Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

Два разговора в колата, на път към летището (2018, 2026)

Явно ни е писано да водим тези разговори точно в такъв формат. Марк Рибо, един от най-забележителните китаристи и въобще музиканти на нашето време, без когото трудно можем да си представим нюйоркската авангардна джаз сцена от последните четиридесет години, най-често е или преуморен от множеството пътувания, или пределно концентриран върху конкретния концерт и някак негласно се договаряме, че времето и мястото на интервютата е, докато пътуваме към летището рано сутрин. Два пъти имах удоволствието да го поканя в София – веднъж през 2018 г. като специален гост-солист на сръбския квинтет Fish In Oil и втори път тази година за акустичен солов концерт. И двата пъти имахме плаваща уговорка за интервю и накрая моментът за него идваше именно по пътя към летището. Това задава определени форматни рамки – знаеш, че ако нямаш късмет със задръстванията, които да позабавят нещата, имаш точен брой минути и... на момента решаваш в каква посока да поведеш разговора и какво да оставиш за следващата среща. Креативната страна на импровизацията винаги е тема, разбира се, но също така и състояние на света, защото музиката не съществува отделно от „подпаления свят“, в който живеем. А Марк Рибо определено има много какво да каже по този въпрос.

Думите му от един документален филм отпреди повече от десетилетие – „Пея само във времена на извънредни ситуации“, отдавна вече са крилата фраза, обиколила света. Особено след идването на Тръмп на власт (и предишния път, и особено сега). Именно в годината на първото си гостуване у нас Рибо издаде албума „Песни на съпротивата: 1942–2018“, в който заедно с Том Уейтс, Мешел Ндегеочело, Сид Строу и други свои приятели се фокусира върху протестната песен като жанр – от италианската антифашистка класика от първата половина на ХХ век до „интересните времена“, в които живеем днес. Разбира се, остро критични песни на социална и политическа тематика Рибо е писал и преди (особено за триото си Ceramic Dog), но тогава – в колата към летището през 2018 г. – обеща: „Веднъж Тръмп да падне... и ще се върна към добрата стара инструментална музика, ще спра да безпокоя хората с пеенето си“. Годините минаха, Тръмп беше преизбран... и Рибо се завърна с нов албум с песни – Map Of A Blue City (2025), който не е директно протестен като съдържание, но в тъканта му болезнено се преплитат всички пластове, тревожности и въобще измерения на дистопията, в която живеем през последните години. Интервюто, което следва, е разговор с един човек през различни години. С отворен финал към следващото ни пътуване към следващото летище...

Изненадахте саундчека, като се разсвирихте с песента Aurora en Pekin от репертоара ви с Los Cubanos Postizos. И макар да не я изсвирихте на концерта после, ние сме благодарни, защото май рядко я свирите напоследък. Колко често изненадвате обаче самия себе си и в каква степен избирате спонтанно какво да изпълните на концерт?

В голяма степен. Ако питате музикантите от групите ми, ще ви кажат, че не съм способен да напиша предварителен сетлист или дори ако го направя, няма да го следвам, а ще изсвиря съвсем други работи. И нещата не опират само до това, че импровизирам доста, но и до цялостния концерт, на който гледам като на импровизация – един вид супа, в която една или друга песен може да изплува на повърхността в даден момент, но никога не знам защо. Концертът в София започна с пиесата на Албърт Айлер Spirits, а произведенията на Албърт Айлер са нещо като трамплин, който те изстрелва в импровизацията, той самият ги е използвал по този начин. Понякога е в другата посока – започваш с някаква обикновена импровизация и накрая се озоваваш насред конкретна песен. Този концерт обаче беше някак необичаен. Обикновено концертите ми са доста по-политически. Не знам, може би съм уморен от това, а може би почувствах, че хората са уморени. Също така... бяхте пощадени. Преди концерта се почувствах обсебен от Sequenza на Лучано Берио. Мисля, че го изсвирих на саундчека – 15–20-минутно произведение, но не и на концерта – реших да спестя на публиката моите мании.

Изсвирихте обаче пиеса от репертоара на вашия пръв учител, хаитянския китарист и композитор Франц Касеус (1915–1993). Разкажете ни за личната си връзка с него.

Личната ми връзка с Франц идва покрай леля ми и чичо ми в Ню Йорк, с които го свързваше близко приятелство. Франц идва в Съединените щати през 40-те, преследвайки голямата си мечта да пише хаитянска музика за класическа китара. Звучи странно, да – защо би дошъл в Ню Йорк, за да прави това? А защо например Джеймс Болдуин трябваше да се премести в Париж, за да пише за Харлем? Понякога е нужно да излезеш извън своята среда, за да се свържеш по-дълбоко с нея. И Франц се е чувствал така. Искал да дойде в Щатите и за да се срещне с Фатс Уолър, но това никога не станало, тъй като Фатс Уолър умира малко преди това. Но още в началото с леля ми и чичо ми го запознава моят баща, който беше лекар. Друг семеен приятел, също лекар от болницата в Харлем, който беше и джаз музикант, вече познавал Франц от музикалните среди и го запознал с баща ми на едно парти. Леля ми беше авторка на песни. И така те станали едно от онези нюйоркски семейства, особено леля ми, чичо ми и Франц, които са много близки помежду си, макар че не са кръвни роднини. Те споделяха една кола, често вечеряха заедно, Франц понякога водеше децата им на училище, ако Рода и Мелвин бяха заети. Живееха в един и същи блок... Аз самият познавам Франц от тези семейни вечери за Деня на благодарността или Пасха. Франц нямаше много роднини в Съединените щати и беше малко отчужден от семейството си в Хаити. Те не били много доволни от него, когато прекъснал следването на право в Порт о Пренс, за да стане китарист. Така че приятелите му бяха станали и негово семейство. Аз го познавах от времето, когато бях на пет или шест години. Той идваше на тези семейни събирания и носеше китарата си. Сигурно му е ставало скучно понякога, предполагам, та сядаше и репетираше. Неговата музика беше първата музика, която чух на живо като дете. И бях просто очарован. Днес записите му могат да бъдат намерени в каталога на лейбъла Smithsonian Folkways и аз силно препоръчвам „Хаитянски танци“ и „Хаитянска сюита“.

Ако обърнем поглед към политически ангажираните ви песни, имам една любима – Knock The Statue Down, в която се пее за проблема с паметниците на генерали от Гражданската война, били се на страната на Конфедерацията А оттам сюжетът ни пренася и на международната политическа сцена с възгласа: „Доналд, вземи своя добър приятел Владимир и хванете следващия автобус за извън града“...

Доналд Тръмп винаги е демонстрирал приятелските си отношения с Путин, затова реших песента да завърши така, но иначе проблемът с паметниците на генерали от Гражданската война е сложен и много хора на Юг го приемат доста лично. В крайна сметка армията на Юга се е борила за запазване на робството. Това може би не беше единственият проблем, но със сигурност не е проблем, който може да бъде игнориран. В началото нямах намерение да включа тази песен в албума, защото чувствах, че борбата на Юга трябва да се води от хора, които са от самия Юг, а аз живея в Бруклин. Но от друга страна, се замислих и за нещо друго – ето, от много дълго време правя европейски турнета, свирил съм вероятно на над хиляда концерта през годините в Германия, Австрия, Италия... И никога не съм виждал паметник на войник, който да представя по героичен начин техните армии от Втората световна война... Да, сигурен съм, че хората там, които също са загубили синовете си, сражавали се в тези армии, са скърбели за тях. Сигурен съм, че искат да си спомнят за своите близки и за историята. Но те не прославят войниците, които са се сражавали в германската армия. Да, някои от тях дори не са били идеологически нацисти, а просто млади хора, на които им е било казано, че трябва да отидат в армията, и са го направили. Но няма техни паметници. И това е добре, защото в крайна сметка не е редно да има паметници на хора, които са се сражавали на страната на фашизма или робството... Та това, което исках да направя повече от всичко с тези песни в албума, е да разтърся сградата... И понякога, за да разтърсиш къщата, трябва да осъзнаеш какво се случва във всяка отделна нейна стая. Но обещавам, че след като Тръмп напусне поста си... и още няколко души около него... обещавам да спра да притеснявам хората с пеенето си и да се върна към добрата стара инструментална музика.

