Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Една отличително американска история

Името на Шон Кинг (род. 1979 г.) – пастор и публицист, едно от лицата на движението „Животът на черните има значение“ (ВLM) – нашумя в цял свят след негови публикации в Туитър, в които той настояваше: „Всички стенописи и стъклописи на белия Иисус и европеидната му майка да бъдат премахнати. Те са гнусна форма на белия супремасизъм. Създадени са като инструменти на потисничество. Расистка пропаганда“. Предлагаме тази негова публична изповед, писана през август 2015 г. в отговор на обвиненията, че е лъжлив активист на ВLM и че принадлежи към бялата раса.

Всичко изписано за моята раса и минало, за преживяната от мен болка, е лъжа. Майка ми е възрастна жена. Отказвам да говоря в подробности за нейното минало или пък за сексуалните ѝ партньори. Дълбоко съм смутен от необходимостта да споменавам това сега. От малък знам, че белият мъж, вписан в моя акт за раждане, не е моят биологичен баща и че същинският ми биологичен баща е чернокож със светла кожа. Говорил съм с майка ми за това. Била е млада жена в трудна връзка, не съм си и помислял да я съдя. Не се срамувам от тази история, нито от това, което съм. А и моят пастор преди близо 20 години заяви, че тази бъркотия не е мое дело и не е моя отговорност, за да я поправям. Всичките ми братя и сестри имахме различни родители. Всъщност дори не съм сигурен колко братя и сестри имам. За мен е ужасяващо, че най-личната ми информация, и то по възможно най-злостните причини стана публична и че моето минало и болка са използвани за осмиването и компрометирането на мен, но и на най-голямото движение за справедливост в Америка. Съжалявам, че много лъжи бяха изговорени, сякаш са истина, и че видимо расистките намерения зад тези атаки бяха последователно прикривани за моя сметка или за сметка на семейството ми.

През целия си живот съм държал подробностите от моята сложна семейна история колкото се може по-близо до себе си. Предпочитах това да си остане така и съм дълбоко възмутен, че съм принуден да изнасям толкова много детайли от личния си живот, за да доказвам кой съм всъщност. Само по себе си това е форма на насилие. Същите източници, които лъжливо разказват моята семейна история – включително „Брейбарт“, „Дейли Колър“ или „Блейз“ – разпространяват и други лъжи: че съпругата ми и аз никога не сме преживели тежка автомобилна катастрофа, че сме лъгали колко деца имаме (сега имаме пет, но сме били приемни родители, осиновявали сме или сме давали подслон на наши племенници), че съм излъгал за моята раса, за да взема стипендията на Опра Уинфри, че съм лъгал колко операции на гръбначния стълб съм преживял. Всичко това са пълни лъжи, но те бяха изказани за моя сметка.

Нека споделя моята отличително американска история за расата, за непоколебимата ми любов към моята майка, както и за благодарността си към много хора, изминали този дълъг път заедно с мен.

Когато бях осемгодишен, във втори клас, черните деца първи започнаха да ми задават въпроса дали съм „смесен“. Повечето бели семейства не го правят. Това е част от „привилегията“. Дори не знаех какво означава „смесен“. Това не е тайна. Разказвал съм тази история публично пред хиляди хора.

След онзи ден, в който за пръв път ме попитаха дали съм смесен, децата и техните добронамерени родители започнаха да ми говорят, че знаят кой е чернокожият ми баща, че бил братовчед на този или онзи. Това се случваше в градчето Версай, щата Кентъки, през 80-те години. Случваше се редовно в продължение на години. Аз нямах представа за националния дебат за междурасовите деца, но още от малък разбирах, че това, което хората говорят, беше нещо странно и недобро за майка ми. Разбирах колко различен изглеждам от братята и сестрите си, без да знам нищо за ДНК или за генеалогията. Те бяха моето семейство и аз ги обичах.

