Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Размисли по повод изложбата „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“ в Софийската градска художествена галерия – 09.12.2025–09.03.2026 г.

Преди повече от 70 години, воден от своята максима, че мисията на фотографията е да обясни човека на човека, Едуард Стайкън реализира една от най-мащабните фотографски изложби за всички времена в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. През 2026 г. ние в България имаме доста по-прозаична цел – да разкажем, че тук и преди нас е имало хора, отдадени на фотографията. Сигурна съм, че всеки може да изброи имената на любимите си световни фотографи, работили през ХХ в. Развили сме някакво особено фотодалекогледство – виждаме добре отвъд, но не и наблизо, където всичко е потънало в мъгла. Няма как да е другояче – докато там фотографията живее в галерии, списания, фотокниги, фестивали, прожекции и дискусии, тук тя все още чака своите откриватели. Парадоксално – 187 години след изобретяването на медията у нас все още има много за откриване. Достигането до правилните шкафове, чекмеджета, кутии и папки „Дело“ е подвиг, достоен за уважение, но да почистиш праха от старите снимки съвсем не е достатъчно. Фотографиите мълчат. Техният глас всеки път е различен, защото историите им винаги се разказват с гласа на настоящето. Същинският въпрос е не какво са снимали хората някога, а как говорим за техните произведения днес. Всеки опит за представяне на част от историята на фотографията на практика е разказ за нашето „тук“ и „сега“. Смисълът е в изграждането на мостове, по които да преминаваме през реката на забравата. Доколко успяваме?

1989 г.

Няколко месеца преди ноемврийските събития, променили историята на страната ни, във въздуха вече се носи усещането за случването на нещо голямо, мечтано и вълнуващо. Разместването на политическите пластове е факт, но българската фотографска общност е ангажирана с друга важна задача – отбелязването на 150 години от изобретяването на фотографията. В столицата се откриват две изложби – „История на камера обскура“, подготвена от Янка Кюркчиева (представена в зала „Отечество“), и „Панорама на българската фотография“ – колекция, събрана от Петър Боев и реализирана от него в НДК. Известно е, че Боев, признат като единствения историк на българската фотография, макар и без необходимата професионална подготовка, години наред с желание и ентусиазъм подрежда пъзела на тази медия у нас. Възможно е тук-таме парчетата да не са по местата си, някои са притиснати, за да добият нужните извивки, но все пак оформят картина, която, макар и несъвършена, е далеч по-ценна от иначе изсипаните на купчини и разбъркани отделни фрагменти. Без съмнение е нужна доста смелост, а и завидно самочувствие, за да се нагърбиш сам с това да разкажеш историята на българската фотография – първо в книга, а след това и в експозиция. Очевидно е желанието на Петър Боев да сподели със зрителите всичко, което смята за ценно – от снимките на първите фотографи, работили по нашите земи, до представителите на по-новите поколения. Но подходът му не е приет с възторг. Критикувана е крайно субективната му преценка, отсъствието на ясно послание, вторачването в миналото, което е издигнато на естетически и смислов пиедестал за сметка на настоящето. Към това трябва да добавим и неподходящата за подобно събитие зала с нисък таван и луминесцентно осветление, както и специфичното за Боев спартанско оформление на фотографиите, които са групирани върху картони и поставени под стъкла. Историкът не само споделя своята критическа теза за ценността на миналото, представена не с думи, а с образи, но и я представя като единствено възможна. Липсата на диалог с младото поколение се долавя от карикатурния му образ, обрисуван от Георги Лозанов на страниците на списание „Българско фото“ през 1989 г.: „Боев, с походка, разклатена от дългия път, с гумени галоши, с пазарска чанта в ръка, обикаля музеи, редакции, фотографи и убеждава, настоява, моли, докато накрая успее да отчупи едно парче минало и го отнесе със себе си“. Изложбата сякаш не успява да достигне до хората – тя се възприема просто като „лична колекция, подобна на тези от марки, пощенски картички или пеперуди“. Лозанов отбелязва, че основната ѝ културна стойност е в това да постави въпрос към бъдещите фотографски поколения: „Ще има ли сред тях някой, чиято всеотдайност да може да замести дори липсата на академична подготовка? И още повече – ще се появи ли някой с необходимата академична подготовка, за да продължи делото на Боев и да направи следващата крачка: от грижливо подбрания материал да построи историческия дом на българската фотография“.

Днес, 37 години по-късно, изглежда, че „Панорама на българската фотография“ неслучайно е представена именно в преломната 1989 г. Съвсем на ръба, накрая на възможното. Като някакво своеобразно сбогуване – със старата естетика, с назидателния тон, с до болка познатите естетически и тематични норми. Точно тук се появяват добре познатите в историята ни кутии и дървеният шкаф, в който старателно прибраните от Петър Боев безценни експонати потъват в смирено очакване на по-добри времена.

1994 г.

В началото на 90-те години на ХХ в. класиците са уморени. Закономерната смяна на поколенията е факт – на фотографската сцена, освободени от задължителните за предишния период естетически и житейски клишета, започват да се изявяват все по-смело автори, които не представят, а интерпретират действителността. Свободата се демонстрира не само в областта на сюжетите и техническите подходи, но и в позицията на фотографите, които често са едновременно създатели и участници в своите произведения. След падането на Желязната завеса интересът към източноевропейската фотография се засилва – музеи и колекционери започват да купуват българска фотография, откриват се нови възможности – международни конкурси, стипендии, резидентски програми. Раждането на автора вече е факт – веднъж попаднал под светлините на прожекторите, той не се задоволява с периферни изложбени зали и оформление с картон и стъкло. Заявката на младото поколение е достатъчно ясна и категорична – Националната художествена галерия. И не просто изложба в най-престижната галерия в страната, а създаването на фонд „Фотография“, с който да бъде поставено началото на събиране, проучване, съхраняване и представяне на образци от миналото и настоящето. На страниците на в. „Култура“ Иглена Русева, куратор на експозицията, отбелязва, че една такава колекция би била сериозна стъпка към това фотографското изкуство да намери пряк път до изложбените зали, наред с другите изобразителни изкуства, и така да утвърди полагащото му се по достойнство място в съвременната българска култура. За финансирането се разчита не на държавата, а на швейцарската фондация за култура „Про Хелвеция“. Изложбата е придружена от издание, което, както се оказва от позицията на времето, днес е безценен документ. В предговора Русева подчертава, че „Съвременна българска творческа фотография“ не е обща изложба, така както сме свикнали да разбираме това понятие. Тя е по-скоро колективно представяне на отделни авторски колекции – всеки един от участниците сам е определил формата на снимките си, обема и характера на своето присъствие в експозицията“. И най-важното – авторите са приели да дарят своите произведения на Националната художествена галерия, с което да поставят началото на така мечтания фонд. „Завиждам ви, колеги фотографи! – споделя Лъчезар Бояджиев във в. „Култура“ – […] Пробивът в колекцията на НХГ трябва да се счита за пробив във вечността. За разлика от фотографията, така нареченото ново българско неконвенционално изкуство […] не е осъществило все още такъв пробив“.

Плановете и мечтите са едно, а реалността – съвсем друго. Оказва се, че нито галерията, нито нашата фотографска общност в този момент са били готови за подобна сериозна крачка. Защото след приключването ѝ изложбата изчезва безследно. Странно е как подобна експозиция, за която се е вдигнал толкова шум, може да се изпари без следа, но фактите са такива – до днес без отговор остава въпросът къде са произведенията и защо идеята за основаване на фотографски фонд се оказа провал. Факт е, че немалко творби в нашата фотографска история са безвъзвратно загубени – дали защото вече няма никаква запазена документация за тях, или защото някога са били свалени и сметнати за непотребни. Но няма съмнение, че „Съвременна българска творческа фотография“ е най-известният от всички подобни безславно приключили проекти. След този случай изкуствоведите остават длъжници на фотографията. Дълг, който години наред няма да бъде забравен.

2025 г.

През лятото на 2024 г. получих предложение за участие в проект, който имаше за цел да представи историята на българската фотография. Признавам, отхвърлих идеята като нереалистична. Белите петна в биографията на тази медия у нас вече са толкова много, че изглежда почти невъзможно да се търси каквато и да е истина. Усещането да ти се налага да се примиряваш с вечното „почти“ – тогава, когато става въпрос за каквото и да е проучване, изискващо факти, доказателства и логически анализ, ми е добре познато. Почти запазен архив. Почти ясни спомени. Почти точни дати. Почти непоносими, объркани, трудни за преодоляване междуличностни отношения. Поредната „почти история“ не ми се струваше необходима. Онова, което нямаше как да не ми направи впечатление обаче, беше фактът, че за първи път идеята за подобно събитие дойде не от средите на фотографите (както винаги се е случвало досега), а от изкуствоведите. Явно нещо ново, невероятно и непознато предстоеше да се случи. Истинското събитие за мен беше възможността за среща между българското изкуствознание и българската фотография. Не е тайна, че изкуствоведите у нас не говорят и не разбират езика на фотографията. И въпреки че днес тя е изключително популярна и често присъства в изложбените зали – и като реминисценции от миналото, и като съвременно концептуално изкуство, продължава да не намира място в учебните планове на програмите по изкуствознание нито като история, нито като теория. В същото време фотографите с лека ръка се провъзгласяват за изкуствоведи – коментират, изследват и представят собствената си медия, без самите те да са посветени в историята и теорията на изкуството, в галерийната и изследователската работа. Ясно е едно – всички твърдят, че фотографията е изкуство, но никой не подхожда към нея като към изкуство. Защото изкуството винаги се е развивало успоредно със специалистите, които са го представяли, оценявали и продавали. По всичко личи, че у нас нямаме нужда от такива. Не ги възпитаваме, не ги подкрепяме, не ги смятаме за ценни. Споделеният по-горе опит от миналото обаче категорично показва, че без съвместната работа на изкуствоведи и фотографи всяка реализация на голям фотографски проект е обречена на неуспех.

Днес сме изправени пред същите онези произведения, които някога Петър Боев сам е представил на столичани (слава богу, дървеният шкаф се отвори!)[1], както и пред работите на почти всички автори, дарили свои творби на НХГ през 1994 г. Но вече не сме пасивни зрители, а активни участници в разказването на историята – слушаме, докосваме, снимаме, изпращаме на приятели, разширяваме експозицията във времето и пространството. Живеем в епохата на многото гласове. В продължение на година и половина за изложбата, която получи заглавието „Повече от една снимка. Историята на българската фотография през ХХ век“, заедно с основните консултанти – Иво Хаджимишев, Георги Лозанов и Катерина Гаджева, работи огромен екип, включващ не само изкуствоведи и фотографи, но и реставратори, дизайнери, технически работници, архивисти. Трудът беше колосален. С това, че този подход е нов за нашата фотографска действителност, смятам, ще се съгласят всички. Дали е работещ – бъдещето ще покаже. Но нямам съмнение в едно – дължим благодарност на СГХГ и в частност на Аделина Филева и на Ренета Георгиева за смелостта да инициират тази изложба, да я продуцират и реализират, за желанието им темата за създаването на фонд „Фотография“ отново да бъде поставена във фокуса на общественото внимание. Ръката е подадена, останалото зависи от нас – всички, които обичаме, практикуваме и изследваме фотографията.