Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Разговор с Жаклин Вагенщайн, създателка на кино-литературния фестивал, който се проведе от 10 октомври до 3 ноември 2025 г.

Как се стигна до формулата на „Синелибри“? Наистина ли не подозирахте, че няма друг фестивал, свързващ киното и литературата по този начин?

Както всички хубави неща, стана напълно случайно. И някак съвсем естествено поради факта, че тази връзка е органична, винаги е била част от нашата дейност като издатели, както и заради връзката на семейството ми с киното и литературата. Трябваше да отбележим 25-ата годишнина от създаването на издателство „Колибри“ – сега е 35-ата годишнина на „Колибри“ и 11-ата годишнина на „Синелибри“ – и решихме да е с нещо по-различно, да покажем 14 филма, заснети по литературни първоизточници.

По 14 книги, които вие сте издали?

Точно така. Основно класики и две нови заглавия. Едната екранизация беше по книга на госта ни Дъглас Кенеди, а другата – филм по Маргарет Мацантини под режисурата на Серджо Кастелито, като и тримата се съгласиха да ни гостуват. Сред другите заглавия си струва да спомена екранизациите на „Деликатност“ на Давид Фоенкинос, „Тайният бележник на Фрида Кало“ на Хагенбек, „Убийства в Оксфорд“ на Гийермо Мартинес, „Малкият Никола“ на Госини и Семпе и „Непосилната лекота на битието“ на Кундера. Всичко се случи в рамките на една седмица при огромен интерес от страна на публиката.

А откъде дойде импулсът тази инициатива да прерасне във фестивал? И кога се появи конкурсната програма?

По-следващата година се появи конкурсната програма. Това вече промени фестивала.

Конкурсната програма реално превръща един форум във фестивал, другото е кинопанорама. Фестивалът предполага жури, специални гости, конкурсна програма. С времето се увеличи международното присъствие. „Синелибри“ започна да развива дейност като киноразпространител. Ние сме едни от най-големите киноразпространители на европейски филми в България. Паралелно с това развиваме продуцентска дейност. Български режисьори и продуценти заявяват все по-категоричен интерес да участват на „Синелибри“. Програмата ни се разрасна и като брой филми, и като качество на подбора, участват все по-големи продукции. В програмата ни тази година може да видите няколко филма с бюджет 40 милиона евро, което е много за една европейска продукция, там обикновено бюджетите са между 3 и 10 милиона евро. Междувременно се появиха и конкурсите ни за документално и късометражно кино. Правим и наши „специални събития“, така наречените „гали“, вече имаме повече прожекции и в повече градове.

Как обаче се съотнася дейността на издателството ви с фестивала? В началото издателството ви е дало тласък на фестивала, сега не е ли обратното?

Чисто бюджетно и екипно в началото беше така. Сега издателството и фестивалът може би са самостоятелни единици.

А има ли противопоставяне между книгите и филмите? В зората на киното литературата е била всемогъща, а то не е било смятано за изкуство. Днес визуалното господства.

Като изкуства безспорно са равностойни. Киното поради спецификата си изисква обаче много по-големи инвестиции и много по-големи средства, които се завъртат в икономиките на съответните държави. Но книгите не са изтласкани на заден план, доколкото ми е известно, книжната индустрия е една от най-големите в световен мащаб след гейминг индустрията.

Има ли случаи, когато първо показвате някой филм на „Синелибри“, а после публикувате неговата литературна основа?

Да, динамиката наистина се променя. Понякога избираме филми, които са последвани, а не предшествани от книга. Понякога взаимовръзката произтича от реалния живот: в настоящото издание на „Синелибри“ показваме изключително интересния игрален филм „Мама и чудото на живота“ с участието на Силви Вартан. Това е истинска история – за момче, родено с недъг, което успява да го преодолее благодарение на музиката на Силви Вартан. Години по-късно този млад мъж става неин адвокат. Докато работят заедно, той не споделя с нея колко важна е била тя за него, докато един ден майка му не го насърчава да напише книга за живота си. Така адвокатът Ролан Перес създава книга, която впоследствие е екранизирана от Кен Скот.

Киното дава ли тласък на четенето на книги?

Да, ако някой много известен роман бъде заснет с холивудски актьори. Но ако романът не е толкова известен, както и режисьорът, това едва ли ще повлияе сериозно на съдбата на книгата. Но когато показваме филм на „Синелибри“, ние го показваме, защото е силна кинотворба независимо от стойността на продукцията или успеха на книгата.

