Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

Сказка, изнесена през 1940 г. и публикувана от изд. „Нов свят“ през 1941 г. Със съкращения

Мъчно може да се обгърне с един поглед извънредно богатата личност на Ботев. От ония, които са се спирали върху психологията на Ботев и са давали характеристика на неговата личност, мнозина погрешно са го считали само за патетичен дух, афективна натура и човек на пряката акция. Трябва да се проследи богатото наследство на Ботевата проза, памфлетите, фейлетоните и афоризмите, пътьом изказани от поета, за да се схванат социалните прозрения, които времето оправда отпосле, пророческите идеи на предвиждане – цялата философия на живота, за да се види какъв сложен, кипящ и едновременно зрял ум е тоя едвам навършил 28 години младеж.

Ботев е не само емоционална и патетична натура, не само решителна и праволинейна воля, нито само крайно средство за уталожване на бурните мисли, на мрачните мечти, нито успокоение, при което да омекне „мъжка десница“… Ботев е така също и един мощен интелект. Идеите и идеологията на Ботев заемат важно място в изясняването на неговата личност. Поет, мислител и практически деец, монолитно единство на три прояви! И ние не знаем на коя от тях да дадем предпочитание в неговата личност!

Други са осъждали морала на неговата революционна практика, дори са я сравнявали с морала на „всичко е позволено“ и „целта оправдава средствата“. Борбата на потиснатите (които защитава Ботев) срещу тиранията се отличава с революционно мъжество, а тая на потисниците е изпълнена с коварство. Тя е неморална по същество, а не само по средства. Революционното дело си има свои норми, своя нравствена дисциплина. Дотук ние отбихме две възражения от изследователите на Ботевата личност.

Но има и друго неправилно отношение към тая личност. Екзалтацията, която не се интересува нито от истинския образ на Ботев, нито от същинското му творчество и подвиг, а си създава един митологизиран идол, който няма нищо общо с действителността. Те вярват, че е по-добре да не се бутат кумирите, а да стоят под тъмно покривало и да не се изяснява творческото чудо… Ние, напротив, смятаме, че истинската личност на Ботев стои по-високо и е по-ценна от една празна идеализация и творба на фантазията около неговия образ.

Наистина Ботев е гениална натура. Но не само гениалната – и най-обикновената личност сама по себе си е нещо ново, единствено. Геният може да ни се вижда непостижим, да ни учудва. Ала от това не следва, че той стои вън от всякаква предпоставка, над всяка природна причинност и взаимодействие. Геният не се поддава на определение, той е различен по същество. Но съвременната психология ни доказва, че геният носи в себе си всичко това, което в зародиш се крие и в обикновения човек. Наистина гениалният човек прави един скок в областта, в която се проявява. Но и скокът е линия, през точките на която се минава постепенно, макар и твърде бързо. Ние наричаме гении онези, които правят „скок“ – отварят нови хоризонти за културата и напредъка на човечеството.

Геният трябва да намери готово своето място, както и при сгодни условия да бъде възприето неговото дело. Един Марлоу в английската литература не би могъл да свърши подвига на Шекспир, тъй като е трябвало още да обработва грубия камък, който да послужи – вече готов – за храма на Шекспировото драматическо дело. Но и Шекспир би бил невъзможен без предходници като Марлоу и Грийн, тъй като той е най-високото стъпало в започнатото от тях литературно движeние.

***

Ботев е творил при крайно неблагоприятни условия. Материалната несигурност, скитничеството, безрадостната околна действителност са условия, които могат да убият човешката личност и да погубят по-слабия талант. Без да има време за развитието на по-широки композиции, творчеството на поета се сгъстява в динамични моменти, които печелят в напрежение, сила на чувствата и импровизаторска находчивост. Със силата на тази способност той дава първата наброска на стиховете си, която отпосле постоянно обработва и преработва, както свидетелстват препечатванията, а така също и намерените ръкописи в бележника, предаден в предсмъртни дни на Тодор Пеев; особено това личи в черновата на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Както при импровизациите на Пушкин и Мицкевич, дълго и тревожно обмисляната идея прави творческа ерупция – със сила и красота, и необикновена емоционалност, които остават да се чувстват и при напълно полираното и завършено творение, както това е при „Елегия“, „До моето първо либе“, в някои моменти от „Борба“ и други. Тъй че, ако импровизацията при него е начин на поетическо отреагиране, то тя не е негов метод, нито стиховете му са незрели хрумвания. За истинския поет са достатъчни няколко силни творения, които отключват могъществото на таланта му с пълнота и зрялост.

Малкото, но велико поетично съкровище на Ботев се състои от около двадесетина стихотворения. По сила и могъщество на въздействието, по изразност, оригиналност и вътрешна красота тия песни се издигат толкова високо над тогавашната литературна действителност, че стоят в едно велико усамотение. Бихме ли могли да изведем Ботевото творчество и да обясним съвършенството му чрез онова, което е постигнато в поезията на съвременниците му? Не! От съвършенството можем да изведем несъвършенството, но не и обратното. Ботевата поезия има характера на канон и висша мярка за лириката на онова време, а даже и за настоящето. Стихът на Ботев е от методологическо значение за литературни проучвания.

Тия песни – макар и малко по количество, могат да се подредят в няколко групи по хронология, по сродство на мотиви или във връзка с разширение в лиричния регистър. Като първо печатно стихотворение се счита „Майце си“, а последно – „Обесването на Васил Левски“. По мотиви можем да наредим тези песни в 5 групи.

I. Стихотворения строго субективни, отнасящи се до личното „аз“ на поета – към майката, брата, либето: „Майце си“, „Към брата“, „На прощаване“, „Ней“, „До моето първо либе.

II. Стихотворения, отправени към народа и родината: „Елегия“, „Обесването на Васил Левски“.

III. Стихотворения с епични елементи: „Пристанала“, „Хайдути“, „Зададе се облак темен“, „Хаджи Димитър“.

IV. Завети за социална борба: „Делба“, „Моята молитва“, „Борба“.

V. Сатира срещу общество и съвременници: „Гергьовден“, „В механата“, „Патриот“, „Странник“, „Защо не съм?“, „Послание“.

Главната особеност на тия стихове като истинска лирика е техният характер на лична изповед, на саморазкриване. Ботев винаги чувства нуждата от събеседник, от слушател; по тоя начин той постига и по-голяма интимност на внушението и вживяването. Неговите стихове са отправени винаги към второ лице, и то без изключение.

***

В творчеството на Ботев се наблюдават два периода и две характерни страни: влияние на народната песен и напълно самостойно зряло творчество. Но това е характеристика на литературата от епохата: от народната песен, която се култивира, събира и цени високо, се преминава към писана литература и лично творчество през делото на Раковски и Петко Рачов Славейков. Тия две струи не се оформят в два отчетливи периода в лириката на Ботев: те взаимно се допълват и преливат една в друга. Но основателно може да се говори за градивни елементи в народната песен, които влизат органически в поезията на Ботев. Както някога Данте от песните на трубадурите и Пушкин от народното творчество почерпиха живителни сокове за своята поезия, така и Ботев израсна върху почвата на народната песен. Тъй че с право можем да поставим за разглеждане въпроса: Ботев и народната песен.

Певецът у Ботев се пробужда под влиянието на народната песен – най-напред живата, която слуша от майка си, и второ, от записаната в сборниците за народно творчество.

Ботев сам обича да пее и стихотворението за него е песнотворство, песен. Това понятие у Ботев играе роля на поетическо внушение: пее Балканът, характеристика на В. Левски е, че пее; а в стиховете на Ботев се говори: „Ти ли си, мале, тъй жално пела“. Или: „Запей ми, девойко, на жалост!“. Или: „Пак ще си викна песента“… „И тоз, що толкоз годин ти пее“…

Поетът пее „песни юнашки, хайдушки“… „Тогаз и сам ще запея, що любя и за що милея“… Това творчество е обгърнато от вълните, от стихията на песента. В първия период на поетическото развитие на Ботев толкова е голямо сродството и близостта между народна песен и литератора, че можем да кажем, че литератор и народен певец се сливат в един по-висш синтез – веднъж и завинаги в неповторимото лице на Ботев. Лириката на Ботев тук се явява като кулминационна точка на народната песен, зад която тя вече не може да премине. Тук се отнасят песните: „Ти ли си, мале, тъй жално пела“, „Кавал свири на поляна“, „Зададе се облак темен“, „Хайдути“, „На прощаване“. Това творчество се явява като сублимирана народна песен. Метриката е полусилабичен размер, в едни 5+3 срички, както е „На прощаване“: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин“ или 5+5 срички в „Майце си“: Ти ли си, мале, тъй жално пела“ – с две интонационни или напевни части: „Ти ли си, мале, тъй жално пела“ или: „Но кълни, майко, проклинай“…

Типично народни са образите на майката и хайдутина, апотеозът на войводата, картината и очарованието от Балкана, от танца на самодивите в „Хаджи Димитър“.

