Култура / Брой 8 (2971), Октомври 2020

Разменени писма чрез в. „Стампа“ между италианския публицист и юрист д-р Анджело Брускино и директора на изданието Масимо Джанини

Драги Джанини,

Глобалните протести, които се разразиха след смъртта на Джордж Флойд, загинал от ръката на полицията в Минеаполис, отиват далеч отвъд борбата с расизма и #BlackLivesMatter. Нека веднага изясним нещо, което е саморазбиращо се: расизмът е неприемлив, полицейското насилие е недопустимо, съществува специфичен проблем с потискането на малцинствата, тоест кампанията #BlackLivesMatter е основателна и изисква подкрепа. Ала след убийството на Флойд станахме свидетели на пожари, грабежи и всичко останало; на окарикатуряване на целия Запад, включително на омазването с боя на статуите на Чърчил и на „Робърт Гулд Шоу Мемориъл“ в Бостън, посветен, между другото, на първата афроамериканска армия от „юнионисти“ в историята. Темата е не само политическа, но и психологическа. Потомците на западната буржоазия са пропити от омраза към себе си. Готови са на всичко, за да изобличат расизма в страна, в която Барак Обама и Колин Пауъл достигнаха до върха на властта; сега се опитват да заличат класиците на западната мисъл в университетите, ако не са в тон с предписанията на „политически коректното“, а в същото време са слепи за погазването на човешките права в Китай, Иран и Венесуела. Съединените щати със сигурност са несъвършена демокрация, а Западът носи отговорност за научния расизъм, империализма и колониализма. Но да се мисли, че расизмът или потисничеството над други народи е само западен прерогатив, е лудост. За съжаление жестокостите са свързани с човешкия род и не могат да се приписват само на една или друга част от населението. Геноциди като тези в Руанда въведоха разграниченията между „по-висши чернокожи“ и „по-нисши чернокожи“, повлияни от научния расизъм на Гобино; Тибет, Камбоджа, Шри Ланка, Синдзян, Филипините, Мианмар са театри на етническо напрежение, където перверзната човешка логика на разграничението между „нас“ и „тях“ непрекъснато се разгръща във времето, базирайки се върху цвета на кожата, религията и обичаите. Когато маите – избити от конкистадорите – подчинявали друго население, те налагали литургико-жертвен механизъм, който по думите на Марвин Харис е избил повече човешки същества, отколкото Аушвиц.

И все пак на нивото на подсъзнанието съществува представа за Третия свят, според която хората от Запада са лошите, а другите са русоистките „добри диваци“. Става дума за дълбоко вкоренена „Вулгата“, с която са несъгласни дори африкански интелектуалци – Леополд Седар Сенгор, Леон Гонтран Дамас, които пред 30-те години на миналия век противопоставят на западните расистки теории понятието „негритюд“. Според него белите са доминирани от „елинския разум“ на утилитаризма, а африканците – от „черната емоция“; започва да кристализира стереотипът, че „черните“ са подвластни на ритъма, а хората от Запада – на развитието на държавата. Истината е, че и чернокожите, и белите са членове на човешката раса – с всички нещастия и противоречия, които ги засягат като част от човешкия род, а не само от някой етнос. Ето защо е прискърбна практиката да се омазват статуите на Чърчил, да се разрушават монументите на Колумб или да се премахват курсовете върху Италианския ренесанс в американските университети – не поради сексуалната ориентация на Леонардо или Микеланджело, а заради обвинения в етноцентризъм.

Преценката на миналото с очите на настоящето е невъзможна, необходима е историчност. Аристотел и Платон са велики философи, дори тяхната демокрация да е допускала робството. За ендогенните им критици обаче унищожението на Запада е добре дошло. Свикнали сме с това – с поредния трус на „критичния етноцентризъм“, ако цитираме антрополога Ернесто де Мартино. Защото освен че сме измислили империализма и фашизма, ние сме измислили и всички еманципиращи идеологии на Човечеството – социализъм и марксизъм – които привържениците на Третия свят копират. Критикувайте ни, но с чувство на здрав разум. Расизмът не е проблем само на Запада, Колумб не е отговорен за убийството на Флойд, а Съединените щати със сигурност не са страната, където човешките права са най-потъпкани.

Д-р Анджело Брускино

* * *

Драги д-р Анджело,

Отговарям с една известна фраза на Маркс: добре ровиш, стара къртицо! Съгласен съм с вас: намирам за абсурдна иконоборческата вълна, която се разрази след убийството (не мога да го определя другояче) на Джордж Флойд в Минеаполис. Но да изливаш гнева си върху статуите и символите на отминалите векове, за нас, съвременниците с различни възгледи и цвят на кожата, е спорна практика, а в някои случаи – напълно недопустима. И тук трябва да се направят известни уточнения. Независимо от всевъзможните антропологически теории ще се опитам да обоснова една предпоставка и едно методологическо допускане. Предпоставката е, че осъждайки всяка форма на насилие, аз намирам гнева на чернокожите американци (които на този стадий са малцинство в света) за оправдан и легитимен. Не само заради онова, което се случи с Флойд, но и поради начина, по който настоящият президент на Съединените щати реагира на протестите. Методологическото допускане е, че вчерашната история не може да бъде четена през днешните очила. И тук двамата стигаме до съгласие. Ако бяхме подвластни на емоционалната и антиисторическа вълна, би трябвало да заличим цялата фашистка архитектура, с която са „обзаведени“ много от градовете ни.

По същия начин е безсмислено да се събарят паметниците на Христофор Колумб: без него, вярно е, нямаше да започне унищожението на коренните американци (но за това големият генуезки пътешественик не е отговорен), но пак без него нямаше да се роди и Америка (където живеят чернокожите, които днес излизат на площадите, за да отстояват свещените си права). И е още по-безсмислено да се използват световните бунтовни движения, за да се извършват дребни местни вендети, както със статуята на журналиста Индро Монтанели: неговият „брак“ навремето с непълнолетно чернокожо момиче от Абисиния със сигурност е бил недостоен, но прочутият журналист се извини за него и през следващите години даде множество доказателства за демократично и гражданско покаяние във всички смисли на думата. Ако ровим в нечие минало, винаги ще се натъкнем на сумрачни зони, които трябва да бъдат осветлени и съдени в светлината на бъдещия живот (идва ми един пример наум, който в Пиемонт и Торино винаги прави силно впечатление: Норберто Бобио, един от най-големите италиански юристи и мислители, мой „идол“ като университетски професор, на младини също е склонил глава пред фашисткия режим).

Казвам го, подканяйки ви към два размисъла. Първият: когато осъждаме насилствени реакции на чернокожата общност, която руши статуи в името на осъдителна присъда, произнесена векове по-късно, трябва „да се поставяме на нейно място“. Позволете да ви дам още един пример: за всички британци Колстън е направил добри неща за икономиката на страната. Но за чернокожите той е търговец на роби и точка. И ние не можем да го оспорим. И тъй: кой какво почита, минавайки пред тази статуя?

Втори размисъл: онова, което наричате „критичен етноцентризъм“, е силен елемент на нашата цивилизация. С основание отбелязват, че ние на Запад критикуваме дори твърде много в опит да се усъвършенстваме. И още по-очевидно е, че Америка съвсем не е страната, където правата са най-потъпкани. Тъкмо поради тази причина не би трябвало да се отказваме от критичната си нагласа. Ние сме либерални демокрации и нашето различие спрямо останалите „режими“ е тъкмо в това: трябва да се изправим пред конфликтите на модерността, каквато и да е тяхната аура – военна, политическа, етническа, социална. И никога не трябва да се отказваме от ценностите си, устояли през вековете, благодарение на които сме това, което сме. Свобода и справедливост, равенство и толерантност. Това е нашата „мека сила“. Тя е и най-могъщото оръжие, за да водим единствената битка, която си струва да водим: тази на идеите.

Превод от италиански Тони Николов