Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

„Паразит“, Южна Корея, 2019 г., режисьор Пон Чун-хо

В началото на „Паразит“ може да усетите déjà-vu, ако сте гледали „Джебчии“, разбира се. Паралелите между двата филма се простират от съпоставянето на социалната ситуация в Южна Корея и Япония до разказваческото майсторство на Пон Чун-хо и Хирокадзу Корееда (оценено по достойнство в Кан, съответно от Алехандро Гонсалес Иняриту и Кейт Бланшет, чиито журита им връчиха Златната палма в две последователни години). И това че „Паразит“ спечели не просто Оскар (и Златен глобус) за чуждоезичен филм, но отнесе също основните статуетки за филм, режисура и оригинален сценарий, докато „Джебчии“ трябваше да се задоволи само с номинациите в чуждоезиковата категория, в никакъв случай не означава, че единият превъзхожда другия. Като оставим настрана политическите (и популистки) спекулации как и защо южнокорейски филм получи Оскара, както и повсеместно признатия факт, че става дума за кинотворба, „достъпна за широка публика“, „Паразит“ безспорно е много добър филм. А що се отнася до оригиналността на Новата южнокорейска вълна – би трябвало да сте подготвени след „Изпепеляване“ на Лий Чан-дон.

Пон Чун-хо ни въвлича във всекидневието на бедно семейство, което трудно свързва двата края и предизвиква съпричастност към персонажите. Крал на комбинациите и справянето в трудни ситуации, Ки-тек, съпругата му и двете им деца живеят в мизерен сутерен и си правят планове за бъдещето (всъщност бащата не прави, защото, ако нямаш план, нищо не може да се обърка!). По препоръка на свой приятел синът Ки-уу се явява на интервю за учител по английски в богатото семейство Парк (с фалшифицирана диплома) и след като получава мястото, осъзнава, че манипулацията може да облагодетелства също сестра му и родителите им...

„Паразит“ смесва виртуозно различни жанрове и е осезаемо разделен на две части: в кратък момент на затишие, когато целта, обявена в началото на историята, е постигната и зрителят тъкмо се чуди каква посока ще поеме сюжетът от тук нататък, социалната сатира отстъпва място на ескалиращ трилър, който ни увлича, преди да се усетим откъде се е взел, без да пренебрегва внимателната дисекция на корейското общество. Гротескните ситуации със съмнителен морал са последвани от драматични сцени, граничещи с хорър – отвъд смеха има сълзи и кръв. Социалното насилие, което е истинският антагонист в тази история, се трансформира във физическо. Широката палитра от емоции, направлявана от свирепо забавния фарсов тон, предлага всичко – от черен хумор с елементи на бурлеска, през съспенс, до сериозна драма с оттенък на трагедия.

Самият Пон Чун-хо определя филма си като „комедия без клоуни“ или „трагедия без злодеи“. Смесвайки социална критика, вътрешна и външна политика и хуманистичен дискурс, режисьорът представя различията между социалните класи чрез сложните взаимоотношения на прислугата и работодателите, вариращи между гостоприемство и враждебност, но персонажите му – бедни или богати, хитри, наивни или просто глупави, нито за момент не са третирани „от високо“.

Паразитът се нуждае от гостоприемник, за да живее за негова сметка – едновременно гост и приемник. Паразитите в корейския филм са реалност и метафора с различни интерпретации, обусловени от мечтите на „нямащите“ да се устроят в сянката на „имащите“ (а не да заемат мястото им) и безразличието на „имащите“, които се чувстват недосегаеми в своята наивност. В свят, където бедните биват радушно приемани, когато си знаят мястото и не прекрачват границата, а „миризмата“ (на бедността) е единственият им недостатък в очите на богатите, да потъне в декора на луксозния дом до степен да бъде забравен там, е заветната мечта на „паразита“.

Оригинален от начало до край, „Паразит“ е социална сатира, маскирана като кримка (или обратното), която престъпва жанровите правила и прибавя корейски нюанси към острата критика за невъзможното съжителство на индивидите от различни класи.