Гински записки (2)
Селската къща
Винаги съм мечтал, но никога не съм се надявал да имам такова работно място – не кабинет, а именно място, място за работа, каквото ми предлага сега тази прясно варосана селска къща с постоянно отворени врати и прозорци, така директно и непринудено общуваща с планината. Усещам странна потребност от волността и артистичния ѝ безпорядък – от тези купчинки книги и изписани листове, пръснати по маси и масички, накамарени по столовете или струпани направо на пода, неволно мушнати тук и там химикалки, които се съдирам до търся, кутийка с полуизсипани кламери, ваза, която вечно местя и вечно ми препречва погледа...
Ала този канцеларски уникум не свършва дотук. И навън продължава... с оставената и силно напечена от слънцето пишеща машина върху каменното стълбище до виещите се по стената грамофончета със сънливо прилитащи пчели. С творческите разходки под разлюлените, просветващи сенници на столетните буки, изправени като естествена ограда по източната страна на двора. И най-сетне похлупената и затисната с камък разтворена книга с писмата на Кафка на една от дворните плочи... оставена за кратка почивка след не знам кой поред прочит... Дочете ли ми се, ще ида да я взема... Но това всъщност е и моето чудо. Защото всичко съществуващо тук – надничащо, свирукащо, жужукащо, цъфтящо – пръснато на воля под могъщото бдение на планината, неизбежно се превръща у мен в източник на поезия. В друг, митичен порив...
Една пеперуда
Трепти, трепти, трепти над цветята, засветлява в дърветата, шари насам-натам... Ето я, сякаш имитира в искрящи зигзаги онова, което светът си е шепнал сам на себе си още от самото начало...
Златан
Всеки ден в ранните предобедни часове в двора ни влиза като у дома си Златан – висок, широкоплещест тъмнолик младеж с ярки небесносини очи и мокро сресана рижа коса. Стиска под мишницата си кръгла възглавничка с избродирани върху канаваца кървавочервени рози. Хвърля възглавничката в рехавата сянка на ябълката и сяда кръстом на нея. Той е болен от рак и се е примирил, а така да му се живее: слуша в захлас моето тракане на пишещата машина или по детски, с преиграваща мимика имитира превишения, сценичен глас на жена ми, която между шетането в лятната кухня разучава ролята си за предстоящия сезон. С различния си начин на живот ние сме нещо като представление за него. Но и той с природната си осведоменост често изненадващо ни впечатлява. Така веднъж, бродейки между буките, като катурната канара издудумка гръмотевица. Понечих да бягам. А Златан си седи необезпокояван под ябълката и задъхвайки се от смях, заключава:
– Ггг...гърми на суша!...
Бай Арсо
Ако кака Божика ни е донесла предния ден овченик, характерното за махалата посолено и сварено овче мляко, това е вече добър повод за посещение: тъкмо да ѝ върна паницата с малко донесени от София кайсии – тя умира за тях, а в селския магазин такива щървулии никога не докарват. В напечения от слънцето селски двор наежено и клокащо шета квачката, наобиколена от ненаситно писукащи голишарчета. До примитивно скованото „магаре“ за рязане на дърва като повален на земята хърка накъркания още от сутринта какин Божикин съпруг бай Арсо. Залепвам нос в стъклото на затворения прозорец – никой. Стаята както винаги е спретната и чиста, и като разпятие върху пода се е отпечатала сянката на прозоречната рамка.
– Она е нема. Пойде у село. Тури, тури купата на цементо... – Бай Арсо ме е усетил, повдигнал се е на лакът и сънено ме зяпа. Натиска с палец едната си ноздра и ярко се изсеква.
– Добър ден, бай Арсо! – откликвам веднага и слагам купата на стълбището.
– Дубър ден! Ено! Тако и требе – включва моментално бай Арсо и подкарва любимата си етико-философска декламация: – Я сабалин, щом те видим и ти кажем „Дубър ден, Иване!“, значи се уважаваме, значи сме соседи. А я като ти кажем „Дубър ден!“ и ти не ми отвърнеш – ено, не се уважаваме, не сме соседи. Щото я кажем ли „Дубър ден!“ и чуем ли „Дубър ден, бай Арсо“, моем ли ти кажем, че не се уважаваме. Уважаваме се. Соседи сме...
Герак
Изведнъж някаква невидима сила прекосява въздуха и отнема птичето цвъртене. Спирам като закован и слисано се оглеждам. Над полегатите ливади – герак, кръжи и плавно се спуска към близките къщи. По-скоро виждам катранената му сянка, слизаща заедно с него.
– Ууу! У-ууу! – викам като туземец и тичам срещу него, за да възпрепятствам поразиите му.
Могъщата птица се вдига с първобитната си зрелищност, профучава ниско над мен и мрачната ѝ сянка ме облива като черна вода.
И тичайки безразборно по баира изведнъж попадам на нещо наистина абсурдно: в един гъсто раззеленен храст накачени една върху друга като циркови акробати, немръдващо пасуват какините Божикини кокошки. И в настъпилото затишие изведнъж охотно се разсмивам. И ехото на мига преувеличено и ехтящо ме копира...
Погребението на Златан
Той знаеше това. И то се случи.
Високата пътека полюлява и дърпа мравешката броеница на оплаквачите му. Боже мой! Псалм-тъпан от пещерите на плача възхожда, разтегля епоса на планината и глас му дава, и душа – да се припомни... Забрадки – черни нимби – издълбават лица от грапава печал, с копки за очи, с пукнатини – за бръчки... Понесли обредни блюда – варакосани трапези за души и птици. Придумват вечността, а с топли думи златистия фитил на името му палят по припеци и сенокоси. И златни болки на пътеки го описват: върви, нехае, а в зъбите му – златна сламка...
