Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

В памет на Жан Делюмо (1923–2020)

В началото на 2020 г. си отиде Жан Делюмо, един от големите съвременни историци и изследовател на религиозните менталности. Заедно със своя съученик Жак льо Гоф той е сред авторите, чиито книги направиха обрат в представите ни за западната цивилизация чрез неизследвани теми като страха, греховете, прошката и надеждата. Предлагаме със съкращения разговор с него, който сп. Histoire препубликува от своя 228 брой.

„Апокалипсис“, „катастрофа“… В основата на тези понятия, изразяващи тревогите ни и с днешна дата, е залегнал един основополагащ текст – Откровението на св. Йоан?

Да. Без значение дали става дума за самия св. Йоан, или за малък кръг от негови съмишленици: почти сигурно е, че книгата за Апокалипсиса е писана около 90 г. – във времето на гоненията на християните от император Домициан. Целта е да се даде упование на вярващите, чиито живот и вяра са застрашени – всички екзегети са съгласни, че „Звярът“ от Апокалипсиса символизира имперската власт на Рим. Книгата разгръща пророчествата на Исая, Йезекиил и Даниил, поставящи началото на апокалиптичния жанр с неговите грандиозни и тайнствени видения.

Става дума за „криптиран“ текст, предназначен най-вече за посветени?

Но достъпен за хората от онази епоха. Той се състои от двадесет и две глави, възвестяващи още от самото начало – и то като пророчество – че „времето е близо“! Една съвкупност от невероятни видения с разтърсваща изразителност и мощна символика. Общата идея е, че времето на катастрофите е дошло, но че праведните ще бъдат спасени, а Злото няма да има последната дума. Откровението завършва с видението на новия Йерусалим, слизащ от небето след „хиляда години“ на мир.

Има ли в Откровението на Йоан конкретни времеви указания?

Това е нещо характерно за вече споменатите книги от Стария завет: те се губят в изчисления с невероятна сложност. Богослови, математици и астролози не престават да се връщат към тези пророчества в опит да ги уточнят или видоизменят. Най-често срещаната схема е тази: светът е живял 2000 години между сътворението и Закона от Мойсей, после още 2000 години между Мойсей и идването на Месията. А времето на християнството е също 2000 години. Последното твърдение идва много след книгата Откровение.

Именно Йоан е този, който прави нещо ново, въвеждайки числото 1000. Накъсването на историческите отрязъци на периоди от 1000 години е чуждо за Стария завет: то по-скоро води към традицията на Вавилон и Иран. Първият еврейски текст, упоменаващ 1000 години, е книга „Юбилеи“, записана поне в 100 година пр. Хр. Вътре се говори за Адам, споминал се седемдесет години преди да навърши хиляда години, защото хиляда години са като ден на небето. Ала този образ не получава разпространение.

Текстът на Йоан обаче е истински „бестселър“: от него тръгва цялото това хронологично деление, както виждаме съвсем ясно в 20-а глава: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана – и го свърза за хиляда години… и ония, които се не поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си… те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години“ (Откр. 20:1-4).

А какво ще стане след тези 1000 години щастие?

Сатаната, освободен, ще се опита отново „да съблазни народите“. Ще има решаваща битка между силите на доброто и силите на злото. Първите ще победят и ще настъпи вечността.

Тоест миленаризмът не казва кога ще се случи нещо решаващо за бъдещето на света, нито кога точно ще настъпи този период от 1000 години?

Нека уточня, че още от самото начало апокалиптичните мислители са се разделили на две течения. Има „оптимистична версия“, за която споменах – обетованото хилядолетно щастие на земята. Но има и „песимистична версия“, наблягаща върху Страшния съд.

Библията споделя с религии от древния Изток (Месопотамия, Египет…) идеята, че божествеността е съдник на хората и че ще им се въздаде според стореното. В Стария завет пророк Даниил иска да разкрие тайните на „свършека на времето“, описвайки последния съд, който ще произнесе присъдата над царствата, враждебни на Бога. В Евангелието на Матея настъпването на Божието царство става в свършека на времената чрез съда, отделящ праведните и неправедните. Живи и мъртви, чиито тела ще възкръснат, ще се явят пред Бога. А във Второто послание на ап. Павел до Солуняни се казва, че тогава ще се открие беззаконникът, когото Господ ще убие с дъха на устата Си (2 Сол. 2:8).