Ботев черпи в изобилие от народното творчество не само епитети, но и цели словесни строежи като „под байряк лични юнаци“, усвоява и поетични похвати на народната песен. Сравнения, типични изрази, повторения, изреждания, композиция и развитие на идеята (в „На прощаване“) – такова е дълбокото влияние на народното творчество. Ето ви примери от епитети, типични изрази и пословици от народното творчество:

Епитети в „Към брата си“: люти рани. „В механата“: мила стряха, мило-драго. В „Странник“: стара майка, мила сина, мъжка снага, стари кости, първо либе. Или изразът: „Речи тамо: „Бог да прости!“. В „Хайдути“ те са в голямо изобилие: песни юнашки, хладни механи, земя хубава, майка юнашка, сърце юнашко, кахъри – черни ядове. Изрази като пословици: „Юнак тегло не търпи“; епитети като: „Странджа баир, Ирин-Пирин, ясен глас, вярна дружина, чужд хляб. Изразите: „Камък ѝ падна на сърце“, „Сирота гладна и жедна“, „В очи го черни целуна“, „Ти си ми, синко, едничък“…

В „Майце си“ епитети като: жално пела, младост зелена; сърце младо, душа страдална.

Към втория период, който се отличава повече по съвършенство и нова форма, отколкото по време („На прощаване“ от първия период обаче не отстъпва в нищо по величие от другите), отнасяме главно стихотворенията: „До моето първо либе“, „Борба“, „Елегия“, „Жив е той, жив е!“. Тук поетът разгръща всичката мощ на дарованието си.

Стихът се издига до небивала висота в своята идейно-емоционална и формална спойка. Стихът става изживяване – форма, идея и чувство тук са едно! И сега поезията на Ботев се издига в трагично усамотение над всичко, създадено в епохата, и става, както казахме, мерило и критерий за новата лирика.

Преди всичко тук се открива една нова особеност: оригиналност на метафорите като поетично средство. Аристотел казва: „Изкуството за употреба на метафорите не можеш да научиш от никого; да намираш подходящи метафори е знак на природна дарба. То значи да схващаш добре аналогиите“. Вместо готовите епитети и изрази от народната песен в този период намираме нови словесни строежи, ярка пластичност, динамика, образност, новота.

Ново словесно и образно отреагиране и освобождаване от емоционалното напрежение! Неочаквани метафори, нови асоциации, изобретателност в намиране съотношението между „аз-а“ и обектите или между самите обекти. „Гърмят окови“. „Кръстът е забит във живо тело“. „Ръжда разяжда глозгани кости“. „Смок е засмукал живот народен“. „Виси на него със страшна сила“. „Зимата пее своята зла песен“. „Пищят децата“…

Обърнете внимание тук на действените, силни, активни глаголи: гърмят, разяжда, засмукал, пищят. Нови епитети: робска люлка, предател верен, жив предвестник, зла песен, избрана сган, нова полуда, мечти мрачни, мисли бурни, мъртъв свят коварен…

Живост и динамика на представите, ярки зрително-двигателни представи. Одухотворявания и олицетворявания: „Буря страшна ще да ревне“, „Очи тъмнеят, глава се люшка, уста проклина цяла вселена“. Активност и живот на неодушевените обекти: „Слънцето сърдито пече“, „Зимата пее свойта зла песен“, „Пищи в тях зърно от свинец“… Това са мощни и странни апокалиптични образи… „Сърце трепти, ще хвръкне“, „Ечат бури вековни“, „Земя гърми и тътне“…

Честата употреба на активни глаголи, на повелителното наклонение, глаголи в сегашно време, обръщането към второ лице, ярките и конкретни зрителни образи, живата динамика и енергия на словото създават емоционалната основа на тази поезия.

Думата тук не е само израз на енергия, но и самата тя се превръща в енергия на творчеството, в емоционална съставка на преживяването. Тя става израз на борба, движение и живот. Ботев си служи със слова, които изразяват воля, които драматизират сюжета.

Лириката често е изповед за нещо преживяно. Ето защо при нея играят роля спомените или нуждата от забрава. И Ботев често пъти е мъченик на спомена: „Пиян дано аз забравя, да забравя свой край роден“, „да забравя род свой беден“… („В механата“). „Забрави туй време, га плачех… забрави ти онез полуди“ („До моето първо либе“). „На душа тежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря“ („Борба“)…