Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

За предстоящото издание на ръкописа от 250 страници на Иван Мешеков „Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик“

Преди няколко години, непосредствено след пандемията, не без намесата на проф. Светлозар Игов се запознах лично с д-р Божидара Мешекова, снаха на един от най-ярките гласове на българската литературнокритическа мисъл между двете световни войни, притежаващ впечатляваща интерпретаторска дарба – Иван Мешеков, останал по ред конюнктурно-идеологически причини през социалистическите десетилетия в подножията на литературното поле. Д-р Божидара Мешекова вече притежаваше монографичното ми изследване за критика, а също и шестте преиздадени от катедра „Българска литература“ при ВТУ и Община Златарица негови книги, които заедно с акад. Ив. Радев и проф. Д. Михайлов съпътствахме с предговори, текстологични бележки, послеслови. Срещата ни очи в очи в София беше единствена, но обгърната от взаимен респект, топлота и доверие. С времето продължихме да се търсим по телефона. Това бяха едни от най-смислените – едновременно съкровени и вълнуващи – разговори. Госпожа Мешекова говореше не само като много близък роднина на критика, но не само и като известен в средите лекар психиатър. Говореше с дълбочината на интелектуалец, разбиращ духовния ръст, културната величина на своя свекър. И удивително – тя познаваше целия литературен контекст на една отминала епоха – и с нейните естетически представителни персони или културнополитически овластени фигури, и с нейните автентични художествени явления или драматични творчески съдби. Заедно със сина си, археолога Юниан Мешеков, ми изпратиха ръкописа на критическата монография, посветена на литературната личност, на културната фигура, чието духовно влияние Иван Мешеков изпитва през целия си професионално-биографичен път – на модерния вожд на българската литература, фасцинирала го от ранната младост до смъртта – П. П. Славейков. С днешна дата съвместно с проф. Д. Михайлов подготвяме ръкописа за печат.

Приживе, а и досега остават непубликувани три от неговите блестящи – като тълкувателски находки и хуманистични прозрения – синхронно-типологически портретни монографични студии: „Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик“ от 1939 г., „Елин Пелин – скептик реалист“ от 1940 г. и „Антон Страшимиров – реалист романтик“ от 1942 г. Става дума за образци на модерното аналитично-интерпретаторско изкуство, съизмерими с „анализационната техника, известна в англосаксонската „нова критика“ като close reading“[1].

За Иван-Мешековото интерпретаторско майсторство съм размишлявала неведнъж. Но смятам, че с новоизкования категориално-понятиен апарат, с използваните аналитично-тълкувателски техники, с „методологичния“ инструментариум, с нравствено-философския заряд, със съпреживяването на поетовата светоусетна нагласа, но и със социално-историческите разрези на епохата критическата монография на Ив. Мешеков казва всичко важно за творчеството и присъствието на жреца воин в българската култура. И не просто казва, а изгражда фундамента на знанието и разбирането на това монументално по своя характер наследство. Почти столетие след написването на тази студия интерпретаторските открития на критика се преповтарят в литературната наука; превръщат се в концепти за осмисляне и структуриране на литературнокритическия и литературноисторическия разказ за П.-Славейковото творчество.

Откъс от ръкописа за първи път вижда бял свят в юбилейния сборник „Пенчо Славейков“, издаден по случай 100 години от рождението на поета. Съставителят Пантелей Зарев допуска да се публикува в него съвсем малка част под заглавие „Поет на подвига“. Текстът е препечатан по-късно в: Иван Мешеков, „Есета. Студии. Рецензии“, под редакцията на Симеон Султанов и Любен Мешеков, София, 1989, с. 418–451.

Съвсем кратка част от ръкописа под заглавието „Пенчо Славейков – мироглед и творчески метод“ (с. 195–209) е публикувана и в изданието, което все пак бащата на артистичната критика Иван Мешеков дочаква след повече от две социалистически десетилетия – време на последователен остракизъм от литературното поле – в книгата „Очерци. Статии. Рецензии“ от 1965 г. Чрез тези две откъслечни публикации ред ключови формулировки, концептуални художествено-философски пароли, тълкувателски инвенции стават достояние на професионалните литератори, мнозина от които ги ползват през годините, често пъти без да се цитира авторът им.

Ето защо предстоящото издание не само завръща в автентичния му вид един новаторски критически текст, сътворен преди 85 години, но и чрез цялостната му публикация „узаконява“ авторството му за поколенията.

