни неща: принудително е стъпкана вярата, принудително е отнета частната собственост и принудително е „прочистен“ интелектуалният ни елит – как мислите?

(Въздъхва.) Интелектуалният елит бива подновен с друг вид елит – съвсем целесъобразен, на когото обаче мястото му не е било там. И макар че 45 години по-късно отпада задължителното изповядване на комунистическата идеология, комунизмът се настани като манталитет. Самата аз се чудех, ако има задкулисие, което ни управлява, защо му е необходимо с такава методичност да оглупява и опростачва населението, какво печели? Какво ще спечелим, като станем толкова прости?! Сега вече си давам сметка защо – ами защото така цели поколения станаха твърде лесно манипулируеми и могат да бъдат „подходящо“ насочени. Виждаме накъде са насочени, към Евразия, към това отново да станем васална република. Говори се за патриотизъм, а се издигат руски знамена – що за патриотизъм е да обичаш чужда държава?! А не сме ли наясно от историята какво е направила тя с нас?! Явно не сме. Изобщо не сме наясно какво е представлявал тоталитарният период и всичко това дава отговор защо всъщност не успяваме.

А принудителният атеизъм след 1944 г., принудителното отнемане на собствеността, на земята?

Вие говорихте за отстранението на майките от децата им, но хората тук са станали отстранени и от труда си, и от резултата от него. Това, за съжаление, виждам на много равнища, питам се как е възможно да работиш за нещо и да не си му се отдал стопроцентово, и отговорът вероятно е във въпроса ви. А колкото до принудителния атеизъм, това е една от най-дългосрочно действащите последици от тоталитарния период, защото се предаваше от поколение на поколение, при това абсолютно несъзнателно. В домовете на повечето хора на моята възраст не е имало икона, не са учени какво означава това, а сега вероятно и те на своите деца не разказват, не предават вярата. Ето така нещо, което е направено за десетина години след 1944 г., дава плодове за един век напред. Отровни плодове.

Една от силните реплики в „Майките“ е, че „големият ни проблем е, че сме алчни и глупави“ …

(Смее се.) Алчността и глупостта вървят ръка за ръка. Много са ни емоционалните недостатъци, обаче и друго има. Нали и Левски, и Ботев са ги виждали тези недостатъци, но са се жертвали; нали и Христос е виждал човешките недостатъци, обаче се е жертвал... В този смисъл много ме впечатли една реплика на проф. Веселин Методиев по време на пресконференция за руската пропаганда: „Не можем да обичаме само правилните, само добрите българи. Когато си родолюбец, ти обичаш и „неправилните“, това означава да обичаш народа си“. И кой по-добре да го е разбрал освен Ботев и Левски…

Някак избирателен изглежда патриотизмът днес, не мислите ли?

Да, така е. Огромна манипулация е патриотизмът на някои партии. Как е възможно да допуснем да ни отнемат едно от най-съкровените чувства, каквото е отношението ни към отечеството. Кой не обича родината си?! Как, питам, можаха да го отнемат от нас, защото те са „пò патриоти“, те „пò обичат“. От друга страна, защо пък ние се оказахме толкова слаби, че не можем да разкажем и да предадем ценностите, в които вярваме?! Не бих казала, че сме слаби, че не сме отдадени, какво ни пречи тогава… Самата аз имам огромно чувство за вина, защото романът ми „Поразените“ трябваше да излезе още през 90-те, а се случи двайсет години по-късно. Но истината е, че толкова бетониран все още е бил умът ми тогава, че не бях готова да погледна по начина, по който го направих по-късно. Трябваше да се взриви кубът в главата ми, тоест историята, която бяхме изучавали. И той се взриви, но през многото проучен от мен документален исторически материал.

„Поразените“ се появи като звучен шамар към комунизма заради пострадалите от Народния съд – обвинения срещнахте ли?

Само отделни гласове, които винаги обвиняват. Общо взето, бях учудена, че романът се прие добре и от публиката, и от критиката. Понякога дори по краен начин от хора, които имат травматични семейни спомени. Казваха: „Защо ни го причинявате, защо ни е необходимо да се връщаме?“. А всъщност потулването на травмите е много по-вредно от изговарянето им. И така… (въздъхва)… ако бяхме говорили повече за тези събития, щеше да се знае за тях и у нас, както е в другите източноевропейски държави. Ние сме единствената страна от всички бивши сателити на СССР, в която няма музей на комунизма. Единствената! Новите поколения не знаят какво е било тоталитарното минало, затова го неглижират, смятат, че е нещо, за което вече само няколко души говорят до несвяст. Това се получи у нас, за жалост – обградени сме от носталгия, незнание, незаинтересованост и от мантрата „да гледаме напред“. Същата като „да мислим положително“. Толкова повърхностно, толкова невярно, толкова глуповато…

Деликатно прокарвате в книгите си почитта към вашия баща – и в „Поразените“, но и в „Майките“, където една от героините мечтае да бъде като Ирина от „Тютюн“. Били сте дете, когато Димитър Димов си отива, но водите ли с него задочни диалози? Питали ли сте се какво би казал днес той, ако беше жив, за света, в който живеем?

Бях на шест години, когато той получи масиран инсулт, но като погледна назад, аз затова и се насочих към литературата – за да бъда по-близо до него. А истинският ни диалог се случи, когато написах продължение на негов роман без заглавие.

„Адриана“, нали?