Толкова обожавах майка си, че просто нямах сили да я разпитвам за това. Бях дете и се радвах на безгрижните ни отношения. Тя беше омъжена и разведена няколко пъти и по времето, когато бях във втори клас, отглеждаше мен и брат ми като самотна майка. По времето, когато постъпих в средното училище, вече се идентифицирах не като от смесена раса, а като чернокож. Възрастни хора, които ме обичаха и познаваха, често идваха при мен и ми казваха, съм чернокож. Както можете да си представите, това ми оказа дълбоко въздействие и скоро се превърна в моята истина.

Всички мои приятели бяха чернокожи, приятелките ми бяха чернокожи, другите ме виждаха като чернокож, отнасяха се към мен като към чернокож и бях изложен на постоянен неприкрит расизъм като чернокож тийнейджър. Никога не съм се идентифицирал като бял. На никакъв формуляр, за удобство или привилегия, още по-малко пък за забавление, не съм се определял като бял. Никога не съм бил бяло момче, което се прави на чернокожо. Никога не ми се е случвало да помисля, че съм фалшив или неистински. Тъкмо обратното – винаги съм вярвал, че живея в най-голяма вярност към себе си.

В първата година от гимназията аз и друг ученик се сбихме на футболен мач. Битката завърши с появата на расовото напрежение в училище. Училищната управа смяташе мен за чернокож, а него за бял. Бяхме отстранени от училище за три дни и докато бяхме навън, расовото напрежение се повиши дотолкова, че стотици бели ученици отказаха да влязат в час, защото им беше забранено да носят знамената на Конфедерацията.

Когато се завърнах в училище, бях всекидневно обект на колективния гняв на расистки настроените бели ученици. Десетки мои близки приятели бяха изложени на тази расистка омраза заради мен и тя остави дълбок отпечатък върху нас. Наричаха ме „негро“, заплюваха ме, замерян бях с буркан с тютюнева плюнка, принуден бях да се бия, а на два пъти бях преследван от пикапи, пълни с момчета, които искаха да ни пребият. През 2007 г. един от тези ученици ми написа красиво и трогателно извинение, затова че в тези тъмни доби ме е наричал „негро“ и други подобни неща.

През март 1995 г. расистка тълпа от десетина ученици ме преби жестоко, удряха ме навсякъде, а сетне, когато вече бях паднал на земята, прикривайки главата си с ръце, започнаха да ме ритат, някои с подковани ботуши, в продължение на около 20 секунди. Този ден промени живота ми. За щастие имаше множество честни и безпристрастни свидетели, които излязоха публично и описаха какво се е случило тогава. Докато лежах у дома и се възстановявах, група бели отрепки се промъкна към къщи, но бяха прогонени от съседа ми.

Имах фрактури по лицето и ребрата, тежко беше увреден гръбначният ми стълб. Претърпях три операции на гръбначния стълб и пропуснах 20 месеца училище. Цялото ми семейство изстрада този болезнен период в живота ми между операциите, трудното възстановяване, физическата терапия и психологическите консултации. Беше ми по-трудно, отколкото бих могъл да предам с думи. Мнозина твърдят, че в полицейския доклад съм посочен като бял – сякаш аз съм сложил отметката и това е някакво тежко признание. Наскоро офицерът Кийт Бъртън заяви, че сам е сложил отметката за белия цвят на кожата, защото не е имало възможност да посочи „от смесена раса“, макар и да е виждал, че не съм бял.

„Смятах, че е от смесена раса. Така изглеждаше, когато го видях. Отметнах във формуляра „бял“, защото кожата му е светла. Той беше с бялата си майка. В доклада за престъплението, който попълвах, имаше само две възможности – бял и чернокож. Нямаше опция за смесена раса...“

Съдихме училищната управа в продължение на години заради неправомерното им отношение след нападението. Те се бориха със зъби и нокти и накрая аз и майка ми се отказахме.

Преподобният Уилис Полк, местен пастор и баща на най-добрия ми приятел, често ме посещаваше и се молеше с мен по време на операциите. Станах християнин, докато се възстановявах. След това се кръстих и прочетох първите си проповеди като гимназиален проповедник за младежите в черна църква. Преподобният Полк, неговият син Уилис и аз обиколихме черните колежи и университети през 1996 г. и разбрахме, че колежът „Морхаус“ в Атланта е нашето място. Веднага го харесахме.