Пенчо Славейков е „нов“ класик на модерната епоха в българската литература, романтик от „нов“ морално-волеви, културногероически порядък. Но и още нещо – за разлика от другите големи имена, негови съвременници, за които пише, които с текстовете си буквално легитимира като класици (Георги Стаматов, Йордан Йовков, Елисавета Багряна и др.) и към които действително прилага синхронно-тълкувателската си оптика, спрямо „поета на подвига“ гледната точка на критика е различна. За Иван Мешеков Пенчо Славейков освен образцов български поет класик е баща, модерен патриарх, „божествений учител“[2] – оня, „който ме събуди за живот, който ми даде живот“[3]. Словото, аурата, харизмата на вожда на модерната поезия у нас съпътстват и младия, и зрелия интелектуалец; и олевелия на фронта войник, и прозрелия лицемерието и фалша на различните политически режими и идеологии хуманитарист, за когото въпреки всичко „Епически песни“, „На острова на блажените“ и „Кървава песен“ бяха евангелие“[4].

В заглавията на нито една от останалите студии за националните творци не присъства думата „класик“, за разлика от тази, профилираща вожда на модерната българска култура. Той именно е назован „новокласик“ и самото назоваване съдържа в себе си и естетико-оценъчните, и личностно-възторжените, и поставящите на пиедестал спрямо всички останали имена критически интонации. П. П. Славейков действително е откроен, въздигнат като нов, модерен класик на българската литература. Отецът, „първият в редицата, който я прави редица“[5] .

Може да се каже, че критическата монография, посветена на „жреца воин“, Иван Мешеков пише цял живот. Да, според свидетелствата на автора, над нея е работено през 1939–1940 г., а едва през 1958 г. е преписана. Някак Мешеков не е бързал да я приключи, защото е живеел от юношеството насетне със света на своя учител, с неговите земни неволи и духовни подвизи. И този е най-автентичният живот за Иван-Мешековото интерпретаторско майсторство.

* * *

Иван Мешеков

СВЕТОУСЕЩАНЕ

Болезненото самочувство на поета, свързано с недъгавата му плът, страданието и песимизмът от тая му лична орис се превъзмогват и оведрят до жизнерадост и вяра в чувството му за душата и Бога. Изобщо светоусещането у Пенчо Славейков се определя от неговото чувство за плътта като преходно начало и от чувството му за душата (Бога) като непреходно, вечно начало. По субективна, индивидуална вътрешна линия – конфликтът между плътта и душата определя и дуалистичната насока на мирогледа му.

Жизненият тонус или самочувството у Пенчо Славейков, понизявано от непрекъснатото болезнено усещанe на недъгавата му плът, от неволите и тъжната му житейска съдба, се повисява в творческо духовния момент: на блян, мечта, поетическо съзерцание, молитва, в чувството идея за Бога, в идеала на висшето и вечното, изобщо в поезията и изкуството. Така той постепенно се издига до „гордото съзнание, че грей величие в човешката неволя“.

Неговият основен идеалистично-романтичен поглед е с дълбоко личен жизнен биологично-психологичен корен. В тоя идеалистично-романтичен поглед той укрепва, ако не с физическо, поне с душевно здраве, с равновесие на духа, с творчески „ведър“ дух. С тоя свой основен поглед („свободен поглед“, „поглед тих“, „всевидещ поглед на душата“ и др.) той се издига над болезнените и песимистични състояния, с него придобива увереност в своята изключителна съдба и призвание, несъкрушима воля за живот, за борба и творчество, в него се изгражда и заздравява самобитната му личност – жизнена и творческа.

Без това дълбоко спонтанно пренасяне на центъра на тежестта от плътта в душата, от усещанията, страстите, влеченията в бляна, мечтата, вярата, молитвата, нравственото усилие, изобщо без творческата радост от поезията и без волята за нравствен духовен подвиг Пенчо Славейков не би превъзмогнал не недъга си, а песимизма си, озлоблението на физически недъгавия и болника и всред страданията и неволята не би се създала и израснала неговата велика героична личност, творческа и обществено-културна.

