Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Разговор с арх. Станислав Константинов

„Никой не гледа графиката на пешеходните пространства. Смисълът на тези пространства е да създават дейности, да събират хора, които да ги усвояват. Да се генерират идеи и да има култура.“

Редица обновления в центъра на София събраха много критики – най-вече случващото се с улица „Граф Игнатиев“, където отново започна „ремонт на ремонта“. Каква е причината според вас?

Ще ви отговоря съвсем конкретно, още повече че първият проект за реконструкцията на „Граф Игнатиев“ през 1998 г. е правен от мен и моя колектив. Тогава именно направихме фонтана на площад „Славейков“, за който също се водиха много спорове, но аз доказах, че още през 30-те години той си е бил там. Намерихме го в базата на СБХ в „Илиянци“, реставрирахме го и го върнахме на мястото му. Моя беше и идеята за паметника на Петко и Пенчо Славейкови, дело на Георги Чапкънов, замислен да покаже как те въпреки видимото разминаване във възрастта гледат към собствената си къща, която е била в близост. В новия проект на моите млади колеги не се предвиждаше запазването нито на паметника на Славейкови, нито на фонтана. Казвам го без притеснение, заявявал съм го публично. Едва след намесата на Столична община паметникът на Славейкови и фонтанът останаха. Беше много голяма битка.

По въпроса за настилките. Защо не се случи този проект? Според мен имаше калпаво планово задание. Трябва да е ясно какво иска възложителят и той да даде параметрите. Тук плановото задание беше толкова калпаво, че дори не мога да виня архитектите.

Изпусна се една възможност, която малко градове притежават. Най-ценното на площад „Славейков“ дори не е самият площад, а са пасажите. Тези пасажи обаче не бяха в заданието. А имаше огромни възможности – да се преминава от квартал в квартал. Когато тези възможности се осъществят, получава се друга София. Всички тези пасажи – включително и надолу по „Граф Игнатиев“ – са великолепни, това е цяла кръвоносна система, която съдържа живот.

Що се отнася до плочките, това е избор на архитектите и на онези, които журират. Абсолютно ясно е, че като заложиш плочки 10х10, ще имаш огромни проблеми. От Средновековието насам няма пешеходна зона, която да не е с едромащабни плочи и с ясен наклон. Това пести време и пести нерви. Дали е имало увлечение по графиката? Никой не гледа графиката на пешеходните пространства. Смисълът на тези пространства е да създават дейности, да събират хора, които да ги усвояват. Да се генерират идеи и да има култура.

Какво означава площадно пространство? Това е площад, предоставен на хората. Какво трябваше да е площад „Славейков“? Един културен център. Наоколо са театрите, там е и Френският културен институт. Всеки ден на това място трябва да се случва нещо. Събереш ли хората, има ли културна програма, ръководи ли се този процес, става нещо. А сега вече никой не минава оттам.

Площад „Славейков“ наистина се изпразни. Няма ги и книгите.

Аз съм абсолютно против връщането на книгите там! И ще ви обясня защо. През 1998 г. имаше глад за книжарници, сега ситуацията е различна. Навсякъде има книжарници. А книгата е скъпо нещо, нейното място е в книжарниците. Този площад има огромен потенциал, но сега потенциалът е прекъснат и изгубен.

Има ли шанс чрез минимални въздействия нещо да се промени?

Нищо не може да се промени. Цял живот се занимавам с пешеходни пространства. За съжаление нещата, които можеха да привлекат хората на площад „Славейков“, вече ги няма. Махнаха и зеленината, която бяхме направили. Площадът се оголи. И още нещо, което липсваше в плановото задание: не направиха достъп за хора в неравностойно положение до Столичната библиотека! Нещо жизненонеобходимо, което нямаше да e скъпо.

И накрая – плочките: некадърни изпълнители. Добре че зимата беше мека. Иначе щяхте да видите как водата замръзва и повдига плочките.

Как ви се вижда новият проект за площад „Св. Неделя“, дело на арх. Масимилиано Фуксас? Вписва ли се той достатъчно добре в историческото сърце на столицата?

