Джазът на езика. Разговор с Цветозар Цаков

Кое е сън, кое е „яве“ – никога не можеш да бъдеш сигурен. Колко реалност има в сънищата и колко сънища има в явността? Езикът е инструментът, с който най-органично можем да съединим тези две състояния на живост. Къде сме по-живи? Дали в съня, или когато сме будни? Дали събуждането не е малка смърт, или пък обратното – заспиването? Никой не може да каже. Искам да се върна към „явищата“ – идеята ми беше хем да има поетичност и връзка със сънищата, хем в „явищата“ да се включва и тъмнината. [...]

Светлини и сенки

„Тази сянка под червената скала“ на Владимир Левчев е „променена и разширена версия“ на романа му от 2012 г. „Човекът и сянката“. Сигурна съм, че читателите добре познават творчеството на писателя, неговите стихосбирки, както и преводите му от английски. Книгата се състои от пет части, като всяка от тях се занимава с миналото и настоящето на главните герои. С комунистическото време, началото на прехода и несвършването му през последвалите години. Пространството на романа е разделено между САЩ и България. [...]

Извън-мерният Светлозар Игов. Разговор с Антония Велкова-Гайдаржиева и Александър Христов

Книгите му са не просто жалони в мисленето ми за литературата и историята, те са „кислородът“ на професионалните ми занимания, на естетическите ми избори; фокусът на погледа ми към миналото и бъдещето на националната художествено-естетическа култура. Не само словото, но и гласът, осанката на този български интелектуалец са неизменна част от всекидневието ми. И тъй като покрай работата върху общата ни книга „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ добре знаех всички персони и институции... [...]

Холограмен преговор на три десетилетия

Книгата на Юлиан Жилиев събира критически статии и рецензии, писани в протежение на повече от три десетилетия. Тя се състои от три дяла, като основен е вторият, а първият и третият, би могло да се каже, го рамкират. Това рамкиране е контекстуализиращо – на различни, сплитащи се равнища. То, от една страна, е „вертикално“, историческо. Ако основният втори дял се фокусира главно върху актуалната българска литература през периода, то първият и третият я включват в собствените ѝ класически традиции. [...]

Процепи вместо очи

Докато четях „Чуждо лице“ на Кобо Абе, често си мислех за предсмъртното писмо в десетки страници, което писателят Дейвид Фостър Уолъс оставя на съпругата си. Тя дори не го прочита. Понякога актът на самоубийство и дългите обяснения около него се приемат като израз на дълбоко вкоренено нарцистично желание да бъдеш запомнен, разбран, извинен. Това не означава непременно, че героят на Абе се самоубива в края на романа, но е подсказка, че има засилена склонност да се обяснява. [...]

Македония, класическата

Не го бях осъзнавал, разкриха ми го в Хърватия: преводачката от български Ксения Маркович ме светна: „Там, където се съберат трима българи, двама от тях винаги са с корени от Македония“. Много пъти съм проверявал нейните думи, верни излизаха. Аз съм третият, а първите двама – все македонци. Но не днешни, северни, а изконни, класически: от онези, чиито предци са преброждали чукарите край Вардар, Дойран, Охрид и Пирин, за да воюват за свобода и достойнство. Много книги, много спомени, много изследвания... [...]