„Златна роза“ 2026
Споделени идеи без атмосфера
Има един анекдот, в който двама приятели се срещат и единият споделя впечатленията си от купон на Луната. „Е как беше?“, пита приятелят му, а той отговаря: „Всичко беше страхотно, но нямаше атмосфера“. Ако не бях кинокритик, а обикновен зрител на фестивала „Златна роза“, бих казал, че нямаше не само атмосфера, но и филми, които да изпълнят с вдъхновение киноманската ми душа. Това обаче не мога да си го позволя, не само защото не е професионално, но и няма да бъде честно към част от филмите и техните автори, които успяват да намерят публика и сподвижници, а тук, разбира се, роля имат и личният вкус и предпочитания.
Извън екзистенциалните ми тегоби, фестивалът премина под знака на международните копродукции, което естествено рефлектира и върху наградите. В конкурсната програма се състезаваха осем копродукции („Нина Роза“, „3.0 килограма щастие“, „Остайница“, „Мечтаното приключение“, „Аврора“, „Лъст“, „Черни пари за бели нощи“ и „Юго-Флорида“), които съставляваха повече от половината пълнометражни продукции, и почти всички си тръгнаха възнаградени от журито.
Вероятно за първи път филмът, отличен с Голямата награда Златна роза, ще бъде и най-малко гледаният в родния боксофис. Това е „Мечтаното приключение“ на германската режисьорка Валеска Гризебах, копродукция между България, Германия, Франция и Австрия. Той вече спечели престижната Награда на журито от фестивала в Кан, което е голям успех както за авторите му, така и за българските продуценти от Miramar Film, и разбира се, за Националния филмов център, с чиято финансова подкрепа е заснет. За първи път филм на чуждестранен режисьор взима Златна роза и това ще бъде само началото на една нова посока към все повече копродукции и необходимост от финансова и творческа свързаност и обмяна на идеи, опит и достъп до по-голяма аудитория. И това е световна тенденция. Тази година например за първи път френското предложение за наградите Оскар е дело на чужд режисьор („Минотавър“ на Андрей Звягинцев), а Канада предлага „Нина Роза“ (с Награда за сценарий от „Берлинале“), в който България е копродуцент, а Галин Стоев играе главната мъжка роля. Докато пиша този текст, разбирам, че Наградата за най-добър режисьор на фестивала в Сан Себастиан отива при Аманда Кернел за филма „Ледена земя“, в който България участва като миноритарен копродуцент. Мисля, че всичко това дава ясни отговори на разразилия се дебат по време на фестивала и в социалните мрежи относно присъствието на толкова много копродукции в конкурсната програма. На закриващата церемония организаторите трябваше да напомнят регламента, за да убедят неверниците, че решенията на журито са легитимни – кой филм и защо се води български и едва ли не как кирилицата не е застрашена. Мисля, че по-скоро трябва (подобно на наградите БАФТА) да се учреди нова награда за най-добър национален филм (по отношение на екип и финансиране) и с това да се тушират псевдопатриотичните гласове. Тук може би трябва да се добави, че критиките идват най-вече от продуценти, застрашени да останат извън борда на съвременните филмови практики и тенденции. В днешния свят на разделение тъкмо копродукциите са възможният мост между различни култури.
Защо победителят (Златна роза и Награда на СБФД) „Мечтаното приключение“ вероятно ще има малко зрители? В него Валеска Гризебах налага съвсем умишлено и самоцелно дестабилизиращо усещане за пътешествие в подземния свят. Но интересът, породен от това любопитно драматургично решение, е подкопан от напълно спокойния, непроменлив темп на филма. Очевиден е стремежът ѝ със сдържан до аскетизъм филмов подход да потопи зрителя в разказ за пограничен район в България, където на повърхността нищо важно не се случва, но бавно и методично се разкриват напрежение и безпокойство, които излизат наяве в края на филма. За това помагат документалният подход/наблюдение и работата с непрофесионални актьори, чиято реч често остава неразбираема (липса на техника на говора или технически проблем на филма?). Макар намерението да е ясно, тъй като филмът разглежда болезнената скорошна история на региона, предългата експозиция и епизодите, в които героите спокойно наблюдават света около себе си, докато всъщност нищо не се случва, препъват разказа.
Не толкова мечтано, но, мисля, по-убедително кинематографично бе приключението в „Нина Роза“ на Женвиев Дюлюд Дьо Сел. Тук камерата също следва героите отблизо, но позволява на всеки детайл, жест и пауза да говорят повече от самото външно действие, защото е налице силен емоционален заряд. Прави впечатление органичното присъствие на Галин Стоев (Награда за мъжка роля, поделена с Иван Савов). Гледал съм го преди години като млад в „Куршум за рая“, но тук (дали заради натрупаните бръчки през годините) лицето му е много по-изразително и трогателно. Филмът е поетичен разказ „по пътя“ за завръщането, отчуждението, загърбеното миналото и неизбежното настояще.
