Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

Да вярвам ли на очите си? Истинско ли е, или е с намеса на изкуствен интелект? Едва ли има човек, който вече (или още) не си задава тези въпроси, когато поглежда към някоя снимка. Днешната фотография сякаш изгуби функцията си да запечатва документално точно действителността. Затова пък обикновеният посетител на изложби продължава да е с неразклатена вяра в пълното съответствие между реалност и изображение при градските пейзажи от минали векове, които без съмнение за него показват това, което художниците са виждали пред очите си: църквата насред площада, пазара, девойката с кошница и гъска в нея… Да, живописците са разкрасявали кралските особи, но защо да променят къщите? Няма логика.

И да, и не. Оказва се, че това, което днес прави изкуственият интелект, отдавна е присъщо на човека. Най-очевидният пример е Бернардо Белото, наричан Каналето (1722–1780), чиято картина „Гледка към Виена от Белведере“ и до днес тормози градската управа на австрийската столица и съвременните инвеститори. И ЮНЕСКО. Но да караме подред.

Музеят за история на изкуствата във Виена показва изложбата „Каналето & Белото“ (24 март до 6 септември т.г.) – творби на двама от най-изтъкнатите художници на ведутната живопис. Vedute на италиански означава „изглед“, най-често градски (но и не само), представен реалистично чрез средствата на пейзажната живопис. През XVIII век този вид картини стават търсени сувенири. Предпочитани са от младите английски аристократи, които пътешестват из Европа и ги купуват като знак за придобита космополитност и като спомен за приятните преживявания. Ведутите на венецианеца Джовани Антонио Канал, известен като Каналето (1697–1768), се радват на изключителна популярност. Да рисува той се е научил в ателието на баща си, който пък е правил сценографски проекти за театрални постановки. От своя страна Каналето е учител на своя племенник Бернардо Белото, наричан Каналето. Името „Каналето“ е почти синоним на жанра на ведутите, но тъй като зад него се крият двама души, които рисуват подобни картини, това често води до объркване. По-възрастният е Каналето, а по-младият добавя след фамилията си „наричан Каналето“. Така подчертава роднинската връзка с прочутия си учител, което му помага да се продава по-добре.

За да постигнат желаната прецизност, художниците на ведути използват оптични уреди като камера обскура, при която през леща образът се проектира върху плоска повърхност, след което бива прерисуван. Опират се също на палаткообразни камери, изобразени в „Енциклопедията“ на Дидро, популярни по това време са и разработките на Нютон, в които човешкото око бива сравнявано с камера. Но точното отражение на действителността очевидно не задоволява художествените изисквания на Белото, наричан Каналето – в почти всички свои картини той я променя, допълва прерисуваното, доверявайки се на собствения си естетически вкус – премества сгради, променя пропорции, прави всичко малко по-красиво, отколкото то е. Неговата Венеция прилича на сцена, в която насред впечатляващи декори са разположени различни „актьори“ – търговци, адвокати, свещеници. Действителността е хем документална, хем инсценирана. Независимо дали изобразява оживените кейове и канали, или церемониалната лодка на дожа при годишната процесия, картините му представят Венеция като идеал на републиканската добродетел, морска мощ и великолепие. Според съвременниците му сякаш „самата слънчева светлина струи“ от творбите му.

Но поради Войната за австрийското наследство (1740–1748) притокът на англичани към Венеция секва. Тогава Белото решава сам да се премести по-близо до клиентите си и заминава за Лондон. Той е сред първите художници, които представят парковете, градската архитектура и кралските церемонии като част от националната идентичност. Гледките му към града обаче прикриват социалните напрежения, които иначе са тема в творбите на неговите лондонски съвременници.

