Колко тежат думите? Разговор с Явор Гърдев
С режисьора разговаря Мария Панайотова
За думите като важно нещо в театъра: думите на персонажите, думите в режисьорската интерпретация, в сетивността на зрителите. За измеренията на творческата свобода в предстоящата постановка на Малък градски театър „Зад канала“ – „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър. Явор Гърдев режисира пиесата 30 години след първата ѝ поява в България – на същата сцена, където я поставя Стоян Камбарев
Много искам да започнем този разговор с малко „абсурдния“ въпрос: За какво служат думите?
Веднага ми идва да отвърна: За да се крием зад тях! И да получа шестица за правилно научено пинтъроведско домашно, но отхвърлям тази опция и прескачам към друго изкушение – да дам обобщаващ отговор и да вкарам разговора в руслото на хармонията. Обаче и тук удрям на камък. Искам, но нямам желание. Като при гласуване в Столипиново. Затова ще захвана по-директно. Думите служат да прикрият ерекцията. Разбира се, когато не служат за това, служат за други неща в подобен дух: да отложат ерекцията, да удължат ерекцията, да съсипят ерекцията, да увековечат ерекцията – в зависимост от персонажа, който ги произнася; от момента, в който ги произнася; от контекста, в който ги произнася; от прекия партньор, към когото ги насочва, или пък от косвения адресат, за когото всъщност са предназначени.
Харолд Пинтър споделя: „Думите са най-важното нещо в живота ми. Създавайки произведенията си, винаги съзнавам, че героите ми обикновено използват думите не за да изразят мислите или чувствата си, а за да прикрият същинските си намерения“. Когато на театрална сцена се поставят пиеси на Пинтър, колко тежат думите и какво се крие зад изреченото слово?
При толкова голям драматург думите излитат от устите леко, като пеперуди, но по време на въздушния си полет силно се ускоряват и при достигането на събеседника вече имат силата на стенобитни оръдия. Движейки се по балистичната си траектория, думите натежават от смисъл, разцепват се на две във въздуха, половинките продължават да летят и не знаеш дали накрая ще те удари половинката с буквалното, или половинката с преносното значение. Казаните думи на Пинтър са предопределени да се превръщат в хвърлени камъни, а героите трябва да се замерят с тях, за да чупят кости, стави, зъби, глави, илюзии, идентичности и души.
Как се „влиза“ в творчество, което е „изследване на бездната, криеща се зад всекидневните брътвежи, и нахълтване в затворените стаи на потисничеството“?
Влиза се със салто мортале. Още на входа се набучваш на собствените си предразсъдъци, започваш да се луташ по меандрите на невнятното и ти изглежда, че всичко е пълен абсурд. Четейки пак и пак обаче, започваш да провиждаш зад абсурда все по-осезаемо очертаваща се логика, която накрая те притиска и овладява със своята безпощадна последователност. Отначало си мислиш, че в действията и постъпките на тези персонажи няма проследими причинно-следствени връзки, докато накрая ти се иска направо да се разбунтуваш срещу задушаващия диктат на логиката. „Завръщане у дома“ е излята пиеса. В нея няма нищо повече и нищо по-малко. Нищо за отнемане и нищо за добавяне.
Какво ви провокира и смирява в „Завръщане у дома“?
Степента на познаване на човешката порода. И хем ме провокира, хем ме смирява. Пиесата е мистична и убягваща. Както в смисъла си, така и във въздействието си. Между другото, в нея почти няма изречение, което да не носи едновременно поне две значения – едно в пряк и друго в преносен смисъл. Тя е смразяващо конкретна и успоредно с това, винаги метафорична. Opus magnum.
Това вечното завръщане ли е? Или по-скоро е ироничното завръщане?
Нито, нито. Това е най-вече травматичното завръщане с цел проглеждане. Един човек, който винаги е обичал родния си дом, се завръща в него, за да установи, че изначално е бил чужд за другите в него. Човек може да се окаже напълно излишен и в родния си дом. Но ироничната справедливост на живота повелява някой друг пък да открие дома си на негово място. Може този някой се окаже най-близкият ти човек. Може за нула време най-близкият да се окаже най-далечен. Както и обратното.
И в това завръщане има ли място за семейни ценности и любов?
Има, и то в най-базовия, най-архаичния смисъл – там, където патриархатът и матриархатът дълго се борят за надмощие, след което уморени полагат оръжие и сключват особен пакт, временно примирие, тактическа размножителна симбиоза.
Ако Харолд Пинтър е „радикален поет, който се изповядва чрез театър“ (по думите на неговия биограф Майкъл Билингтън), колко изповедна ще е интерпретацията на „Завръщане у дома“ на сцената на Малък градски театър?
Максимално. Всичко друго няма смисъл и само губи житейско време.
Няма как да не минем през „мълчанието на сцената“ – онова, в което са скрити много смисли и което кънти все по-надолу и все по-навътре. За Пинтър казват, че е драматург на мълчанието. Ще има ли много такива моменти в спектакъла?
Доколкото ги постигнем отвъд самоцелния култ към паузата, ще ги има. А където се изкушим да пропаднем в самоцелен култ към паузата, ще ги няма. Там ще бръснем с бръснача на Окам.
В „Митът за вечното завръщане“ Мирча Елиаде твърди, че „вярата означава абсолютното освобождаване от всякакъв вид природни „закони“, а оттук и най-висшата свобода, която човек може да си представи: свободата да може да се намесва в самия онтологичен статут на Вселената. Следователно вярата е par excellence творческа свобода“. В „Завръщане у дома“ къде започва и свършва творческата свобода?
За нас или за персонажите? За нас тя е радостта от проникването и свободата на навигирането в един de facto бездънен текст, който може да бъде интерпретиран всякак, но човек се изкушава да постигне една-единствена, възможно най-вярна интерпретация. Тази възможност за домогване е свобода, тъй като пътищата са стотици, а избраният измежду тях трябва да бъде изминат лично като единствено верният. Това – за нас, а при персонажите нещата стоят иначе. Там този вид творческа свобода, която визирате – с намесата в онтологичния статут, е преследвана сякаш от един-единствен герой – Теди. Това е и единственият силно рефлексиращ герой в пиесата. Има и още един, който само предусеща възможността за такава свобода, но няма смелостта и вътрешната сила да се еманципира от битовия ред на живота. Това е Сам. Останалите са по-скоро впрегнати в природните закони, движат се в зоната на тотема и табуто, разнасят насам-натам неовладяната си сетивност, пласират размножителната си мощ и са сякаш слепи за всякаква метафизическа свобода. Дори и те обаче в един момент се сепват, разтърсват се от внезапно споходилата ги любов и не знаят какво да правят с нея. При тях има наченки на проглеждане за свободата, но в главите им не възниква понятие за нея. Освен икономическо. И все пак любовта, която от срам и фалическа гордост те никога не наричат със собственото ѝ име, успява да ги смути толкова силно и толкова да разклати вътрешната йерархия на глутницата им, че и те успяват да усетят полъх от пълнотата на живота. Даже почти стават способни на нещо като благороден жест – финансови пожертвования насред цялата си социална окаяност.
Нека „прескочим“ за малко във времето – през 90-те години, когато в Малък градски театър Стоян Камбарев поставя същата пиеса. Изследователите твърдят, че ползва „уникален алгоритъм и подход към драматургията на Пинтър“. Спомняте ли си я?
Да, даже за събитие с тридесетгодишна давност мога да кажа, че имам доста ярък спомен. Не в детайли, разбира се, но по-скоро като емоционален отпечатък. Това представление беше едно от най-важните за мен в началото на 90-те. Разработката на действието и характерите вече не помня, но имам онзи спомен за взрив на колективна енергия, който често се получава в първите опити и новите начала на театралните трупи. А трупата на точно този спектакъл тогава беше в разцвета на силите и творческата си мощ, както и самият Малък градски театър, току-що отделен от Театър „София“. Всъщност самата епоха на прехода в началото си беше белязана от ентусиазма на предстоящия нов живот и това известно време се усещаше във въздуха. Докато мутрите не овладяха терена. А и аз бях все още гимназист, впечатлителна натура. Тогава даже и не знаех защо ми харесва това странно представление по тази странна пиеса. На логическо ниво не можех да си обясня нищо, но на интуитивно ниво бях напълно удовлетворен. Просто усещах, че има защо. Понеже при мен интуицията винаги върви преди понятийното овладяване на материята, съм сигурен, че класата на определено произведение на изкуството първо се усеща с цялото същество и чак след това се рационализира. Човек може да усети класата на едно представление и преди да има понятията, с които да го разбере и опише. Освен ако не е духовно тъп, разбира се.
Един практичен въпрос за финал. Как да подготвим и настроим сетивата си като зрители за „Завръщане у дома“?
Никак. Единственото, което се изисква, е да бъдете индивид на възраст над 18 години, който не свети с екран на телефон в тъмното и не приема обаждания в залата. Между другото да кажа, че светенето с екран на телефон в тъмното раздира тънката материя на битието в съвсем буквален смисъл. Не става дума просто за разсейване на вниманието. Останалото би следвало да се случи в общуването със спектакъла, а предварителната подготовка по него е наше задължение.
====================
„Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър; постановка Явор Гърдев; сценография и костюми Свила Величкова; музика Калин Николов. Участват: Владимир Пенев, Деян Донков, Емил Котев, Мак Маринов, Пенко Господинов, Каталин Старейшинска.
Явор Гърдев е роден през 1972 г. в София. Завършил е философия в Софийския университет и театрална режисура в НАТФИЗ. Има над 40 постановки в България и чужбина. Поставял е в Берлин, Париж, Лил, Берн, Гданск, Москва, Санкт Петербург, Лисабон, Ротердам, Утрехт и др. В театралната му биография са заглавия като Шекспировите „Хамлет“ и „Крал Лир“, „Козата или коя е Силвия?“ и „Пиеса за бебето“ от Едуард Олби, „Калигула“ от Албер Камю, „Валентинов ден“ и „Пияните“ от Иван Вирипаев, „Квартет“ от Хайнер Мюлер, „Ръкомахане в Спокан“, „Пухеният“, „Палачи“ от Мартин Макдона, „Старицата от Калкута“ от Ханох Левин, „Драконът“ от Евгений Шварц, „Празникът“ от Томас Винтерберг, „Чамкория“ от Милен Русков, „Наблюдателите“ от Константин Илиев. Театралните му интерпретации са отличени с многобройни международни и български награди.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук