Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Оля Стоянова разговаря с фотографа Юрий Трейман, чието име е свързано с възстановяването на фестивала от 80-те години „Фотоваканция“ и провеждането му през последните три десетилетия

Когато чуя името ви, обикновено го свързвам с това на брат ви – от години ви познавам като Юрий и Николай Трейман, братя Трейман. Няма да ви питам кой пръв се е насочил към фотографията, но кажете откъде идва тази страст към снимането и при двамата?

Всъщност историята започва от баща ни, Емануил Трайман. Сега моят син носи същото име и продължава да работи в тази посока. Баща ни беше инженер-химик, работил е във „Фохор“, предприятието за производство на фотохартии и по-късно го поканиха да работи във Волфен, Източна Германия, където се произвеждаха филмите „Орво“. Заради неговата работа, завърших първи клас там, но понеже в Германия първи клас се започваше на шест години, когато се върнахме, се наложи отново да се запиша в първи клас, този път в руското училище на ул. „Шишман“. След това баща ми работи дълги години в „Българска фотография“ АД, по времето, когато всичко беше монопол на държавата. Някъде към 1985 г. беше създадено дружество „Българска фотография“ и в големите комплекси „Албена“, „Златни пясъци“, „Слънчев бряг“ и „Пампорово“ започна да се инвестира в покупката на първите мини лаборатории, които да обслужват чуждите туристи. Това дружество беше нещо като „Кореком“ и имаше право да работи във валута. Така започна и моят трудов стаж във фотобизнеса.

И сте прекарвали летата си в курортите?

Не само летата. Но когато дойде 1989 г., първата ми реакция беше да напусна дружеството. Бях стигнал до длъжност заместник-генерален директор. Баща ми се поболя, като разбра, че напускам, чудеше се какво ще правя след това. Тогава направихме частна фирма – една вечер вкъщи дойде Иво Хаджимишев с един американец, който беше в България, за да търси идея как да развива фотоуслуги. Когато обяснил това на Иво, той казал: „Ще те заведа при човек, който вече прави това“. Така създадохме фирмата, която първоначално се казваше „Аса Колор“. Това беше през 1991 – годината, в която почина баща ми. А него всички го знаеха като Музик – и приятели, колеги, така се роди фирмата „Фомус“ от фото и музика, която продължава и досега да работи на пазара. Благодарение на този американец, който беше съдружник, ние станахме официален дистрибутор на „Кодак“ за България, след това на SanDisk. А пък те първо бяха спонсор на „Фотоваканция“ и нещата се завъртяха. От „Кодак“ ни попитаха, ако трябва еднократно да финансират нещо, което да направи разпознаваемо името на „Кодак“ в България, какво трябва да е то, а аз казах: „Бих възстановил „Фотоваканция“. Поискаха да им обясня какво е това. Обяснявам им, а те казват, че в света няма такова нещо, което да е и за любители, и за професионалисти. Да, но „Фотоваканция“ е точно това – за всеки, който има отношение към фотографията. Имахме години, когато се събираха по хиляда души.

Кои са тези добри години?

Моята концепция беше такава, че фотографът да може да дойде на „Фотоваканция“ с жена си, с децата, с кучето… И покрай един фотограф идваха понякога по 15 души, които нямаха нищо общо с фотографията. За мен голямото сътресение се случи 2007/2008 г., защото партньорката ми почина, а аз получих инсулт. Нещата бяха на ръба отново да се прекъсне Ваканцията. Но тогава синът ми Емануил пое тежестта, защото той пък въобще не можеше да си представи да го няма това събитие – откакто се е родил, дойде ли септември, задължително сме в Приморско. Сега Фотоваканцията е като училище – с работилници и лекции. Участниците са по-малко, но са дошли не толкова заради ваканцията, колкото заради фотографията.

Колко поколения са минали през „Фотоваканция“?

Имаме ученици от Гимназията по фотография, които в момента са учители и водят своите ученици. През 2023 г. успяхме да спечелим проект по ПВУ от Национален фонд „Култура“ и направихме изложба извадка от всички тези 30 години. С нея гостувахме в Букурещ на фотофестивал, показахме я в Севлиево, в Пловдив и завършихме в София.

Как от толкова години се събират една шепа автори и фотографии?

Беше много трудно, защото трябваше да изберем 30 снимки от 30 автори. А има такива, които са печелили през различни години награди, и е много трудно да избереш една тяхна снимка. За мен това беше хубав и вдъхновяващ труд. Много трудни се оказаха първите години, когато се снимаше с дигиталки, защото снимките са с отчайващо ниско качество.

Как се решава такъв проблем?

