Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

„Самото понятие за „привилегия“ е двусмислено: не можем да прибягваме до нещо, което не препраща пряко към упражняването на човешко право. Някои права, от които са лишени „не-белите“, изобщо не са „привилегии“. Жан-Люк Бониол е френски антрополог, почетен професор в Университета „Екс-Марсилия“. Анализът е от в. „Фигаро“.

Във вихъра след убийството на Джордж Флойд в Минеаполис понятието „бяла привилегия“, произтичащо от термина whitness (да бъдеш бял), се прехвърли от Съединените щати в Европа, превзе обществения дебат, превърна се в референция за антирасистите. Ала истината е, че днес, при надигането на цяла вълна от идентичности, има два антирасизма.

Нека припомним аргументите, издигани от двата лагера.

За „деколониалния расизъм“, който е по-нов, понятието „бяла привилегия“ е важно, от него произтичат всички последици от исторически установилото се неравенство между „белите“ и „черните“: изразът идва да обозначи съвкупността от социални предимства, от които се възползват личностите, които не са мишена на расизма. Да бъдеш бял, означава да разполагаш със спокойствие, да не си принуден да се дефинираш… Затова потиснатите би трябвало да имат инициативата в порядъка на думите, които използват в исканията си, в своята борба срещу дискриминацията и насилието от страна на държавата. Аргументи, приемливи на пръв поглед, доколкото има „дискриминационно“ различие между индивидите според техните физически характеристики, включително и според цвета на кожата им. И кой би могъл да оспори наличието на структурен расизъм, отчетлив и във Франция въпреки заявените републикански принципи?

От своя страна, по-старият антирасизъм, който се противопоставя на „войната на расите“ и на внасянето на подобни понятия в Европа, оспорва тенденцията да се привилегироват думите и битките на потиснатите, защото по този начин се влиза в играта на идентитаризма и се загърбва измерението на универсализма, което би трябвало да служи като вдъхновение на антирасизма. За този лагер подкрепата на мнозинството, вдъхновено от общата кауза за признаването на човешките права, е нещо неотменно. Тук се обръща особено внимание на перформативната власт на думите, особено що се отнася до расовата лексика. Говорейки основно за „раси“, неизбежно стигаме до „белите“, конституираме ги като група, подлежаща на ограничения, с което като ответна реакция на практика подпомагаме разрастването на супремасистки бели групи и насърчаваме появата в колективното въображение на теории за „голямото заместване“.

Фалшивата симетрия

Към аргументите, издигнати от втория лагер, могат да се добавят и редица други, които ни карат да мислим, че понятието „бяла привилегия“ изобщо не е идеално оръжие в антирасистката борба. Самото понятие за „привилегия“ е двусмислено: не можем да прибягваме до нещо, което не препраща пряко към упражняването на човешко право. Някои права, от които са лишени „не-белите“, изобщо не са „привилегии“.

Независимо че е привърженик на това понятие, Еманюел Докес го доказва много добре в блога си в „Медиапарт“:

„Онези, които се ползват от човешките си права, не са привилегировани. Сиреч те не са жертви. А да не си жертва, само по себе си не означава, че се ползваш от „привилегии“.

Ето защо понятието „бяла привилегия“ изначално налага една фалшива симетрия: това, че част от населението се третира като „по-нисша“, е огромен скандал, който не превръща автоматично друга част в „по-висша“ (както става ясно от опита на френския колониален свят в миналото).

Цветната лексика

Тази фалшива симетрия се отразява и в самата еволюция на расовата лексика. Така например в зората на колонизирането на Иберийския полуостров субстантивът negro обозначава даден индивид, изхождайки от цвета на кожата му. Оттам във френския език се стига до термина nègre, пропит със силно отрицателна конотация, който започва да се използва системно от средата на XVII в.

Терминът „бял“ отначало също е имал отрицателен смисъл: доста по-късно се стига до неговата субстантивизация. Терминът изцяло отсъства в Черния кодекс[1] (там господството е скрепено не с цвета на кожата, а чрез социалния статус – този на „господаря“). И едва към края на XVII в., поне във френските колонии, бялата расова идентичност се конструира и се обособява групово.

Расизмът, характерен за колониалното робство, придава особена автономност на „расата“ в социалното поле: на фенотипните характеристики се придава изключително значение, което трябва да позиционира индивидите в социалната йерархия. Ефикасността на този расизъм произтича от соматични реалности, които не подлежат на промяна, нещо, което превръща биологичната случайност в социална фиксация.

Колониалното робство, за разлика от античното робство, оставя видима следа върху поколенията на онези, които са били негови жертви. И чрез тази генеалогична връзка, вписана върху съвкупността на телата, обществото продължава да се сегментира до безкрайност… Над това е размишлявал още Токвил в един прозорлив анализ за връзката между раса и робство: „Най-трудното за древните е било да променят закона, а за модерните – да променят нравите (…); трудността изниква там, където Античността е смятала, че свършва“.

Връщането към стигмата

Расата, инструмент за потисничество и господство, е била наложена в историята на онези, които е трябвало да понесат бремето ѝ – нещо, което са обозначавали с термина „белязване“, препращащо към физическо маркиране. Известно е също така, че през последния век понятието „раса“ претърпя парадоксална мутация: то бе оспорено, но в същото време и възприето от страна на бившите (а и все още) доминирани чрез него. Дори днес вече да не се мисли като „белязване“, „расата“ непрекъснато и постоянно се „възпроизвежда“ отвън. Израз на което и е начинът, по който общност от малцинствени индивиди се позовава на нея, за да се дефинира като група срещу системата на потисничество, изхождайки от споделения си опит на страдания и борби.

Тъкмо този добре познат механизъм на връщането към стигмата, чрез който потомците на жертвите на системата всъщност си конструират идентичност, е и онова, което ги подтиква да превърнат цвета на потиснатите си предци в инструмент, чрез който отстояват исканията си, в свое политическо оръжие. Идентитарният цокъл, върху който почиват старите предразсъдъци, по този начин отново има своето място, препращайки обаче не към някогашното „белязване“, а към ново съдържание.

Възпроизвеждането на насилственото „белязване“ на индивидите ги затваря във фенотипните случаи на техните тела. То ги защитава, но пък им отнема свободата да избират своята идентичност, репродуцирайки остарелите мисловни схеми на расовото разделение, и отново свежда индивидите до техния цвят на кожата. По този начин се укрепва концепцията за етно-расовата идентичност, облагодетелстваща политиката на идентичности. И се стига дотам, че и в двата края на политическата шахматна дъска „расовите категории“ запазват ролята си в XXI в.

Докато всъщност расата е само мрачна фикция, ако се позовем на проницателните слова на Франц Фанон[2] в „Черна кожа, бели маски“:

Негърът не е. Не повече, отколкото Белият (…) Няма черна мисия; няма бяло бреме (…). От едната и от другата страна на света има само хора, които търсят (…) о, тяло мое, направи от мен човек, който пита!

Превод от френски Тони Николов