Себепознанието и откриването са тема и на филма „Лъст“ на Ралица Петрова (с отличие за най-добър оператор на Юлиан Атанасов и Награда на критиката). Той е визуално смел и провокативен, заснет в суров и аскетичен кинематографичен език. Работата на Юлиан Атанасов успява да превърне визуалната среда в самостоятелен психологически образ, носител на вътрешното напрежение на героите. На обратната страна е новият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов „Черни пари за бели нощи“ (с Наградите за режисура и за най-добра женска и мъжка роля за Таня Шахова и Иван Савов). Той е по балкански пъстър, с полярни емоции и сюжетни колизии и продължава разпознаваемата за режисьорския тандем линия („Урок“, „Слава“, „Бащата“), свързана с изследването на абсурдите на българската съвременност през социалнодраматична и горчивокомедийна перспектива. Играта на Шахова и Савов е богатството на този филм, но за съжаление финалът (подобно на „Триумф“) е твърде неубедителен и дълъг, сякаш авторите до последно са се колебали как да завършат историята. В резултат са загубили емоционалния градус и темпоритъм, с който преди това са ни въвлекли в историята на своите герои. Не бих пропуснал и „Остайница“ на Костадин Бонев по едноименния роман на Рене Карабаш. Мисля, че режисьорът е успял да пренесе историята на големия екран със собствения си специфичен стил, който дори и на места да стои архаично като начин на заснемане, не пречи филмът да е автентичен като драматургия и игра на актьорите.
За четвърта поредна година фестивалът има и награда Златна роза за най-добър телевизионен сериал. Не знам доколко това е необходимо, но откакто НФЦ финансира и този формат в екранните изкуства, се налага като традиция. Тук не мога да не откроя два сериозни проблема извън качествата на самите сериали. Те трябва да бъдат оценявани в тяхната цялост – всички серии от първата до последната, а не както сега – журито и публиката да гледат една избрана серия, въз основа на която се определят качествата на целия сериал. Това е несериозно и непрофесионално, но и подвеждащо, защото рядко дава обективна представа. От един епизод не могат да се оценят развитието на героите и актьорската динамика, темпоритъмът, драматургичната конструкция и пр. Затова намирам за важно на фестивала да има трето жури (досега парадоксално журито за късометражно кино оценява и сериалите), което да определя носителя на Златна роза в този формат въз основа на всички серии. Иначе отново ще има напрежение в гилдията, както през тази година.
На финала още нещо в защита на копродукциите и тяхната роля в съвременната кинодействителност. На малки филмови пазари като българския самостоятелните проекти често страдат от финансови дефицити или компромиси в постпродукцията. Копродукционният модел разпределя продуцентския риск и дава възможност на авторите да създават по-смели филми без компромиси с качеството. Това е бъдещето на българското кино – с талант, диалог и без изолация. Все пак българският филм е европейски.
Голяма награда Златна роза за пълнометражен игрален филм – „Мечтаното приключение“, реж. Валеска Гризебах;
Почетен диплом на журито – „Юго Флорида“, реж. Владимир Тагич;
Награда на град Варна – „Жени извън употреба“, реж. Александър Косев;
Награда за режисура – „Черни пари за бели нощи“, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов;
Награда за операторско майсторство – Юлиян Атанасов за „Лъст“, реж. Ралица Петрова;
Награда за музика – Виктория Крачунова за музиката към „Юго Флорида“, реж. Владимир Тагич;
Награда за сценарий – „3.0 килограма щастие“, реж. Зорница София; сценаристи Виктория Петкова, Зорница София и Петър Делчев;
Награда за най-добра мъжка роля – Галин Стоев за „Нина Роза“ и Иван Савов за „Черни пари за бели нощи“;
Награда за най-добра женска роля – Таня Шахова за „Черни пари за бели нощи“;
Награда за дебютен пълнометражен филм – „Всички умират по новините“, реж. Виктор Иванов;
Златна роза за късометражен филм – „В открито море“, реж. Димана Марковска;
Награда на Младежкото жури – „Всички умират по новините“, реж. Виктор Иванов;
Награда на публиката – „Нина Роза“, реж. Женевиев Дюлюд Дю Сел;
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД за пълнометражен филм – „Лъст“, реж. Ралица Петрова;
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД за късометражен филм – „Импромптю“, реж. Майя Виткова-Косев;
Награда на СБФД – „Мечтаното приключение“, реж. Валеска Гризебах;
Награда за сериал – „Дъждът оставя следи“, главен сценарист и автор на романа Александър Чобанов, реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук