Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Притеснявах се, честно казано, отивайки към изложбата „Лика Янко. Рисунки“ (куратор Иво Милев, колекция Владимир Илиев и Александър Тошев, 7 ноември 2019–9 февруари 2020 г.) в НГ „Квадрат 500“, как ще бъде представена тази част от нейното творчество. Аз не ги бях виждала, но принципно знам какво да очаквам. Рисунките са онази лична и често скрита страна в изкуството на всеки художник, непредставителна, доколкото публиката вижда обикновено в изложбите финалния резултат от творческия процес. А самият този процес е предхождан от бързи непретенциозни скици, нахвърляни идеи за композиции, наброски на детайли, понякога на случайни листчета, с молив или химикалка. На вид не са атрактивни, да го кажа така, за публика от неспециалисти. И обратното, за специалистите именно рисунките са много важни, защото могат да проследят в тях началото, замисъла и развитието на идеята за бъдещото произведение, до което художникът може да достигне или пък не. Но дори и да не достигне, самите рисунки, включително и проследени във времето, показват формирането и промените в стила на автора.

Така, отивайки към изложбата, предчувствах колко важни за мен неща ще видя в нея. Независимо как са представени рисунките, аз ще ги оценя, това е ясно. Но изложбата не е само за мен – даже е по-малко за мен и много повече за публиката, която познава или пък тепърва ще открива за себе си художничката Лика Янко.

И тук ще направя едно отклонение. Всеки от нас, предполагам, е изживявал културен шок. Моят беше свързан с направата на две исторически изложби у нас и в чужбина. Но не коя да е чужбина, а Сърбия – и по-точно Белград. Защото да видя добре направена изложба за периода 1950–2000 г. в музея „Уитни“ в Ню Йорк беше някак подразбиращо се: друга култура, друго изкуство, небелязано от комунизма и неговите ограничения – както идеологически, така и икономически. Не можеше да става и дума за сравнение със ситуацията в България. Обаче през 2002 г. в Музея за съвременно изкуство в Белград видях изложбата „Югославско културно пространство 1900–1990“ – чудесно изградена и хронологически, и тематично, и поясняваща с кратки текстове най-важното за периода или съответното художествено направление. Така че и най-непросветеният зрител можеше да се ориентира в нея и да разбере тази история. И моят шок дойде от сравнението с изложбата на българско изкуство в периода 1950–2000 в НХГ (сега НГ „Двореца“): от 50-те години нямаше нито едно произведение, от 60-те имаше две картини на Николай Дюлгеров, а всичко останало в изложбата беше от 70-те и главно от 80-те, пръснати из залите сякаш както дойде и без видима причина защо точно тези творби са избрани и експонирани там. Тогава си помислих как е възможно в съседна страна, която освен това току-що излиза от война, да се появи толкова добре и професионално изградена изложба, а у нас да е това формално и всъщност безобразно отношение към художественото наследство. Разбира се, в годините след това се появиха качествени изложби и у нас, включително и в НХГ. Обаче поради онзи мой културен шок продължавам да изпитвам, ако не недоверие, то опасения дали изложбата в НГ ще бъде на ниво, което да създаде у публиката разбиране и желание да гледа изкуство.

И толкова по-голямо беше облекчението – направо радост – да вляза в залата с изложбата на рисунките на Лика Янко. Цялостно тъмно пространство; върху черните стени се прожектират уголемени рисунки на художничката, по които линиите плавно „текат“, осветяват се едни, докато други се губят, понякога излизат в цвят – и всичко това на фона на музика, която настройва за съзерцание на така изтъкнатия вълшебен свят на художничката. Специално откроени са четири нейни картини от различни периоди – те са от фонда на Националната галерия. И са подбрани не само хронологически, но и в пряка връзка с рисунките. А самите оригинални рисунки, като особена ценност и тема на изложбата, са разположени в осветени музейни витрини/прозорци по стените.

Взирах се в тях, за да разбера пътя на тази забележителна художничка в изкуството ѝ. Което само по себе си е ярко и бунтовно – тъй както е вглъбено и съзерцателно във вечните човешки теми за бога, човека, живота, обичта...

Как става така, че дори през 60-те години, когато суровият сталински социалистически реализъм от 50-те се преодолява и вече е допустимо българските художници да развиват собствен стил и почерк в изкуството, картините на Лика Янко да продължават да са неприемливи. Макар да са били пейзажи от Родопите, автопортрети и портрети. Може би са били твърде абстрактни, може би в тях са се усещали „вредните западни влияния“, доколкото са правени от художничка от албански произход, учила във френски колеж. Може би експериментите ѝ с изразните средства – колажираните „чужди на живописта“ елементи в картините ѝ са били твърде смели. Може би темите, напуснали обичайната дотогава работническо-селска тематика, за да насочат зрителя към сакралното и вечното, са били причина изложбата ѝ през 1967 г. да бъде цензурирана и закрита. С мотива „неотговарящи на изискванията“ творби.

После Лика Янко „млъква“, напуска художествения живот за дълго време, но съвсем не и изкуството. Напротив даже. Нейната вътрешна емиграция е и художническа, защото докато картините ѝ се ценят и купуват от дипломати и в чужбина, тя експериментира свободно и развива собствения си стил. Този, с който ще се яви отново в началото на 80-те, за да заеме своето наистина уникално място в българското изкуство.

Всеки, който е виждал нейни картини, няма как да не ги разпознае. Бели, с необичайни формати, със стилизирани наивистични фигури и форми, очертани и подчертани с линии от въженца, запълнени на места с камъчета, мъниста, мрежи, което им придава особена пластичност, дълбочина и обем – макар картината да е плоска и сякаш програмно еднопланова. Понякога се ядосвам, когато определят стила на Лика Янко като съчетание на „изящно“ и „приложно“ изкуство. Да, може и така да се каже, но ми се струва твърде грубо и опростено за нейните произведения. Те са живопис с дълбок и сложен смисъл, с деликатни и много нюансирани състояния на фигурите, изведени особено „звънко“ в привидната си простота. И необичайните елементи, вградени в нея, за мен не отговарят на определението „приложно“, доколкото целта им не е приложност в какъвто и да е смисъл. По-скоро са нещо като „ръко-делие“ – явяват се в картините като непосредствен знак за лично участие и белег за топлота, предадена именно чрез жеста на художничката. Авторският жест, за който обичайно забравяме, когато гледаме живопис.

Беше ми важно да видя как изглежда този жест в рисунките на Лика Янко. Беше ми важно да видя как тя стилизира и конструира образа още от самото начало. И как „натурата“, от която се оттласква, остава сякаш само далечен повод за художествения образ – например в глава на риба, рисувана в профил и в ракурс отгоре. Беше ми важно да видя как тръгва от иконния образ на Богородица с младенеца, за да постигне идеята за майчинството дори отвъд християнството. Да видя и как гради, почти „проектира“ композицията още в рисунка, търсейки ритъма в линиите на фигурите, в съчетанието им, в щрихите, които ще им придадат пластичност; как намира мястото им – например на Йосиф в „Бягство в Египет“... И още, и още.

А после седнах на пейката, за да се отдам на цялостното пространство в тази изложба – мислено и изградено като света на Лика Янко.