Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Диалози за чудесата“, св. папа Григорий Велики (Двоеслов), превод от латински Цочо Бояджиев, Фондация „Комунитас“, 2026 г.

Почитан като светец и на Изток, и на Запад, папа Григорий Велики е известен още с прозвището Двоеслов (от гръцкото Dialogos), свързвано с диалогичната форма на книгата му за живота и чудесата на италийските отци. Написана под формата на беседа между самия Григорий и неговия ученик дякон Петър, творбата е не просто сборник с разкази и видения, а своеобразен наръчник за духовно оцеляване в един разпадащ се свят. Григорий започва работата по нея три години след възкачването си на папския престол през 590 г. Съпътстващият контекст е подчертано апокалиптичен: Рим и Италия са притиснати от опустошителна чума, наводнения и постоянни набези от страна на „свирепите“ лангобарди. Така че папата пише, за да вдъхне надежда на паството си и да утвърди вярата, че Бог продължава да действа чрез своите светци и чудеса.

В своята цялост „Диалозите“ принадлежат към агиографския жанр, но надхвърлят чисто житийното повествование. Организирана в четири книги, всяка от които въвежда различна тема, творбата предлага разгърната рефлексия върху основните истини на християнската есхатология и очертава вътрешната логика на християнското учение за безсмъртието на душата. Особено интересна е книгата, посветена на св. Бенедикт Нурсийски, която създава, така да се каже, архетипа на западния светец – човек на аскезата, на правилото на вярата (regula fidei), но също чудотворец и пастир. Впрочем този текст е единственият ранен източник за живота на св. Бенедикт, който благодарение на Григорий става „баща на западното монашество“.

В книга IV на „Диалозите“, която именно публикува „Комунитас“ в това свое издание, Григорий дава отговор на въпросите: съществува ли човешката душа и какво се случва с нея след смъртта, има ли ад и рай и къде се намират те, има ли очистителен огън след смъртта. Впрочем той пръв на Запад заговаря за чистилището или очистителния огън (purgatorius ignis) след смъртта, полагайки основите на средновековната „икономика на спасението“ и обръщайки страха от смъртта в надежда за преображение чрез силата на Евхаристията. Както отбелязва медиевистът Жак льо Гоф, Григорий е архитектът на една нова „география на отвъдното“. В неговите „Диалози“ раят и адът са не просто абстрактни категории, те придобиват почти физически очертания. Той придава на отвъдния свят картографска яснота, превръщайки есхатологията в осезаема топография. Границата между земното и отвъдното в неговото богословие е изключително тънка, почти прозрачна. И ако за Августин чудото е повод за философски размисъл, за Григорий то е доказателство за духовна власт на Църквата тук и сега. То не е изключение от природните закони, а напомняне, че в центъра на историята стои Божият промисъл.

Григорий съзнателно адаптира своя изказ така, че да достигне проповедта му до неговите страдащи братя и сестри (sermo humilis), превръщайки чудесата (изцеления, пророчества, възкресения) в особен език, разбираем за всички. От литературна гледна точка избраната форма на диалога е не просто дидактичен похват; Петър въплъщава любопитството, съмнението, потребността на обикновения християнин да намери видима опора за своята вяра, а Григорий – като истински проповедник, подобно на Соломон – протяга ръка, за да потуши вълнението на шумната тълпа и на множеството различно мислещи люде, изричайки онази една мисъл, с която биха се съгласили всички. За съвременния читател на места „Диалозите“ вероятно звучат като капитулация пред суеверието и магическото мислене. Това богословие на осезаемата святост обаче е своеобразна духовна стратегия, която превръща страха и надеждата в инструменти за познание на божественото.

И на финала един любопитен детайл: „Диалозите“ на Григорий са един от най-ранните писмени източници, в които се споменават българите и българският език в християнски контекст. В четвъртата книга се описва чудото с боледуващия млад послушник Арментарий, който, бидейки отнесен на небесата, придобил като дар способността да говори всички езици. В резултат на това проговорил на гръцки, който никога не бил учил, и на... български. Станало така, че в дома, в който се намирал, живеел и аптекар българин. Той бързо бил доведен при болния Арментарий и го заговорил на български, а послушникът, бидейки роден и възпитан в Италия, започнал да му отговаря „на този варварски език“. Така „Диалозите“ се превръщат в карта на една нова християнска география, в която и ние имаме своето място.