Всички тези теми са понятни само на „интелектуалци“ и богослови или получават широко разпространение?

Нека първо припомня, че Апокалипсисът е признат като каноничен текст от Западната църква чак през V в. За да се върна на въпроса ви, ще уточня, че тъкмо идеята за Страшния съд, пораждаща най-големи страхове, е била най-широко разпространена. В глава 25-а от Евангелието на Матея ние виждаме, че праведниците са отдясно на Отца, а грешниците ще отидат във вечна мъка – текст, четен в църквите, който хората са чували всяка година. В иконографията темата за Страшния съд е широка застъпена – в катедралите и във всякакви изображения. Откъдето прониква цялата тази есхатология.

Народното безпокойство кристализира около няколко основни представи и фигури – като тези за Антихриста, Сатаната и неговите творения – идолопоклонници, вещици, еретици… Още през XVI в. Сатаната е вездесъща фигура: приема всевъзможни образи, често е невъзможно да се разпознаят неговите измами; богословите го наричат „княза на този свят“. Тъкмо той е надделял над Адам в земния рай и е отговорен за всички изкушения. Лутер пише за него, че той „не се колебае да използва всяка сила на земята“. Ето защо демоните могат да съсипят посевите, да предизвикат нашествия на гъсеници и скакалци, да изгорят къщи и провалят градове; и обратното – носят успех и богатство на продалите им душите си, организират шабати, на които участват вещиците…

Фигурата на Антихриста изниква още в посланията на Йоан, където има бегли споменавания за него. Антихристът е въплъщение на силите на злото и ще се възправи срещу Христос, когато настъпи свършекът на времената. Но той не е „персонаж“ на Апокалипсиса, макар да има сливане между неговия образ и този на Звяра: „След това застанах на морския пясък и видях да излиза от морето звяр със седем глави и десет рога; на роговете му имаше десет корони, а на главите му – богохулни имена. Звярът, който видях, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му – като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт“.

Още след Х в. виждаме чести упоменавания на фигурата на Антихриста. Текстът на монаха Адсон за „времето на Антихриста“, писан през 954 г., е преписван през цялото Средновековие: Антихристът в него е тиран, пародиращ Иисус.

Ала тази „миленаристка интерпретация“ избликва най-вече в съчиненията на Йоахим Флорски, цистерциански монах и „дисидент“ от XII век: без да описва много точно небесния период от „хиляда години“, той непрекъснато говори за щастието, което ще настъпи на земята, преди да премине на небето. През последните му земни години (той умира през 1202 г.) с него се съветват най-могъщите хора на Запада – Ричард Лъвското сърце, папите. За него историята се разделя на три етапа: след епохата на Отца (Старият завет) започва тази на Сина (с раждането на Иисус), за да се установи векът на Духа, белязан от появата на съзерцателна, чиста и бедна Църква…

Искам да кажа, че в този апокалиптичен климат възниква Реформацията през XVI в. Според английския богослов Джон Уиклиф, предшественик на Реформацията, папата и антипапата са двете половини на Антихриста. За Лутер, особено след схизмата, именно папата е Антихристът, а Рим – съвременният Вавилон, градът, обречен в Апокалипсиса на унищожение. Вярването в близкия край на света предполага цяла система от референции, обща за хората от онова време. Когато Лутер казва, че папата е Антихристът, това не е реторична игра, дори да изглежда като пропаганден „трик“. Хората, чули тези негови думи, го вярват, той също. Нещо, което донякъде обяснява прибързаните действия на дейците на Реформацията.

Разривът, настъпил след 1520 г. между католици и протестанти, не е просто маньовър. Залогът е спасението на човечеството. Лутер наистина вярва, че краят на света е неминуем. Ето защо възможно най-бързо – и то преди Страшния съд – трябва да се отделят праведните от грешниците. Протестантизмът пряко произтича от есхатологичната логика. И неговото „изобретяване“ наново разделя християнството отвътре! В определен период християните от единия или другия лагер се чувстват обсадени от Сатаната и неговите агенти… И сред тях са и евреите. Лутер е доста груб и вулгарен в това отношение. Затова Хитлер преиздава в милионни тиражи някои от антиеврейските му писания.

