Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Благодарение на преводача Андреас Третнер неотдавна на немски излезе забележителна като съдържание и оформление книга – „Стихове от синьото момче“, с творчеството на Александър Вутимски – поезия и проза, и биографично есе за него. С преводача, който през май гостува в Къщата за литература и превод в София, разговаря Людмила Димова

Андреас Третнер (род. 1959 г. в Гера, ГДР) е преводач на проза и поезия от руски, български и чешки на немски език. Завършил е Лайпцигския университет, бил е редактор в издателство „Реклам“ в Лайпциг, днес е преводач на свободна практика, живее в Берлин. От български е превел произведения на Йордан Радичков, Пейо Яворов, Виктор Пасков, Димитър Коруджиев, Александър Вутимски, Федя Филкова, Ангел Игов, Христо Карастоянов, Здравка Евтимова и др.; произведения на руските писатели Виктор Пелевин, Владимир Сорокин, Борис Акунин, Михаил Шишкин, Даниил Хармс, както и на чешките Йозеф Шкворецки, Яхим Топол.

Най-новата му книга е „Стихове от синьото момче“, публикувана от виенското издателство Arco – поезия (двуезично представена) и проза на Александър Вутимски, както и биографично есе за него с богат снимков материал и малко известни свидетелства на негови съвременници.

Вашата книга вероятно е най-мащабното представяне на български автор в немскоезичното пространство в последно време. Как се стигна до него?

Това беше продължителен процес от десетки години. В началото знаех само случайни негови стихотворения, но те бяха достатъчно, за да разбера, че носят аура, че около тази личност има тайна. През 1988 г. бях в България на световен славистичен конгрес, в програмата имаше лекция за Вутимски от един холандски учен, която раздадоха само като ръкопис. Стана ми много интересно, поръчах книгата в библиотека. През 90-те години вече знаех, че той е моят автор, но също така знаех, че никой у нас освен мен няма да се занимае с него, че имам цялото време на света. И работех много грижливо, бавно. Помня първото стихотворение от Вутимски, което преведох през 2000 г. Помолиха ме да избера български принос към световна любовна антология – избрах прочутото стихотворение за синьото момче.

Знаем, че приживе Вутимски няма издадена книга, има публикации в сп. „Златорог“, но не и книга, освен това дълго време (през ранния социализъм) не се говори за него. Самият той не е съхранил много от ръкописите си, те са просто раздадени, поезията му се предава отчасти устно. Бихме могли да предположим, че той бързо ще бъде забравен, но творчеството му се запазва в друго агрегатно състояние, така да се каже – в паметта на много хора от поколението на 40-те години. И те винаги казват, че той е бил най-даровитият сред тях. Има съхранени удивително много спомени за него. Биографичният текст в книгата включва малко забелязвани досега архивни материали (особено ранните анкети със съвременници, направени, когато е било опасно дори да се говори за него) и се позовава на силни и упорити митове и легенди, свързани с личността на поета. Всичко това ми се струваше толкова интересно, че се втурнах в материала и без да разбера, се получи литературна биография като втора част на книгата. А по случайни благоприятни причини имаше и пари за това. Безкрайно съм благодарен, защото е важно да се покажат фотографиите в добро качество, това стана благодарение на една печатница в Полша, но парите за изданието са от България (НФ „Култура“), това трябва да се отбележи.

На корицата е картина на художника Жорж Папазов, друга интересна фигура от същия период. Защо я избрахте?

Защо не? Вутимски е бил франкофил, представям си го като постоянен гост на Алианс Франсез. Бързал е да види и новите изложби. Тогава е имало изложба на Жорж Папазов в София и аз съм убеден, че той е бил на нея. За мен Вутимски досега най-малко е разглеждан като нощен поет, за тази нощна страна на неговото творчество има житейски, но и естетически причини – затова избрах и тази корица.

Кои бяха вашите открития в този изследователски процес?

В стилистично и драматургично отношение това е повествователна биография: с внимание към хронологията, тук много свидетелства трябваше да бъдат подредени като в пъзел, при което връзките стават осезаеми по нов и различен начин. Излизат наяве някои пренебрегвани или недостатъчно изтъкнати герои в живота на Вутимски – брат му Кирил и особено сестра му Надя, абитуриентка, която след смъртта от туберкулоза на по-голямата част от семейството става шивачка и издържа децата в София, казват, че тя му е повлияла в литературен план; а също някои негови приятели и възлюбени – Антон Куманов, Фиро Божинов, Алберт Селиктар, Веселина Атанасова; най-сетне младите любители колекционери и пазители – Борислав Георгиев, Тодор Тодоров и Александър Петрунов, станал по-късно рядко грижлив съставител на 3–4 тома проза и стихове. Животът на Вутимски след смъртта тук се разглежда за пръв път – времето е назряло, историческата дистанция е достатъчна.