Великите страдалци, създатели на вечни ценности, пророците водачи на човечеството, изобщо цялата идеалистична философия, християнска религия, мировото класическо изкуство, народното поетическо творчество и над всичко великият факт на битието, на природата (Бога) – ето тоя свещен купел, в целебните чудодейни води на който той цял, с последно упование – с непобедимия импулс на инстинкта и интуицията си за „най-великия световен дар – живота“, у човек, „комуто е живота висша нужда“ – се нирна, за да се изцели изобщо от „тлетворния дъх“ на плътта и световността (земното, случайното, преходното), за да се издигне или просто да „възкръсне“ за истинското си битие: душата, призванието си на поет художник у мъдрия учител и херой на идеала, водач на съвременниците си.

Тоя път на възраждане и възмогване е дълъг, продължителен и мъчителен; може би почва още от най-крехка възраст, когато се случва злощастието с него на леда... Той може да се проследи във всичките му етапи и стъпала – от отчаяние до просветление, от християнския аскетичен идеал до Ницчевия господарски дух, но първоизворът на най-богато пълно, плодовито духовно развитие и разцвет на творчески сили идва от това лично вътрешно прераждане, революция или психично-волево „ослепяване“, „оглушаване“ за плътта, за нищожното, видимото, преходното и пренасяне цялото си съзнателно същество в духовното, великото, непреходното, невидимото.

Оттук и неговата воля за борба на избраната личност и изобщо „смисъла на земния живот“ е в изпълнение на една „висша воля“, „висша цел“, „подвиг свят“ – за идеали, цели, идеи от областта на етиката, естетиката, религията.

Вечните проблеми и смисълът на човечеството и битието стават обект на неговата мисъл, на цялото му същество и най-дълбоката му интуиция (от „Симфония на безнадеждността“ до „Химни за смъртта на свръхчовека“ и до „Кървава песен“). Най-дълбоката му творческа интуиция е в антитезата – проблемата за плътта и душата, за променното и непроменното, за „всевластната божественост на видимото в облика световни“, в „невидимата висша воля“, „закона висш над всичките закони“, „идеята“, „утопията“.

Тук, в тоя вътрешен преврат или обрат, когато на злощастието и недъга си поетът погледва (виж предговора към „Епически песни“, 1907) като на предопределение от Бога за една по-висша мисия (на поет художник, водач в идеала), почва да кристализира неговият крайно повишен инстинкт и воля към живот в една най-дълбока творческа интуиция за видимия реален свят като израз на невидимия, в един мистичен паралелизъм между реалния и идеалния свят.

Тук, в тоя обективно исторически и субективно творчески обусловен личен вътрешен преврат, е изворът на нравствено-хероичния и пантеистично-мистичния му светоглед и на метода му на новоромантизъм (или обожествяващ реализъм), какъвто е методът в класическото изкуство, в народното поетическо творчество, в които Пенчо Славейков се увлича завинаги. Оттук идва и неговият творчески похват да одухотворява природата и действителността със стоящата зад нея „висша воля“, „идеята“, „висший слух“, с хубостта, поезията („поезията – действителността на действителния живот“), с „вечното“, „непроменното“ в световните промени. Тук е изворът на неговата антитезна философско-поетическа основна мисъл интуиция (идея чувство), в която се корени неговият художествен похват: контрастът като основна схема на композицията и основен елемент на стила му.

Цялата романтика, мистика, етика и естетика на Пенчо-Славейковата поезия има своя дълбок извор в тази най-лична, най-дълбоко органически израснала драма в инстинкта му към живот, в борбата му с недъга и смъртта; драма просветление, ново виждане, ново основно предчувстване на личното и световното битие: първоначално в християнската дуалистична философия и нравствен аскетичен хероизъм (дето е намерил разрешение и народният наивен певец), а сетне в библейски, древноелински и съвременен ницчеански богоборчески дух. Оттук и творческият художествен метод у Пенчо Славейков е: не реалните усещания, влечения, страсти, афекти, а блянът, мечтата, съзерцанието, духовният омировски „всевидещ“ поглед на душата“, „свободен поглед“, „поглед тих“, изобщо идеализмът ръка за ръка с реализма.

Из неиздадената книга на Иван Мешеков „Пенчо Славейков. Новоромантик-новокласик. Литературнокритическа студия“ (1939–1940) с предговор от проф. д-р Антония Велкова-Гайдаржиева и послеслов от проф. д-р Димитър Михайлов, която е под печат в издателство „ДАР-РХ“, Велико Търново.