Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Тазгодишният кураторски проект на Националните есенни изложби в Пловдив носи особеното заглавие „Места до поискване“. Спазвайки традицията си, есенният салон на изкуствата в града бе открит с девет изложби, разположени в Балабанова къща, къща „Хиндлиян“ и къща „Мексиканско изкуство“ (ГХГ – Пловдив). Куратор на изложбите и арт директор на форума е проф. Галина Лардева от 2013 г. насам. Участници: Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Греди Асса, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Соня Станкова, Стилияна Узунова.

Националните есенни изложби са форум с много функции. Той поставя своеобразно огледало в средата на художествената сцена, за да направи преглед на случващото се – гради една цялостна система. Фокусът следва логиките именно на тази система – изложби, които съществуват поотделно, но и влизат в диалог. Систематичността им в последните години съвместява автори, работещи в различни медии. Форумът представя на една сцена утвърдени имена, млади автори, както и такива, които започват своя път.

Името на тазгодишната система е „Места до поискване“. Заглавие, което съвпада и с функцията своевременност, трансформирана от рефлекс на субективното, разчленяване на значението на мястото, възможни предложения за място в мощността на мисълта, проекцията, съзнанието и представата.

Контекстът, който се опитва да ни внуши кураторът, разглежда местата, подобно на спомените, поставя ги между навсякъде и никъде, нарича ги появяващи се и чезнещи. Дава им статут на чертаещи и означаващи посоките на нашето съществуване. Местата са дефинирани като означаващи самата ситуативна подредба на визуалната фактология. Ние им даваме образ, за да можем да ги дефинираме, но тъй като всеки от нас им дава лица, кураторът ни напомня, че в света ни не съществува необработен, свободен от интерпретации визуален факт.

Кои са поисканите места и какво ги прави своевременни в тазгодишното издание?

Местата в Националните есенни изложби 2020 са предефинирани. Могат да бъдат разделени на:

1. такива, които преместват себе си, правят проекции като (под)места във времето;
2. такива, които отстраняват от себе си, построяват нова реалност;
3. такива, които реагират на контекста, с жест форсират мястото през забързване и забавяне на времето.

При първите личното време е осмислено във възможностите, изборите и потенцията в предстоящото оформяне на личността. Наблюдаването на детското преживяване е вече отдаденото време. Така в живописта на Албена Петкова се тематизира детската игра, мислена през местата, които позволяват изпълнението на функцията – стаята, дома, ателието, площадката. Новите места задължително преминават първо през познатите места на възрастния. Неизбежността на това запознаване присъства в работите на Албена Петкова през фотографско кадриране. Моментността на запечатаното е удължена в изработването на живописното впечатление.

Внушението в произведенията на Веселин Начев отново напомня на изместването на местата от личното към проекцията на предстоящото. В работите са отстранени действителните пространства, като са заменени с условни. Вниманието е насочено към осъзнаването на персонажа като олицетворение на мястото. Живописната материя създава имагинерно пространство, в което индивидът е изправен пред личния си свят, но в действителната среда на водата („На добър час“, „Плувец“). В работите „Рана“ и „Лети“ Начев поставя действието в отстранена реалност, лишена от разпознаваема среда. Допринасящи за всичко това са и колажните намеси от фотографски елементи.

В контекста на изместеното пространство, което може да бъде възприемано и далеч от личното, би могло да се причисли и представеното от Антон Терзиев. Темата в част от произведенията му е обърната отново към детското, но в посока на бунта. В средата на Терзиев се срещат реални пространства, но сюжет, който се противопоставя на забрани („Няма да се превърна в теб“, „Тихи бунтове II“). Личното време в работата му е отместено, превърнало се във валута, която веднъж бива инвестирана в постижението, а друг път като осмисляне на позволеното и неговото прескачане. Отново, както при Албена Петкова, ставаме свидетели как кадърът губи своя моментен характер, за да се превърне в бавно изработено живописно произведение.

Във втория тип предефиниране могат да се отчленят други специфики на изграждане на произведението. Материята, от която са изградени художествените търсения, е заменена от плътна, граничеща с въображаемото тъкан. В изложбата си Иван Матеев отстранява реалното. Отнема също и утвърждаването на конкретността в разпознаването на човека. Въпреки това той представя преформатирано място и човешка фигура в „комфортна дрямка“. Територията не може да бъде разтворена в друга. Произведенията му затварят фигурите така, сякаш нямат алтернатива за място. В тях не тече време, защото мястото го отнема. Разказът, който Матеев предлага в ксилографиите си, е изтръгнат на пръв поглед, но внушен именно през некомфортността на тялото от притискането.

Стилияна Узунова предлага равновесие между дисбалансираното в една алтернативна среда и стъпваща върху реалния свят действителност. Хармонията се постига между това изкривяване на унищоженото и живите индивиди в платната. Нейното формообразуване снема нормалността, за да предложи модификация на съществуване в нова нормалност. Общото в двата типа преосмисляне на местата на обитаване е времето. То не само тече, но е превърнато и в обект в платната като намеса. Циферблатът отново притиска съществуването, а червеният му цвят е символът за отмерване на оставащото.

„Местата“ на Михаела Каменова намират формула за съвместно съществуване. Работата с метала и камъка в произведенията ѝ не търсят доминация, а хармонизират. Те се приплъзват във формите си през опростяването им, докато не се усложнят, когато се изместват взаимно. Повдигането им сякаш подменя физическото, прави ги устойчиви, но и безтегловни, някак условни, но присъстващи.

Соня Станкова представя възможността на цирка да съществува като място до поискване – като знак, който отнема и добавя множеството проявления на личността, за да ги обедини във функцията на „убежище“.

С третия тип осмисляне на мястото до поискване се привнася още нещо. То рефлектира към жеста и отношението към контекста, към избора на тема, към извеждането на отговор. Греди Асса предлага на публиката серия от лични отговори в смисъла на рефлексия към случващото се. Те сякаш се отнасят към субективния импулс, който открива в себе си намерението да онагледи. Произведенията поставят свои вътрешни граници, в които може и не може да съществува време. Тази възможност някак не е външна, не е нужен някой, който да посочи траене – границите сами поставят условия: нещо протича до завършване на цикъл, който да започне да протича отново; време не тече, а е налична капсула, която запечатва отговор в даден контекст на случки.

Вплитането на пластовете контексти, които се наслагват едни върху други и желаят от нас тяхното осмисляне, понякога ни връща към най-важното. То може да премине през темата, материала, основанието. Това най-важно може би удържа същностите и смислите. Държи дефинициите неразклатими. Скулптурите на Павел Койчев са сякаш такова преминаване – през изтласкването на привнесеното, отминаващото, случайното, до осмислянето на отговор, който ще строши плаващите контексти. Авторът представя човешката форма като субект, който има отношение с всичко околно. Човешкото присъства в пластиките като индивида, който досега е бил част от случващото се и ще продължи да го прави, защото може да наблюдава и да се съотнася.

Тазгодишното издание на Националните есенни изложби прави успешен опит за онагледяване на бързо сменящите се смисли. Авторите тематизират през отстраняването или привнасянето на понятия системи. Затварят съзнанието или околното на него в граници, мотивиращи вътрешни, частни светове. Детерминизмът се проявява в изследването заради търсенето на причини за появата на човешкото като действително или като представа, а и само като контур. Човешкото е поставено в тесни, но и основополагащи контексти.