Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Откъс от изследването „Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ (2023).

Трудностите в разбирането на подхода на Арент започват с трудността да се определят идеологическата и политическата ѝ позиция, доколкото това традиционно се възприема като ориентир в отношението към историческите и политическите изследвания. Тя се изплъзва от политическото идентифициране, тъй като в различните си трудове дава основания за често противоположни квалификации. Вторият том на „Произходът на тоталитаризма“, посветен на империализма, е повод да я обвиняват в левичарство; третият том – „Тоталитаризмът“, е свързван с немската антимодерна метафизика и е повод за обвинения, че Арент не притежава методология, а „възглед за света“ в духа на Хайдегер^[1]; по повод на „Айхман в Йерусалим“ е обвинявана едновременно в антисемитизъм и левичарство.^[2] Но енигмата за политическата ѝ позиция изглежда най-неразрешима за Франсоа Фюре: „Безспорно Хана Арент е един от най-големите свидетели на века, макар че нейната мисъл често е неясна, понякога противоречива и малко демагогска: не може да бъдеш едновременно антимодерна, антибуржоазна, антикомунистка, антифашистка, антиционистка и да претендираш да мислиш политическата история на ХХ век в светлината на всички тези откази“^[3]. Естествено, Хана Арент никога не е всичко това заедно, но по различни проблеми, в различни моменти и контексти тя може да бъде или да изглежда като говореща от някоя от тези позиции. В едни случаи е антиколониалистка, в други критичка на либерализма, в трети се обявява против ортодоксалния ционизъм… Тя е против всяка идеология, която в един или друг момент предявява претенции за цялостно обяснение на света. Нейната позиция не е обусловена от предварителни идеи. Става въпрос по-скоро за ефект, а не за заявена позиция, доколкото Арент категорично и последователно отстоява свободата си на необвързан изследовател, може би единственият при разглеждането на тоталитаризма. Говори за неполитическия характер на истината и дори за „потенциално антиполитическия характер на истината“^[4].

Най-общо може да се каже, че Арент така и не преодолява докрай тъжния опит, натрупан от годините на нашествието на тоталитаризма в европейския свят, но и от сянката, която хвърля върху следвоенните години. В разсъжденията ѝ се долавят нотки на общо разочарование от цивилизацията, което е в основата на нейния критичен песимизъм. По същество тя не се е отказала от разсъжденията си в отстранената под натиска на отправените ѝ критики заключителна глава от първото издание на „Произходът на тоталитаризма“. Същите нагласи откриваме и десетилетие по-късно в новите ѝ текстове: „Модерната епоха със своята нарастваща алиенация доведе човека до една ситуация, в която, където и да отидеш, срещаш сам себе си (…) В тази ситуация на радикално отчуждение в света, нито историята, нито природата са вече разбираеми. Това двойно изчезване на света – изчезването на природата и на човешката хитрост в най-широкия смисъл, който включва цялата история, оставя след себе си общество от хора, което, лишено от общ свят, който да ги свързва и разделя едновременно, живее разделено и в изолация, без надежда или в най-добрия случай насилствено натикани в маса. Тъй като едно масово общество не е нищо повече от този организиран начин на живот, който се установява автоматично между човешките същества, когато те запазят връзки помежду си, но са загубили света, преди това общ за всички“^[5].

И до днес новата левица упреква Арент за липсата в разсъжденията ѝ за тоталитаризма на какъвто и да е социално-икономически анализ – и най-общо казано, за нечувствителност към социалната проблематика. „Теоретичното начинание на Хана Арент в края на краищата е ограничено до една теория на праксиса в качеството му на теория за свободата, която въобще не се определя нито като социална философия, нито като материалистическа философия на праксиса и която априорно е приемлива за либерализма в степента, в която основно е базирана върху праксиса на индивида в свободата.“^[6]

Опитите за идентифицирането на метода ѝ, както и критиките не престават, доколкото всеки следващ автор, който се насочва към темата за тоталитаризма, неизменно минава през взимане на отношение към „Тоталитаризмът“. Ето един кратък списък на част от определенията, които дават на нейния подход: историческа генеалогия, социологически подход, феноменологичен подход, дублиран от развит интерпретативен опит, социо-психологически анализ, функционален подход от позицията на екзистенциалната философия, по-скоро политическа философия, отколкото политическа наука и т.н.

В началото на своята работа Арент си дава ясна сметка за липсата на подходящи понятия при разглеждането на едно сложно явление като тоталитаризма. Свободно посяга към всякакви инструменти, които ѝ вършат работа в една или друга част на анализа, без да се обвързва с дисциплините, от които ги взима. В определен смисъл тя ги претопява в нова сплав. За един нов и необичаен феномен създава нов подход и инструментите, които са ѝ необходими. В чисто методологически план това придава изключителна важност на нейното дело. В студията „Разбиране и политика“ Арент заявява, че подходът към тоталитарния феномен трябва да бъде разбиращ, а не обясняващ – тъй като, за разлика от научното познание и точната информация, разбирането е комплексен процес, който никога не довежда до еднозначни резултати. По същество „разбирането (...) е активност без край, която ни позволява благодарение на модификациите и на непрекъснатите напасвания да композираме заедно с реалността, да се сдобряваме с нея и да се опитваме да се усещаме в себе си в света“^[7].

Проблемът за метода на Арент се разглежда и от друг ъгъл като проблем на „стила“. „Тоталитаризмът“ представлява разсъждение, белязано от силното лично присъствие на автора и от произлизащия от това ефект на въвличане. Стилът на Арент е описван било като вълнуващ, било като морализаторски. Вьогелин посочва значението на емоциите в нейната работа. „Няма никакво съмнение, че съдбата на евреите, масовите убийства и скиталчеството на останалите без корен хора, представляват за авторката изходна точка за един емоционален шок, откъдето идва и нейното желание да анкетира за причините на ужаса, да разбере политическите феномени, които в западната цивилизация принадлежат към същия вид, и да посочи средствата за възпиране на злото. Този детерминиран от емоциите метод, изразяващ се в процедирането посредством генерализации, тръгващи от една конкретна точка на сблъсък, налага известно ограничение на темата.“^[8] Но Вьогелин вижда и другата страна на проблема: ограничаването на темата посредством емоциите, породени от съдбата на човешки същества, придава особената сила и въздействие на книгата на Арент. Именно емоцията в своята чистота превръща интелекта в чувствителен инструмент за разпознаване и селекциониране на подходящите факти. Неслучайно Арон беше сравнил по стил „Произходът на тоталитаризма“ с романа на Джордж Оруел „1984“. Книгата на Арент постига сила на въздействието и на емоционалното въвличане, присъщи на литературна творба. Без съмнение на това отчасти се дължи нейната ненадмината и до днес популярност.

За Арент личното отношение и емоцията се явяват методологическа необходимост – моралното отвращение е интегрална част от изследването и това няма нищо общо със сантименталното или морализаторско поведение, особено когато си изправен пред една реалност, надхвърляща въображението. „Да опишеш концлагерите sine ira не означава да бъдеш „обективен“, а означава да си затвориш очите пред тяхната реалност (...) Когато прибягвам до образа на Ада, не го разбирам по алегоричен, а по буквален начин (...) Аз мисля, че да опишеш лагерите като Ада на земята е „по-обективно“, тоест по-отговарящо на тяхната същност, отколкото често правените социологически или психологически анализи.“^[9] Ето защо съвсем съзнателно приема въображението като инструмент на познанието.

Става въпрос за творческото въображение, а не за „бленуващата нещата фантазия“.^[10] Без въображението и без произтичащото от него разбиране, смята Арент, ние не бихме могли да се оправим в света. Свързва употребата на понятията същност и природа (на режима) с проблема за въображението и способността да се интерпретират нещата. „Въображението има следи в мрака на човешкото сърце (...) Така че, когато се говори за „същност“ и „природа“ на нещо, ние се позоваваме по същество на това най-интимно ядро, в което съществуването никога не е било много сигурно (...) Никога истинското разбиране не се оставя на безкрайното обсъждане, нито на „порочния кръг“, тъй като то вярва, че въображението най-малкото накрая ще улови в лъч на светлина винаги смущаващата истина.“^[11] В нейната аргументация може да открием дори отзвук на прочутата теза на Валтер Бенямин за аурата на художествената творба: „Само въображението ни помага да видим феномените според подходящата перспектива, да държим на определена дистанция това, което е твърде близко, накрая да го видим и да го разберем без предразсъдъци и деформации, да преодолеем затъмненията на отдалечеността до момента, когато ни стане възможно да видим и да разберем всичко, което е много отдалечено като че ли става дума за нещо много познато“^[12].

Така нейният метод се изгражда встрани от историческата наука, но не без връзка с нея. Арент посвещава немалко време, за да разсее недоразуменията с историците, коментиращи книгата ѝ, недоразумения, дължащи се на неправилното схващане на първите два тома на книгата, както и на подвеждащото общо заглавие – „Произходът на тоталитаризма“. За нея „Антисемитизмът“ и „Империализмът“ не са исторически съчинения, за да се очаква от тях подробна и изчерпателна хронология, а очертаване на генеалогията на явленията, разглеждаща различни елементи, идващи от миналото. Такъв е антисемитизмът на ХІХ век, който през ХХ век постига непозната интензивност и приема политическа ориентация. Що се отнася до империализма, за нея той е интересен с това, че през същия период осъществява връзката между държавата и расизма. Това става в политиката на колониалните сили в завоюваните страни и се олицетворява от колониалната бюрокрация. Така че е написала книга не за историята на тоталитаризма, а теоретично разсъждение с термините на историята; още по-малко книга за историята на антисемитизма и империализма, а анализ, чиито основни съставки са омразата към евреите и експанзията в степента, в която тези съставки са ясно видими и играят решаваща роля в самия тоталитарен феномен. „В резултат на това книгата не третира точно „корените“ на тоталитаризма – както, за съжаление, нейното заглавие обявява – а прави историческа равносметка на елементите, които изкристализират под формата на тоталитаризъм; този опит е следван от един анализ на елементарните структури на тоталитарните движения и на самото господство. Елементарната структура на тоталитаризма е скритата структура на книгата, докато нейната най-видима цялост произлиза от някои основни понятия, преминаващи като червена нишка през цялото.“^[13]

Според нея историческото описание и политическият анализ никога не биха могли да покажат съществуването на природата или същността на тоталитарното управление, както това става при монархията, републиката или деспотизма.^[14] Съставните части на тоталитаризма изграждат неговия произход, при условие че под „произход“ не се разбират „причини“, тъй като сами по себе си елементите не биха причинили каквото и да било. Не те причиняват събитията. Събитието осветлява своето собствено минало, но то не може да бъде извлечено от него. „При липсата на събития не би имало история, а само монотонност без живот на все същото време; застъпникът на каузалността в историята по същество дисквалифицира самия обект на своята дисциплина (...) Събитията са винаги и едновременно край на нещо, което е било започнало преди, и начало на някакъв нов феномен.“^[15] Едва тогава започва задачата на историка: да опише и анализира новата структура, която се е появила след събитието.

Хана Арент не само е създател на теорията за тоталитаризма, но и до днес остава най-значимият и важен автор, разглеждащ този феномен. „Произходът на тоталитаризма“, и по-специално третият том – „Тоталитаризмът“, е безспорно най-значимият труд на тази тема. Привличайки в изясняването на понятието множество различни изследователски ресурси, тя издига теорията си до философска позиция, което ѝ помага да изведе феномена от конкретната история и да го превърне във възможна човешка ситуация, в проблематизиране на хуманната традиция, на природата на демокрацията и на принципите на съвременния политически живот. Ето защо анализът на Арент остава в сила, независимо че с отварянето на архивите информацията нараства лавинообразно. Това не е променило почти нищо от нейния анализ на двете политически системи, реализирали в пълен обем тоталитарния проект – комунизма и националсоциализма.

Арент ни остави един пример за независим изследовател, създал собствен критичен метод. Завещава ни нещо повече от теория за тоталитаризма, завещава ни пример за позиция и чувство за изследователски дълг: „Ако искаме да си бъдем у дома в този свят или поне в този век, налага се да вземем участие в непрекъснатия диалог за същността на тоталитаризма“^[16].