Изкуственият интелект започна да помага да възпроизвеждаме тези кадри, за да можем да ги изкопираме в по-голям формат. На откриването на изложбата в София от тези 30 автори присъстваха 16. За мен беше важна и 2023 г., защото тогава започнахме едно ново начинание с Клуба на фоторепортера. Кръстили сме го „Седмица на фотографията в Антична Сердика“. Знаете, че галерията на Клуба на фоторепортера е вече 20 години на това място. И се ръководеше от Рада Петкова — една от добрите български фоторепортери. Йордан Симеонов от „24 часа“ пое щафетата. Имаме подписан 10-годишен договор за стопанисване на това пространство.

И какви планове правите сега?

Нужни са инвестиции за мястото, което е единственото работещо в подлеза между Президентството и Министерския съвет. Всичко друго стои затворено. Благодарение на Столичната община и Музея за история на София получихме разрешение да извадим една изложбена конструкция навън, на самата антична улица. Започнахме миналата година с изложба на български фоторепортери, в която куратори бяхме двамата с Рада Петкова. Шегувахме се, че това е малко дискриминационна изложба, защото имаше условие авторът да е навършил 75 години.

Кои фоторепортери включихте?

Започнахме от Рада, която е на 76, и стигнахме до Георги Панамски, вече на 92. Много хубава изложба се получи. Надхвърли очакванията на всички. И моите лични, защото това са репортери, които всеки ги знае с техните политически кадри...

Особено Георги Панамски, който цял живот работи в „Работническо дело“.

Да, но Рада постави условие в тези фотографии да няма никаква политика и всеки от авторите извади кадри, които не са попадали във вестниците. И затова може би стана толкова човешка тази изложба и се възприе с такъв голям интерес. Сега подготвяме второто издание – изложба на най-добрите спортни фоторепортери. Заедно с Бончук Андонов подготвяме тази селекция. Самият той е запазил архивите на трима свои учители. Има такива кадри, дето сме ги виждали, без да знаем чии са... Ако се сещате, този кадър на Гунди, който прави ножица и се е изплезил – просто кадри, които съм сигурен, че ще предизвикат много голям интерес през юли. Най-известните български спортисти през камерите на спортните фоторепортери. Това, което е направил Бончук, запазвайки архивите на своите колеги, е за адмириране.

Защо насочвате вниманието към тях? Защото по принцип много бързо забравяме или защото фотографията, макар да запечатва историята, се оказва преходна?

Много е важно и кой се грижи за архивите и трябва да повдигнем този въпрос. Има една жена, която се казва Яна Узунова…

И се грижи за архива на дядо си Тодор Славчев.

Пожелавам на всеки български фотограф да има такъв наследник! Но тя е изключение. Тук отваряме друга голяма тема – за Музей на фотографията. Имаме само един в Казанлък. Всички тези архиви в един момент могат да се разпилеят. Към кого да се обърне човек в държавата, за да се намерят средства и помещение? В това отношение Казанлъшката фотографска група, която е много силна, го извоюва. Те убедиха кметицата на Казанлък да предостави едно помещение и да осигури три заплати към бюджета на общината за хора, които да работят. Музеят вече навърши десет години. Впрочем заради усилията на Яна Узунова, която пази така грижливо архива на дядо си, сега ще видим Тодор Славчев в съвсем друга светлина. Той три години е бил щатен репортер на вестник „Спорт“. Г-жа Узунова ще ни предостави негови кадри, за да ги включим в тази обща селекция.

Струва ли ви се, че има много неразказани истории, свързани с фотографите? Сещам се и за Антип Коев Обущаров, когото Александър Иванов откри. Очаквате ли още много такива изненади, ако се работи внимателно с архивите?

Антип Обущаров не е само българско, а европейско чудо! Всичко това е стояло под стълбището, в тия плаки... Какъв късмет е да звъннат на Сашо и да го извикат да види дали не е нещо ценно... Големият проблем е какво правим с архивите на хора, които са днес между нас, а утре няма да ги има. Някои ценни колекции по един или друг начин са попаднали в Държавния архив и все пак ще се съхранят, макар и не на едно място и не както иска фотографската наука.

Наблюдавате какво се случва в българската фотографска общност вече повече от 30 години. Кои бяха най-големите промени – от появата на дигиталната фотография до постепенното загиване на вестниците.

На първите Фотоваканции имаше десетки изложби с кадри, закачени на въжета за простиране. Днес снимките се показват в социалните мрежи или в галерии, но на последната „Фотоваканция“ имаше една-единствена изложба. Всичко беше насочено към разговори, срещи, работилници, към обучение. Вижте колко фотографски школи и курсове има днес – десетки. Когато брат ми започна неговите курсове във фотошкола „Паралакс“, нямаше друго предлагане. Нямаш конкуренция, обаче и хората не се интересуват от фотография. Днес много хора искат да се занимават и да учат.