Според мен с този конкурс се прави поредната огромна грешка. Защото Масимилиано Фуксас е голям архитект, но според мен проектът е правен от неговото ателие, където работят поне стотина души. Той просто не е усетил сакралността на мястото. Не е усетил онова, което се случва там, не познава православната традиция и шествията около храма. Не си дава сметка, че отдолу е античният форум. Че храмът е свързан с атентата от 1925 г. и много травматични за нас спомени. Че отсреща е Богословският факултет, че Патриаршията е в съседство. Че от другата страна е хотел „Балкан“, който, за разлика от останалите партийни сгради, е правен от големия архитект Димитър Цолов. Имаме и ул. „Съборна“, която до Градската градина ще стане пешеходна. И често казано, не виждам защо за това градско пространство трябваше да има конкурс. Площадът има чудесна настилка, храмът е вдигнат, тъй като е построен върху основите на по-стария храм. И освен това тези „гъби“, които щели да събират слънчева светлина, за да могат минувачите да си зареждат там телефоните, затварят погледа към „Св. Неделя“ и към всичко останало. И пак влизат в противоречие със смисъла на пространството. Смисълът е да събираш хора, а не да пречиш това да става.

А очакваният ремонт на площада пред катедралния храм „Св. Александър Невски“? Имате ли представа там какво ще се случва?

Друга болна тема. През 2015 г. направих проект за това пространство – изработен, одобрен от всички инстанции. И в един момент обявиха отново конкурс за него.

Ала какво направиха хората, спечелили конкурса? Архитект Иво Панталеев реши да махне фигурите на Самуиловите войници на проф. Любомир Далчев и да ги прехвърли на друго място. А те са великолепни. Идеята беше да се създаде площ, в която хората да могат да сядат на пикник. Идея, за мен абсолютно неприемлива. Още повече че тази градинка се родее с другата, която е встрани от „Св. София“. И би трябвало да бъдат в една естетика. Разгоря се дискусия и фигурите на Далчев останаха.

Бяха предвидени и някакви огромни пилони от двете страни пред „Св. Александър Невски“. Махнаха ги. Сега не знам какво точно ще се случва. Паважът на площада остава. Но по някакъв начин на това място трябва да се вдъхне живот. Вечер пространството около „Св. Александър Невски“ е абсолютно пусто. Пред деня също е пусто – наоколо няма заведения, няма нищо.

Спират само туристически автобуси…

Да, но това място не бива да е паркинг. Имаше една стара идея, която също не успя да се осъществи – „Св. София“ да се свърже като пешеходна зона с кметството, за да се подчертае значението на тази църква за столицата. Според мен цялото това пространство трябва в определени дни от седмицата също да се използва по някакъв начин, за да генерира култура. Както операта на площада, която направи акад. Карталов.

Вие сте автор и на преустройството на бившата Централна баня в музей на София? Някои обаче настояват банята да си остане баня? Възможно ли е съвместяването на двете и ако не – защо?

От 1986 г. Централната баня беше занемарена – на покрива ѝ започнаха да растат дървета. И в края на 90-те Столичната община направи конкурс с ясно задание. Слава богу, иначе сградата можеше да се превърне във всичко – даже в казино. Реши се да бъде Музей за история на София чрез „адаптация“. Това е 1998 г. В конкурса участваха петнайсет колектива и моят колектив спечели. Шестнайсет години от живота си посветих на този проект, защото чак през 2014 г. открихме музея. Нямаше обаче пари, затова реконструирахме само половината от сградата.

Оказа се, че няма по-подходяща сграда в центъра на София, с по-добра архитектура за тази цел. Просто съм влюбен в тази сграда. Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер са гениални архитекти! Построена е през 1906 г. – какви пространства са създали тези хора! Металната част пристига от заводите „Вагнер“, настилките са от Австро-Унгария. Всичко в сградата е направено безупречно.

Идеята, с която спечелихме конкурса, беше това да е цялостен „градски дом“. Музей, но и зали за дискусии, концерти и театри, както е навсякъде по света. Виждаше се, че нереставрираната част е пред срутване – толкова зле е, че може всеки момент да рухне. Тогава се яви идеята за Музей на ХХ в., която тепърва трябва да се реализира, а двата т.нар. „басейна“ да се превърнат в зали – за театър, музика и т.н.

Тогава избухнаха споровете в Столичния общински съвет. Изведнъж се появиха разгорещени противници на музея, които отново искаха да се възстанови банята. Аз съм пристрастен, разбира се, към идеята тъкмо на това място да е Музеят на София. Нима е възможно там да се създаде СПА център? За близо десетилетие идваха инвеститори от Австрия и Италия, но всички изчисления показваха, че проектът за СПА център е икономически нерентабилен. Билетите ще трябва да са по 30 евро. Модерният балнеологичен център предполага външен и вътрешен басейн, хотелска част, ресторант, парк, както е в Будапеща. В София нямате нищо от това. Вода има – спекулира се, че минералните извори са пресъхнали. Но не виждам как може да се съвмести музеят със СПА център. Още повече, че Музеят на София разполага със 100 000 музейни единици. Картините, посветени на София, са струпани долу в депата и няма къде да се изложат.

Нереставрираната част от сградата на банята започна да пропада в частта към ул. „Екзарх Йосиф“. И не я ли направим скоро, тя ще си отиде.

Колко още живот има нереставрираната част на бившата баня?

Трябва да се знае, че едно земетресение би усложнило много ситуацията. Как реставрирахме днешната музейна част? Всяка съществуваща колона се правеше отново с бетон и метален скелет, изграждаше се нова основа. Създаде се нов скелет, който никъде не личи. Освен че колоните, които, примерно, са били 30х30, сега са 50х50. Същото трябва да се случи и с нереставрираната част, независимо каква функция ще има.

А втората част тепърва трябва да се укрепва?

По същия начин. Всичко е изгнило. И още нещо – сградата е пресъхнала. Ако сега се вкара минерална вода – ние направихме опит навремето и напълнихме единия басейн – мухъл плъзва навсякъде. Тя се превръща в сюнгер!

Сградата не може вече да функционира?

Ако здравият разум надделее и добавим тази част с 6000 кв. м, ще имаме великолепен музей от 12 000 кв. м с всички условия той да съществува пълноценно с необходимите депа и реставрационни ателиета. Така ще има възможност залите с басейните да се трансформират и да станат част от общата композиция, защото от архитектурна гледна точка те са най-красивата част от сградата и заслужават да станат неделима част от музея. Превръщането им в театрални и концертни пространства ще създаде възможност да се съберат всички общински културни институции и така сградата наистина ще се превърне в Градски дом.

Мислите ли, че рационалните доводи ще надделеят?

След като в момента се правят конкурси и предстои пълната реставрация на минералните бани в Овча купел, Горна баня и Банкя, които вече са общинска собственост, мисля, че това ще задоволи напълно нуждите на столичани за истински СПА комплекси и напълно популистките идеи за съвместяване на музей с баня, което е абсурдно, ще отпаднат. Разбира се, много по-важно за столичани и гостите на София е да проследят историята на този древен град, а за водата, римското присъствие и останките, свързани с култа към нея, се предвижда отделна експозиционна зала. Ще завърша с цитат на Платон: „В една държава се развива това, което е на почит в нея“. Много ми се иска да вярвам, че за нас това е културата.

Разговаряха Тони Николов и Людмила Димова

Арх. Станислав Константинов е роден през 1944 г. Завършва архитектура във ВИАС през 1968 г. Работил е в „Главпроект“ и „Софпроект“. Негови са проектите за клуб „Яйцето“ в СУ „Св. Климент Охридски“, реконструкцията на площад „Славейков“ (1998), адаптацията на Софийската минерална баня в Музей на София (1999 г.) и на площад „Бански“ (2003 г.). Определен за Архитект на годината от СБА (1998 г.). Носител на наградите: Сграда на годината за 2014 (Музей за история на София), Сграда на годината за 2016 (Институт „Конфуций“) и Златно перо за принос в българската култура – 1997 и 2019 г.