Къде според вас е мястото на Вутимски в контекста на европейската литература?

Това е трудно да се каже и затова е интригуващо за мен. Не съм литературовед, преводач съм и усещам други неща под повърхността. Първо, има много еклектика и това е нормално за човек на 20 години, живял до 24. Има странно припокриване на ранно и късно творчество – късно, защото той знае, че скоро ще умре. Това, разбира се, прави поезията му преждевременно зряла. И този парадокс е една от причините той да не влиза в калъп, а особеното при него като поет да надделява над типичното и категоризируемото.

Относно влиянията в поезията му – за французите се знае, Рембо, „прокълнатите поети“ и прочее. За немците и австрийците размишлявах подробно (а именно, превеждайки го), има забележими житейски и поетологични паралели с Тракъл. Но има например едно ранно стихотворение, което толкова много прилича на Уолт Уитман! Може да го е знаел, но може и да е витаело в поетическото пространство. Вутимски не е формален новатор, все още пише в традиционни форми, но със свеж поглед върху тях. Вижте Жорж Папазов – и той не е напълно сюрреалист. Вутимски лесно се чете „автофикционално“. Творчеството му логично се фокусира върху любовта и смъртта – в една дълбоко екзистенциална констелация, според изкусно придобитите ролеви модели на модернизма, в частност на „прокълнатите поети“. А къде се крие за нас модерността на този автор? Например в това, което днес се нарича „куиър“ идентичност, която той разпознава интуитивно и чрез писането си и дълго време се бори да постигне и да защити. Една особена форма на éducation sentimentale в цялата си трагичност – и то със силно естетическо измерение. Винаги се набляга какъв голям рецитатор бил на своите стихове. Мисля, че стиховете на Вутимски са направени за четене и те са били четени първо на масата, сред бохемите. Цялата тази бохемска литература е живеела от взаимното четене на мъртви и живи поети. Това оформя поетиката на Вутимски, убеден съм.

Смятам за безкрайно интересно как се възприема поезията на Вутимски след смъртта му – чрез младите хора, които събират и преписват неговото творчество. Интересното е, че тези преписи днес са златният фонд, защото оригиналите най-често не се знае къде са.

Аз разказвам там един епизод с моя колега и учител, преводача Норберт Рандов, който чух от Марияна Фъркова – преди да попадне в затвора[1], той издава първата си антология с български модерни разкази и избира за мото четири стиха от Вутимски – съвсем безобидни, пасторални, за красотата на старата България. Тогава секретарят на Съюза на българските писатели му казва: „Не позволяваме да правите знаме от Вутимски“.

Мислите ли, че е възможно да има още непубликувани текстове от Вутимски?

Не се знае, но не е много вероятно, доста време е минало. Има доста подражания, à la.

В едно интервю казвате, че би било добре да се издаде на немски поредица от български творби от т.нар. литературен канон, тридесетина заглавия от около два века, много от тях са преведени по времето на ГДР, но днес не са достъпни.

Да вземем Атанас Далчев и Александър Геров, които чак днес се отнасят към този условен канон на българската поезия, Норберт Рандов приживе се погрижи за преводите им, той беше приятел и с двамата. Геров беше болен, а Рандов го снабдяваше с лекарства от ГДР. Рандов и Далчев имат кореспонденция, която си струва да бъде издадена, има писма и от Геров. След като излезе от затвора, на Рандов не му позволяваха да идва в България – оттогава са тези писма на доста писатели и учени, но писмата на Далчев са най-интересни, той рядко е пишел, а в наследството на Рандов има 10–20 от него. Няколко години преди смъртта на Далчев Рандов издаде стихотворенията, а после и Фрагментите му – в пълен обем, дори Далчев се намеси при подредбата им. Беше много хубаво джобно издание на „Реклам“, продадоха се 28 000 бройки, което е невероятно за българска книга, може би най-продаваната българска книга в ГДР. Рандов реши да преведе в Германия „Неспокойно съзнание“ от Александър Геров – много странен и интересен текст[2], и направи откъс за едно културно списание – „Зонтаг“, но редакцията се изплаши и тогава той го издаде на немски в България – през 1968 г. Никой от немските туристи, които са идвали в България тогава, не е смеел да вземе книгата със себе си, затова днес от нея има само 3–4 екземпляра, тя е библиографска рядкост… Рандов и приятелят му, преводачът Хартмут Хербот, направиха много за този канон, а аз просто мечтая да има такава „Българска библиотека“ в Германия, както има „Чешка библиотека“, на която сътрудничих с един мой превод. Това е толкова ценно като изчерпателен преглед върху цяла една литература, без който трудно се схващат и много съвременни автори.

С изчезването на ГДР изчезват и всички тези преведени на немски български произведения?

Норберт Рандов преведе Паисий, Софроний Врачански, Панонските легенди – житията на св. Кирил и Методий… Всичко това съществува, може би „Тютюн“ на Димитър Димов трябва да се преведе отново, защото има превод само на комунистическата версия.

Първият ви превод за „Реклам“ е на разказите от Радичков „Изпаднали от каруцата на бога“ през 1987 г., а през 2022 г. излезе във ваш превод и романът му „Прашка“. Не беше ли Радичков твърде висока летва за начинаещ преводач?

Разказите на Радичков бяха първата книга от българската литература, която съм прочел доброволно, извън задължителния план в университета. Мой учител по български в Лайпцигския университет беше Илия Конев, той ни беше като баща, много топъл човек. Когато заминаваше, имаше прощална вечер за него и тъй като ние, студентите, правехме театър, аз исках сценично да представя смес от Радичковите „Ние, врабчетата“ и Далчевите стихове. Забраниха ни, моят научен ръководител попита: „Знаете ли, че избирате стихотворения, които са издадени от враг на държавата?“. Тогава Норберт Рандов беше извън системата, знаеше се, че е гений, но като преподавател в Хумболтовия университет успя да се завърне едва след 90-те.

Но вие го смятате за ваш учител?

Задочен учител, чрез своите книги. Лично се запознах с него, когато започнах работа като редактор в издателство „Реклам“. Далчев беше издаден още преди да постъпя, но аз завърших с Рандов издание на Яворов, също много добро.

Днес сътрудничите на интересен проект в Германия – енциклопедия, която съхранява паметта за делото на преводачите в Германия. Вероятно и животът на Норберт Рандов ще бъде разказан в нея благодарение на вас?

Това е енциклопедия в мрежата. Засега само за немски преводачи, но искат да я разширяват. Подборът е малко случаен, но тя се попълва и става все по-плътна. Смисълът е, че винаги се вижда влиянието на биографията не само върху това какво се превежда, но и как се превежда. Много от биографиите на тези преводачи не са известни. Аз обичам да проучвам, не съм писател, но ако бях, бих писал по-скоро биографии. Това пътуване в миналото не е, защото съвременността не ми харесва, аз просто се чувствам зле, когато виждам, че нещо изчезва без следа, че е заплашено. Не мога да гледам и да не направя нещо.

Наследството на Рандов е толкова обширно, аз веднъж вече направих опит да алармирам в „Литературен вестник“ за неговата ценна библиотека с българска литература. Той я дари две години преди смъртта си на Хумболтовия университет в Берлин. След смъртта му тази библиотека се намираше в няколко стаички в една университетска сграда, без да е обработена, нямат и намерение да я включат в общия каталог – едно скрито съкровище. Сега санират сградата и са сложили книгите на депо в другия край на града, където са под заплаха. Аз мисля, че ако все пак библиотеката не може да дойде тук, поне България да предприеме мерки съвместно с университета, да я спасят и „реанимират“. Рандов има и богата кореспонденция, много ръкописи, той пазеше всичко. Освен с българските писатели имаше много тесни контакти с източногерманската писателска субкултура. С някои от тези писатели той работеше върху преводите на Яворов, Геров, Далчев. Винаги имаше хора, които бяха в конфликт с номенклатурата и се нуждаеха от средства, и той работеше с тях – което прави преводите доста пъстри, но има и много хубави сред тях. Това е интересно като феномен на времето. Например един доста прочут и самобитен поет и писател – Адолф Ендлер, започна да превежда Далчев и после се отегчи и излезе от проекта, а друг писател[3] го завърши. Книгата излезе като много интересна комбинация от два почерка, за което никой не знаеше, дори и Далчев. От един лют спор, от една аварийна ситуация се получи толкова хубава книга.

Кои други български поети имате желание да преведете?

Николай Кънчев ми е много интересен, той е много силен автор. Не го смятам за херметичен, както казват някои, неговите стихове са интелектуални, но са кристално ясни. Сътрудничеството ми със съпругата му Федя Филкова, която преведох, беше много хубаво. Говорим и за Пламен Дойнов. Но в момента съм в един колектив от петима автори и трима преводачи, с които заедно правим един том на Марина Цветаева и той обсебва времето ми. Там има специално предизвикателство – да преведеш нещо „непреводимо“, затова си избрах особено сложна поема (за въздуха!), която още не е преведена на немски. Между другото, мисля, че има български превод, или може би на част от нея, от Георги Борисов… Това е за близкото бъдеще.