А как си обяснявате, че миленаристките пориви на протестантството прерастват и в политически революции от този тип?

Ясно е, че християните в своята съвкупност намират отдушник в завоюването на Новия свят. След XVI в. мнозина си въобразяват, че тъкмо в Америка се намира новият земен рай – в Южна Америка за католиците, а в Северна Америка за протестантите. Миленаризмът е важна съставка на колективната идентичност на Съединените щати. По време на революцията и борбата за независимост тъкмо това убеждение ръководи въстаниците: новите Щати ще разпространят справедливостта и свободата в останалия свят. За да проумеем този възглед, бих се позовал на един текст на миленаристкия пуритан Джонатан Едуардс, който е в основата на т.нар. първо духовно „пробуждане“ през 1740–1744 г. и чието заключение е просто невероятно: „Всичко ме кара да мисля, че някога слънцето ще изгрява от запад“.

Така стигаме до Френската революция, в резултат от която религиозният дух залязва, както и влиянието на Църквата върху обществото. Ала миленаристките надежди в съвременността оцеляват, макар секуларизирани и политизирани…

Налице е бавен, но прогресивен преход на миленаризма към социализма и марксизма. Първо, по линията на писателите и утопичните мислители, най-известният сред които е Томас Мор, авторът на „Утопия“, публикувана през 1516 г., последвана през 1602 г. от „Градът на слънцето“ на Кампанела. Последната творба е особено интересна, тъй като Кампанела е пряк миленарист. Той чисто и просто цитира Йоахим Флорски. „Светците, пише той, ще царуват в продължение на хилядолетие на духовно и материално щастие, практикувайки естествения закон в съвършената общност на благата. Това ще бъде златният век, който ще трае дълго на земята като прелюдия към бъдещия век на небето, който ще настъпи с второто възкресение, както заявява св. Йоан в своето „Откровение“. Тогава всички ще излязат от гробовете си и ще дойде краят на света“. Кампанела още казва: „И тогава ще има ново небе и нова земя. Слънчевата светлина ще се преумножи по седем, а луната ще бъде като слънце: и така в продължение на хиляда години“.

XVII в. е златният век на утопията, където описанието на „най-добрия от световете“ се разполага в друго място, най-често на някой въображаем и твърде отдалечен остров. XIX в. измисля „ухронията“, описанието на „най-добрия от световете“, разположен в бъдещето, нещо, което още по-пряко препраща към миленаристката надежда. Откъдето тръгва и литературно творчество, сред което особено се откроява Луи Себастиан Мерсие с „Годината 2440“, публикувана през 1771 г. А пък Ретиф дьо ла Бретон пише своята „2000 година“ през 1790… Там е описано едно щастливо общество, над което властва „многообичният Луи-Франсоа XXII“, крал на Франция, но също и „мъдър наставник на двайсетина съюзнически нации, на които той е върховен глава“.

Накратко, хората имат потребност да вярват в щастието и в идеята за прогреса – демократичен, научен и технически прогрес. И така утопията на XVIII и XIX в. замества онези хиляда години на блажените времена…

Убеден съм, че човекът има потребност да вярва в щастието. В колективното щастие, но и в индивидуалното щастие. Всички ние днес изпитваме потребност да намерим заместител на социалистическата надежда. Освен това и в днешните общества имаме привърженици на най-стриктния миленаризъм – сред мормоните, „Свидетелите на Йехова“ и адвентистите, позоваващи се на 20-а глава от Откровение.

Ето как след неудържимата вяра в прогреса през XIX в., рожба на миленаризма, се разгърна и едно радикално критично течение – това на „контраутопията“, започващо с Хъксли, който публикува „Прекрасният нов свят“ през 1932 г., последван от Оруел… За съжаление и двамата видяха да се сбъдват най-мрачните им пророчества. И може би след всички политически трагедии на ХХ в. хората отново ще заложат на оптимизма.