Връщам ви сега, осем години по-късно, към това обещание, което няма как да бъде изпълнено. Вторият мандат на Тръмп вече е в пъти по-страшен от първия...

Да, ами явно съм излъгал тогава. Смятам, че трябва да продължим да бъдем човеци и да се противопоставяме на фашисти като Доналд Тръмп, които се опитват да разрушат демокрацията в САЩ. Напоследък чета много за историята на италианския фашизъм, отчасти защото мисля, че Тръмп или определени хора, близки до него, също се интересуват от нея. Те обаче изучават идването на Мусолини на власт така, както се изучава готварска книга с рецепти, а аз чета по-скоро историята на съпротивата срещу това. И едно от нещата, които научих, е, че трябва да си дадем малко повече сметка и за фактора време: Мусолини не унищожава италианската демокрация мигновено, установявайки тоталитарно управление. Отнема му четири години, докато успее да го постигне, и шест години, за да основе OVRA, тайната полиция, която наистина убива много от хората от съпротивата. Така че и ние в САЩ може много дълго време да останем в подобна ситуация, съпротивата срещу която се изразява и в това да продължим да бъдем човеци. Смятам, че точно в този исторически момент трябва да си дадем сметка какво означава да бъдем политически активни и че политическата ангажираност не е пърформанс. Понякога малко ми додяват артистите, чиято политичност е сякаш нещо като маркетингов ход пред публиката, която е съгласна с тях. А музиката може да бъде политическа по отношение на това, което казва, но и по отношение на онова, за което провокира хората да се замислят, а също така може да бъде политическа и по отношение на това, което представлява: дали например на хората, които са направили записа, им е било платено, или работата им е била незабавно ограбена от тази или онази онлайн платформа, кой печели от музикалната индустрия и кой върши работата... Тези мисли също са политически и според мен е важно хората да участват в това и когато са на сцената, и когато не са. Що се отнася до Тръмп, страхотно е да пея Bella Ciao, както и много други политически парчета. На повечето участия в това турне рецитирах президентския меморандум от 25 септември, след като Тръмп използва убийството на Чарли Кърк, за да оправдае започването на кампания срещу антифашистите в Съединените щати. Искам да кажа, това е откровено авторитарен документ за полицейска държава. В него се казва, че трябва да открием мрежите на антифашистите и да ги разрушим, преди да могат да направят нещо насилствено. А това е класическа тактика на диктатурата. Защото не става въпрос за намиране на истински престъпници, които са извършили нещо насилствено. Става въпрос за затваряне на хора заради това, в което вярват, заради това, което казват. Това са класически диктаторски тези.

И друга интересна част е, че Тръмп казва, че осъжда тези хора, защото те „не подкрепят фундаменталните принципи на Съединените щати, като например уважението към полицията“. Искам да кажа, че не съм против уважението към полицията, ако си върши работата. Да, ако си вършат работата добре и ако спазват законите на една демократична държава, можем да ги уважаваме. Но да изведеш това уважение към полицията като основен принцип на една държава, независимо дали законите са демократични, или не, независимо дали полицията действително спазва законите, или самата тя убива и ограбва хората, е вече образец за диктатура.

Марк Рибо (род. 1954 г., Ню Джърси) е американски китарист и композитор, чиято музика се простира от ню уейва до фрий джаза и от авангардния рок до съвременната камерна музика и хаитянската класика. Участва в десетки албуми на Том Уейтс и Джон Зорн, а през 80-те години на ХХ век е китарист на Lounge Lizards на Джон Лури. Сред най-значимите му авторски проекти през годините са Marc Ribot y Los Cubanos Postizos, Ceramic Dog, The Young Philadelphians, Spiritual Unity и др. Китарата му може да се чуе в албуми и проекти на Елвис Костело, Сусана Бака, Арто Линдзи, Винисиус Кантуария, Маккой Тайнър, Мду Моктар, Робърт Плант, Джон Медески, Майк Патън и още безброй любимци на по-взискателната публика.