Не съм се вмъкнал в „Морхаус“ като бял мъж под прикритие. Бях на 17 години и расовата ми идентичност бе напълно формирана. Знаех кой съм. Не съм се нагаждал или фалшифицирал, опитвах се да живея живота си. През цялото това време майка ми и аз бяхме в мълчаливо разбирателство за моята раса. Нейното минало в известен смисъл си оставаше за мен табу и напълно искрено не съм се интересувал с кого е спала през януари 1979 г. Наистина не ме интересуваше, изтласках този въпрос дълбоко в съзнанието си и се опитвах да продължа нататък.

Получих пълна академична стипендия, когато постъпих в „Морхаус“, въз основа на оценките ми и лидерските ми умения. Обичам „Морхаус“. Той ми помогна да се изцеря от сломеното си минало, там се изградиха най-добрите ми приятелства и връзки. Когато бях принуден да напусна „Морхаус“, за да се подложа на поредната операция на гръбначния стълб, ми беше предложена стипендията на Опра Уинфри. Тя искаше стипендията да бъде за „необработени диаманти“ и по това време бях точно такъв. Не съм кандидатствал за стипендията. Никой не го прави. Колежът избира сред братята, които се нуждаят от тази стипендия, и бях много благодарен, че се спряха на мен.

След завършването на „Морхаус“ преди близо 15 години последователно и публично разказвам моята история на дете от смесена раса, изправено пред проблема на расизма в среда, лишена от съчувствие и разбиране. Част от тази история е, че никога не съм избирал да бъда чернокож или от смесена раса. Този избор за мен бе направен не само по рождение, а и защото винаги съм бил отхвърлен от белите ученици или служители. От друга страна, чернокожата общност, моите връстници, техните родители и местните лидери, когато видяха, че всъщност съм дете без общност, ме прегърнаха и утешиха по възможно най-открития начин.

Извън майчиния дом опитът ми бе изцяло като на чернокожо дете. Чернокожи семейства ме поканиха да посещавам библейското училище през ваканциите. Ходех на черни партита/фестивали и винаги съм бил там не като бял натрапник, а като един от тях, облечен като тях, като черно момче със светла кожа. В гимназията бях част от „черни групи“. Заедно с учени, които обичам и уважавам, в Университета в Кентъки присъствах и помагах в организирането на събития за деня на Мартин Лутър Кинг, просто живеех живота си.

Доскоро никой не ме беше питал кой е моят баща. Сега осъзнавам, че и аз никога никому не съм задавал този въпрос. Това е странен въпрос, а в моя случай той изисква сложен, дълбоко личен отговор. От близки на моята съпруга разбрах колко трудно е да осъзнаеш, че човекът, който вярваш, че е твой баща, всъщност не е такъв. Това е често срещана ситуация.

Сега виждам снимки на всичките ни деца, далечни роднини и дори хора, с които не съм свързан, да се разпространяват по интернет с цел да бъдем засрамени. Това е отвратително. Искам да съм ясен. Обичам своето семейство. Никога не съм се крил или срамувал от семейството си. Повечето от снимките, разпространявани от хората, които се опитват да докажат, че всъщност съм бял, идват от собствените ми акаунти в социалните медии, които съм споделял със стотици хиляди хора. Всичко това е фарс.

Нито един човек, който разпространява тези твърдения, не е воден от каквито и да било добри намерения. След публикуването на тези статии семейството ми и аз постоянно получаваме смъртни заплахи и сме подложени на непрекъснат расистки тормоз.

Те това и целяха... разделяй и владей. Но няма да позволя това да ме победи или да ме отклони и за миг... Обещах на жена ми, на голямото ни семейство и на приятелите ми, че това ще бъде последният път, когато говоря публично за тези неща. Усилията ми никога не са били свързани с мен, не съм превръщал проблема за моята раса в голям въпрос.

Ще се посветя изцяло на усилията да се сложи край на полицейската бруталност. Вярвам, че това е най-важният въпрос за гражданските права в съвременна Америка. И че заедно можем да се борим за неговото ефективно решение.

Превод от английски Момчил Методиев