Освен това години наред единственото училище, в което се преподаваше фотография, беше Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. А сега има специалност фотография, и то не на едно място. След промените нямаше изобщо висше образование по фотография в България. Появи се в НАТФИЗ, след това в НБУ, вече и в Художествената академия. Аз, когато завършвах училище, исках да уча фотография, но единствените възможности бяха в Прага и Лайпциг. Бях се насочил да кандидатствам в Лайпциг и точно през 1977 г. не отпуснаха нито една бройка за България. Казах на баща ми, че ще поработя една година и ще изчакам. Но моята класна го попитала какво ще правя и дали се готвя за изпити. Той ѝ казал, че съм на вилата и ще пропусна тази година. „Вие луди ли сте? Той за една година всичко ще забрави! Палете колата!“, казала класната и при мен пристигна цяла делегация. Започнаха да правят планове къде да вляза, какви шансове имам. Реши се да уча руска филология във Велико Търново. Кандидатствах и станах студент в Търново – най-хубавите години в живота ми.

Имаше ли вариант да се разминете с фотографията?

Реално да, в Лайпциг и през следващата година не отпуснаха бройки. Оказа се, че за последните десет години петима от десет български студенти са избягали в Западен Берлин.

Знаем обаче, че за най-добрите фотографи дипломата не е най-важното.

Така е. Една от най-добрите фотографки, Надежда Чипева, е завършила наистина техникума „Юлиус Фучик“, но фотографията е в нея. Надя е другият автор, който тази година ще представим с изложба в Седмицата на фотографията в София през юли. Изложбата ѝ ще гостува в арт пространството под Централните хали, заедно с документалния филм, който засне за нея Антон Даскалов. Искаме да покажем в изложба и кадрите на Иван Григоров, който издаде много интересна фотокнига със снимки от т.нар. „Възродителен процес“. Името на книга е „О, спомняте ли си Лейля“. Тогава Иван е работил във в. „Поглед“ и го командироват в Свиленград, където той снима изселващите се семейства на български турци и Лейля – 10-годишно момиченце, което седи в колата и гледа през прозореца. След 40 години успяха да открият Лейля в Турция. Получила се е много интересна книга, искаме да покажем в изложба тези кадри, договаряме го с Музея на София.

А с младите как работите?

Работата с младите е най-вдъхновяваща за мен. Работим по една тема, „Софийски улици“ – стрийт фотография. И покрай това, че дълги години работих във Фотографската академия, бях и председател, осъществяваме тази страхотна идея, която навремето Янка Кюркчиева измисли – да правим фотографски преглед на създаденото през годината. Преглед, който е като конкурс в две секции — едната за утвърдени фотографи, другата за фотографи до 18 години. И аз се занимавах с този конкурс. Наградите, които се дават с подкрепата на Министерство на културата, са годишни стипендии, но са насочени само към ученици по фотография. А има много, които учат в съвсем други училища. Има един страхотен кръжок във Френската гимназия, чудесни будни деца, които снимат не по-лошо. Затова се опитваме да създадем още един конкурс с други награди.

Как разпознавате един млад талант? Ето, сещам се за едно момче, за което всички ми казваха, че е много добър фотограф – Самуил Младенов.

Журирането на снимките за конкурса е анонимно. Отделяме тези, които искаме да покажем в изложба. Има раздели: пейзаж, репортаж, художествена фотография и отделно портрет. И когато започваме да награждаваме, пада анонимността. Между трите портрета, които искаме да наградим, има две снимки на Самуил. Няма как да дадем на един човек две стипендии. Започваме после да оценяваме художествената фотография. Отново избираме три снимки — две са на Самуил. От 38 отделени снимки, седем бяха на Самуил.

Това е хубава история за таланта, който не може да се скрие.

Да, по някакъв начин тези хора наистина изпъкват. Имам още примери – Радослав Свирецов, завърши архитектура, но още като видях първите му снимки, бях сигурен, че това момче ще направи много. Завършен пейзажист! Обадих му се, за да се запознаем, когато имам път през Бургас. Звъня му един ден, уговаряме се и той ми казва в коя бензиностанция да се видим. „Добре“, съгласявам се, но го питам защо иска да се видим в  бензиностанция. „Защото е близо до гимназията и мога до дойда през междучасието“. Оказа се, че той е още ученик в Немската гимназия в Бургас. За Радослав Свирецов съм сигурен, че ще се реализира във фотографията. Има и много хора, които са учили в художествена гимназия и след това, когато преминат към фотография, достигат невероятни висоти.

Вие снимате ли?

Последните години снимам, разхождайки кучето — живея в Бистрица, нагоре в планината и снимам хубави пейзажчета. Това ме успокоява. Снимам есен, мъгли, дъждове... Ето такива неща ме забавляват в момента. Снимам, разбира се, внуците – те са любимите ми модели.