Белото усвоява метода на чичо си, включващ комбинация от точно наблюдение и художествено пресъздаване. Година след преместването му в Англия поради същите икономически причини той заминава за Дрезден. За разлика от своя учител, който цял живот работи като свободен артист, зависещ от прищевките на поръчителите си, Белото става придворен художник на Август III, курфюрст на Саксония и крал на Полша. За кралската колекция прави пейзажи от Дрезден, като също си позволява да променя видимото в угода на своите предпочитания, например не спазва реалните пропорции на прочутата църква Фрауенкирхе, а дворцовата църква изобразява с кула, макар че по време на рисуването тя е още в строеж. Но когато през 1756 г. пруските войски навлизат в Дрезден и е сложен край на благоденствието на Белото, заедно със сина си той се премества във Виена, за да търси нови покровители. Жена си и дъщерите си оставя в обсадения Дрезден.

По това време след военни сътресения император Франц I и Мария Терезия укрепват властта на Хабсбургите, което освен с дворцови интриги става и чрез „запечатване“ на времето на монархията върху платното. Белото получава задачата да нарисува техните разкошни дворци, паркове, развитието и разширяването на столицата. В една от картините си той съчетава ведута с историческа живопис, като представя как пред двореца Шьонбрун са се събрали придворните, за да посрещнат карета на граф Кински, дошъл да съобщи за победа на Австрия над Прусия. Историческата точност тук се изплъзва на четката на художника: Хабсбургите понасят поражения в Седемгодишната война, а семейството на Белото страда в подчинение на прусаците Дрезден. Но очевидно Белото се надява чрез ласкателството в произведенията си пак да получи твърдо назначение. Не му се получава.

Във века на Просвещението особена важна става картографията. Белото използва нейните инструменти като високи наблюдателни точки, нивелирни уреди, геометрични проекции. Макар и не строго топографски, ведутите му са съобразени с новата наука. Въпреки това той не устоява на страстта си към разхубавяване. Най-характерният пример, който и до днес е повод за спорове, е споменатата картина с гледката към Виена от Белведере. Перспективата е от горната част на двореца към долната, виждат се паркът, катедралата „Св. Стефан“, Карлскирхе и Църквата на салезианките, както и дворецът Шварценберг. Картината е натоварена с политическо значение, целта ѝ е чрез величествената гледка да покаже мощта на монархията. И тук нещата хем отговорят на истината, хем не, тъй като има леко разместване на действителните пропорции. Църквата на салезианките например е представена по-висока, отколкото е, защото основният ѝ камък е положен при раждането на Мария Терезия. Точно тази гледка обаче е приета от ЮНЕСКО в каталога на обектите с културно-историческо значение. Това на практика означава, че в центъра на Виена не може да се издигне по-висока сграда от изобразените от Каналето. Но градът се развива и инвеститорите искат да строят. Експертите на ЮНЕСКО са се съгласили, че построеният през 1964 г. хотел „Интерконтинентал“, макар и да се пречка на сградите, изобразени на картината, не нарушава правилото за „гледката на Каналето“, защото не е по-висок от тях. Но от 2012 г. собственик на хотела и парцела около него става инвеститорът Михаел Тойнер, който предлага план за обновяването на района, включващ още по-висок хотел. Осъществи ли се той обаче, Виена ще има нова туристическа придобивка, но центърът ще изгуби статута си на паметник на културно-историческото наследство. Само поради заявените намерения градът вече е в „червения списък“ на застрашените обекти. Следват заседания, обсъждания, договори, политически битки, съдебни дела между инвеститора и градската управа, които не водят до никакво категорично решение. Засега. Тойнер се позовава на неточностите в картините на Каналето. Миналата година в австрийската столица имаше изложба със заглавие „Убийте Каналето!“, в която се наблягаше на съзнателните грешки в работите му. Но конфликтът все още стои отворен, а „Гледка към Виена от Белведере“ се приема за меродавна…

След Виена Бернардо Белото, наречен Каналето, се връща в Дрезден, след това отново отива в полския двор, където се посвещава на полувидимо разхубавяване във ведутите си на новия дворец на новия полски крал. Умира във Варшава през 1780 г. от инсулт.

В Дрезден наследството му се използва при възстановяването на града след бомбардировките във Втората световна война. Във Виена и до днес е повод за крамоли.