Да, „Адриана“. Една 29-годишна красива дъщеря на фабрикант, отегчена, както всички негови героини, и… така свършваше по средата на страница от най-интересната част. Тогава изчислих, че ако беше жива, тя вече щеше да е на 93. И започнах да пиша моя роман като диалог с неговата Адриана. Всъщност не героините, а ние двамата говорехме и беше доста… Не знам, пазя се от болни мисли (смее се), но имаше нещо мистично в онзи период, буквално чувах думите, които тя произнася, но си давах сметка, че са на баща ми. Беше странно. Бяхме дует, надприказвахме се. Въодушевлението ми беше безкрайно.

А имате ли незабравимо усещане от него – погалване, топлината на ръката му, жест?

Баща ми е бил изключително добронамерен към хората, никога не си е позволявал да обиди или да нарани някого. Сигурно, без да иска, е изричал нещо, но винаги се е пазел от това да бъде непремерен дори към тези, които са го нападали. Изумително написана е дори неговата защита на „Тютюн“, когато през 1952 г. организират онзи тридневен линч в Съюза на писателите и на четвъртия ден му дават право на отговор. Прави го толкова възпитано, с такова уважение към недостатъците, които всеки му е показал. С неговата ирония би могъл да им отвърне подобаващо, но не си е позволил. Именно от този отговор съдя за добронамереността му и се опитвам да я следвам, макар че никак не е лесно.

Навремето писателите са имали силен глас в обществото, а днес иска ли изобщо някой да чуе писателите?

По-скоро е вярно, че нямат онзи авторитет в обществото. Нямат силен глас, защото през социалните мрежи, оказва се, всеки знае толкова, колкото авторитетите… Но има нещо друго, за което се замислям, докато пиша роман за Димитър Пешев и за хората от кюстендилската делегация, които се възправят срещу депортацията на българските евреи. Толкова рядко се срещат личности като този човек, който поема всички рискове да загуби подпредседателското си място в парламента, изправяйки се срещу решенията на Министерския съвет. Кой го прави днес! Кой има силата да застане срещу общественото мнение, рискувайки да бъде обруган! А той буквално се възправя срещу Хитлер. Паралелът с днешния ден ме отчайва и си казвам: Добре, Димитър Пешев е само един депутат, а писателят би трябвало още повече да може да поема рискове. Но като че ли имаме страх да не би да престанат да ни харесват. Той е загубил поста си, но какво от това! Каузата е била по-важна. Друг е въпросът какво му причинява Народният съд след 9 септември 1944 г. Недостиг на кураж, на смелост има днес. Това липсва на всички ни. А авторитетът се добива през куража и през смелостта.

В свои есета за Портал Култура пишете за християнските ценности, а интервюто ни ще излезе в началото на учебната година – защо сте скептична към новия предмет „Добродетели и религии“?

Той се изучава от трийсет години като свободно избираем. Много често срещам учители, които казват, че децата излизат от гимназиите с ясна представа за християнството, получават я в часовете по история, по старобългарска литература, по етика и гражданско общество. А тези, които повече се интересуват, могат да запишат „Религия“ като свободно избираем предмет. Затова ми се струва, че и от двете страни се заговори по доста пропаганден начин за въвеждането на „Добродетели и религии“, без да се отчете фактът, че съществува отдавна. Освен това се заговори така, сякаш изучаването на предмета е панацея и тя ще предаде на децата онова, което семействата и обществото не са могли да възпитат у тях, и че едва ли не всичко ще блесне. Просто не е вярно. Имам и опасения, че предметът ще бъде един от новите канали за руска пропаганда, която тече през хибридната война по всички възможни линии…

Нали всеки учител е призван да учи на добродетели, цялото училище е призвано за това, тогава защо да фиксираме добродетелите само в един час. Хубаво е да има дискусии, но дискусията, организирана от министър Вълчев, на която имаше лица, защитаващи само едната страна, и то за нещо задължително, е факт, който има свойството да отблъсква. Християнството се изучава най-добре в семейството, след това в неделните училища, защо не и в свободно избираем предмет, за който има подготвени учители от Богословския факултет – това е нормално и здравословно функциониращо, докато бързането и тропането с юмрук по масата вече е съмнително и ражда отпор.

На финала – нова пиеса или роман да очакваме по-напред?

Роман. На път е, но темата е много трудна. Доста е писано, а за Димитър Пешев всъщност малко се знае, сравнително отскоро говорим за него. Не пиша документален роман, а по-скоро художествена интерпретация. Има елементи, вдъхновени от живота му, но той е бил предпазлив в личните си записки и спомени. Писал ги е през 60-те години на ХХ век и всяка дума е внимателно подбрана. Това, което правя, е не толкова да се ровя в документи, защото такива липсват, а да се опитам мислено да си представя кои са изворите за тази негова смелост и кураж да спре Хитлер…

Чакаме.

Благодаря, отговорността ми е голяма.

Теодора Димова е сред най-обичаните съвременни български писатели, драматурзи и публицисти. Авторка е на романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“, „Поразените“ и „Не ви познавам“, на девет пиеси („Без кожа“, „Кучката“, „Змийско мляко“ и др.), на многобройни есета (сборниците „Ороци“, „Молитва за Украйна“, „Зове овцете си по име“) и др. Нейни творби са преведени на немски, френски, гръцки, полски, чешки, словенски и др. „Майките“ има повече от десет издания и е отличена с Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt, а „Поразените“ е Роман на годината в конкурса на НДФ „13 века България“ и печели отличието за проза Перото и Цветето на Хеликон за най-продавана книга. Димова е носителка на Голямата награда за литература на СУ „Св. Климент Охридски“ (2022) и на Националната Вазова награда (2023). От тринадесет години е колумнист на Портал Култура.