Кое е голямото предизвикателство, когато две изкуства се огледат едно в друго? Колко възможно е да се екранизира реално Марсел Пруст или да се напише повест по някоя чисто визуална кинотворба?

Точно при Пруст ще е може би най-трудно да цитираме добри примери. Филмът на Фолкер Шльондорф „Една любов на Суан“ е много хубав, но е далеч от Пруст. Произведението на Пруст е обемно, със сложни повествователни линии и наситен, разточителен изказ, които трудно могат да намерят място във филм. Друг роман, който много трудно се поддава на екранизация, е „Чужденецът“ на Албер Камю. Защото най-важното в този роман е философската дълбочина и послание, психологията на героя, мотивацията или липсата на такава, които занимават неговото съзнание. Вътрешният свят на героя е най-сложен за пресъздаване на екран. А ето че филмът на Озон по „Чужденецът“ е забележителен и успява да предаде усещането, което съм имала, докато четях книгата. Приятно изненадана съм от огромния интерес на българската публика към Камю. Явно „Чужденецът“ е много позната и обичана книга в България.

Друг много хубав пример за подобно взаимодействие е „Франц“ на Агнешка Холанд, който въпреки че на места е буквалистичен, предава автентично кафкианско усещане. Впрочем Кафка също е от авторите, твърде трудни за екранизация. В случая обаче говорим за биографичен филм.

Орсън Уелс все пак прави интересни опити да екранизира Кафка.

Вярно е. Именно затова, когато гледам „Процесът“, си задавам въпроса – чие присъствие се усеща по-силно: на Кафка или на Орсън Уелс? Взаимодействието между литературата и киното неизбежно поражда подобни въпроси, особено когато режисьорът има ярък почерк и собствена визия. Затова е важно да възприемаме филмите и книгите като самостоятелни, независими произведения.

Има режисьори, известни тъкмо с екранизациите си, например Франсоа Трюфо. Кои са вашите фаворити?

Франсоа Трюфо е важен пример със своите „филми-книги“, но има много и други. Почти всички филми на Стенли Кубрик са адаптации, като изключение прави само един. Повече от две трети от филмите на Хичкок са екранизации. При Скорсезе това съотношение е даже по-високо. Дори големият визионер Тарковски е адаптирал произведения на Станислав Лем, братята Стругацки и Хемингуей. Озон, Серебреников, Шльондорф и много други режисьори също работят предимно по книги.

Казахте, че „Синелибри“ вече продуцира филми. Кои са вашите нови проекти?

В момента влиза в продукция първият пълнометражен анимационен филм на Теодор Ушев по творба на американския писател Шейн Джоунс. Тео също има уклон към адаптациите по книги. Първият му пълнометражен игрален филм е по книгата на Владислав Тодоров. Номинираният за Оскар филм „Сляпата Вайша“ е екранизация по разказ на Георги Господинов, а „Физика на тъгата“ е свободна адаптация на едноименния роман. Филмът му „Вълкът“ препраща към творчеството на Емилиян Станев. А тазгодишната премиера „Живот с идиот“ е адаптация на блестящия есеист Виктор Ерофеев.

За втори път организирате професионален форум BOB (Based-on-Books), каква е нуждата от него?

Връзката между киното и литературата като индустрии е много сериозна в световен аспект. Редица фестивали провеждат пичинг форуми, например в Кан издатели представят пред продуценти най-важните си произведения за годината, които смятат, че могат да бъдат екранизирани. В нашия случай обединяваме няколко неща – дискусии, които разискват важните теми на деня, дават информация на хора, които са встрани от една от двете индустрии, или на учещи се.

В днешната визуална епоха възможно ли е литературните сюжети да се възприемат основно през киното? Какво е бъдещето на книгата според вас?

За мен всички приказки за смъртта на книгата са неоснователни. Потенциалните проблеми пред киното и литературата са други и те са свързани основно с изкуствения интелект. Всеки живее във времето си и е част от епохата си. Въпросът е, че има опасност от опростяване на критериите и изкуственият интелект допринася за това. Той може да напише всичко – от имейл до роман и сценарий. Естествено е новите поколения да изберат пътя на по-малкото съпротивление. Но книгите и киното съжителстват много добре заедно. А изкуственият интелект не е само заплаха, той може да бъде и шанс.

Жаклин Вагенщайн е българска издателка, създателка на фестивала „Синелибри“, започнал през 2015 г. Завършва висшето си образование в Париж, където защитава докторат по европеистика. Ръководи издателство „Колибри“. Кавалер на Ордена на изкуствата и културата на Република Франция.