Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“, Пламен Антов, издателство „Ерго“, 2019 г.

След „Бягството на заека“ през 1996 г. и „Граници на забавяне“ през 2013 г. „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ е третият сборник с разкази на Пламен Антов, познат преди всичко като поет и литературен историк. Една книга, която следва посоката, начертана още с първите разкази преди повече от двайсет години.

Сигурно това не е случайно, защото Пламен Антов отбелязва, че историите в сборника са писани успоредно с другите му книги с разкази. „Тази книга е писана дълго. Започнала в настоящето, като актуална реалност, от един момент насетне тя неусетно започна да се променя под напора на носталгията по една все по-отдалечаваща се, изгубена реалност – и моя лична, и по-голяма от мен, на времето, което против волята си обитаваме“, пише Антов.

Усещането за непринадлежност към времето и мястото спохожда почти всички герои на Антов. Лесно можем да разпознаем част от тях – и сега в центъра отново е познатият образ на писателя разказвач – литературен персонаж, който се скита и обикаля безцелно света, пътува на стоп или просто се придвижва пеша, с автобус или с нощен влак в посока, която не е сигурен, че иска да следва, но и срещу която няма нищо против. Човек, който попада на градове, чиито имена не знае или не може да си спомни. Среща се с хора, които никога повече няма да види. Един фланьор по случайните пътища, който наблюдава света с писателско внимание и дори от време на време вади бележник, за да опише всичко, което се случва около него. А друг път с изненада открива, че красивото момиче от влака чете негова книга и не е склонно да разговоря с автора, защото е погълнато от историите.

А историите красивата читателка описва така: ... Както и да го кажа, ще прозвучи тъпо. Трябва да се прочете, сам да си влезеш. Уж няма нищо вътре... Той просто разказва живота си: за пътя, за смисъла, за дъжда, за една улична котка в дъжда, за циганите, за космическата ни самота в смъртта, за начина, по който старците гледат света... („Три“)

Разказите в този сборник уж не са свързани, но преливат един в друг и ги обединява образът на този безименен главен герой – човека, който пътува, но никога не пристига окончателно. Странник без име, на неопределена възраст и без чувство за принадлежност към определено място.

През замреженото от капки стъкло унило се нижеха мрачни жилищни блокове с остъклени тераси. Господи, помислих си, как е възможно да се живее тук. Бях доволен, че съм във влака и че той бързо и завинаги се отдалечава. („Три“)

Този безименен герой със сигурност не принадлежи и на днешното време – по-скоро носи белезите на миналото, нещо от духа на бродягите на Керуак и Пърсиг, нещо от желанието за свобода и непукизма на хипи поколението и още нещо от цинизма на поколението на 90-те години.

Когато излязохме на някакво по-главно шосе, отдавна бе минало пладне. Тук отново полюбопитствах всъщност накъде вървим наистина. Тя ме увери, че в мига, в който я осени някаква идея, аз ще съм първият, комуто ще я довери... Е, в края на краищата морето не е най-важното нещо, казах философски; важен е пътят. („Шантав автостоп“)

Този фланьор не само изследва безпристрастно света и дори успява да бъде над представата за добро и зло. В един от разказите – „Влизане в непознат град и излизане“, героят първо спасява момиче от изнасилване, а след това го изнасилва. В „Майтап бе, Уили“ оставя храна на младо момче, което си признава, че е извършило убийство. В разказа „Бяла маска на прозореца“ не дочаква своя приятел и напуска къщата му, защото е подгонен от болестта на малкото му дете и не намира нито една дума за утеха. В „Самотните електрически светлини“ – един от най-силните разкази в книгата, същият този странник подминава гладния просяк, а после го кани в къщата си.

Впрочем разказите от сборника могат да се четат и като пътеписи, но от едно дълго и нерадостно пътуване.