Столетницата
Влязох в двора на Ликовата къща да върна търнокопа, който взех да откъртя един остър камък на пътя, дето все препъва и уврежда колите. И на едно фъкано чердже под крушата виждам скупчината столетница, майката на осемдесетгодишния дядо Лико.
– Как си, бабоо? – провиквам се, за да ме чуе.
– Кой си ти, бе? – с изтънен, задъхан глас провиква се на свой ред бабичката и в гъсто сбръчканото ѝ личице напрегнато мъждукат избелелите ѝ зеници.
– Съседът отсреща, дето купи Фильовата къща.
– Ааа, знам та... Дай една пущина бе...
Бръквам в скътания пакет в джоба на ризата си и издърпвам една цигара. Тя протяга разтреперана длан с вдървени пръсти, сграбчва цигарата и отново с множество треперения я бучва в устатата си.
Щракам запалка. Бабичката давещо се разкашля. И като се окопитва, прибавя дрезгаво, заговорнически:
– Чуй... чуй да ти кажа. Като пафкаш тия пущини... угарките не ги фърляй. Сбирай ги и ми ги носи.... – И тайнствено добавя: – Да свивам махорки...
– Ей, голяма работа си ти, бабо... – засмивам се, развеселен от тайното ѝ желание. Издърпвам от джобчето пакета с цигари и го слагам в скута ѝ. Тя го сграбчва с вдървените си пръсти и кахърно клати глава:
– Немой, чедо! Туй е пара, бе...
– Нищо де. Чуй ме... туй между нас да си остане... – заговорнически отвръщам и я гледам как скришом мушва пакета в пазвата си.
В избистрения въздух внезапно отеква заупокоен звън на камбана. Църквата е на един хвърлей оттук. От години никой не е влизал в нея и цялата се е зазидала с дървета и храсталаци. Камбана бие само когато има покойник, за да извести къщите.
– Чуваш ли камбаната, бабоо? – питам я на високи децибели.
– Кво?
– Камбаната бие... камбаната...
– Камбана ли... кой е умрял, бее?
– Синът на Тирката.
– Тирката не умря ли миналата годин, бе?
– Сега момчето... момчето му... убило се е с мотора...
– На колко годин е туй момче, бе?
– На 24.
– То младо, бе. Могло е да живее мноогооо...
– А ти на колко години стана?
– Сто и пет лазарника. Сегъ на май ги напраих...
– И разбра ли как стигна до тия лазарници?
– Ами как... съмни са, мръкни са, съмни са, мръкни са...
– И си живееш...
– Кво ми е. Туканка под крушата. Седя. Гледам...
– Какво гледаш, бабо?
– Сичко...
Оставям я да си гледа. Но не знам дали е видяла, че съм си тръгнал.
Овчарските кучета
Все още стъпките ми дращят сипея, а зад превала чувам как дъхът им сече и настървено хапе въздуха... И някакво иглисто-електрическо трептение по билото минава... И от очи, от козина и зъби е радостта им! Зверският им усет към близост, към участие се врязва спонтанно в паметта ми като вятър, като изригващ блясък... Как се хвърлят! Предавам се! Придавам на духа и тялото си форма, за да мога да удържа разлаяния им стремеж към вярност...
(А колко е съществено това стремление, когато се замислиш...)
И по дивеещия и нахапан въздух отеква нараненият ми спомен за излинелите приятелства с изчезнал дъх, блясък... смисъл. Боже... Боже мой! Дори в светкавиците на ума все още се долавя болка...
Но да тръгнем.
И ведро, и настръхнало от козина, очи и зъби, билото потегля...
Изчезване
След въртележките от диво скитане накрай овчарските чукари спрях до скален праг – стъпало към небето, с неизразимо бдяща светлина.
И взирайки се в пропастта под мен, ми притъмня. И сякаш се взриви и срути изведнъж цялата ми жизнена способност. Съзрях за миг засмяната околност в изтичащо изображение. И като грабнат от вихър в края на искрящия трамплин поех по някакъв незрим фарватер... към някакви предполагаеми обеми, цъфтящи от сияйни трансформации...
О, миг, престорил се на вечност!
Щом прогледнах и се пробудиха, и обясниха засмените пространства, и изби античното звънене на стадата, отпъдих този миг като внушение.
Но още в звучността и аромата на плътно покорилата ме трезвост отеква като брънка от вселена просъницата на това изчезване.
Селимка. Невероятната
По цъфнала пътека слиза и даже злаковете не докосва. И по магичните си стъпки води сюжета на легендата си: четирите омайни крави и мечешкото керванджийско куче.
Забола хурка, тегли, тегли нишка от русата къделя на небето и слънцето като кълбо търкаля, а паметта ѝ пъргаво изплита камари прежда, шарки, шарки, весели пространства...
По залез върху камък сяда. Следи шосето – намотаната му прежда, накъсана по гънките на дефилето. Коли маркират пухкавия здрач, червените им светлини игли проточват, бодат очите ѝ. Жуми и мисли. Уж мисли, а пък пита:
– Къде сте хукнали, бе? Нямате ли стока? Кой ви храни?
Усмивка мислите ѝ удължават. Небивалици са ѝ мислите. Все същото вретено ги навива из паша, по пътека, върху камък.
– А раклите къде сте дянали? Нишан от овче кокалче под третия кенар лежи ли?
Светът сигнализира своя бяг, а тя в невероятното се губи. Играе си на юда и змеица, преде небе или плете ливади и чака тоя свят – да го поучи...
Селското гробище
На баира, току под телената мрежа на селското гробище седим умълчани с чичо Крум, прочут каменоделец, водещ затворен, небиещ на очи живот. Толкова е тихо, че сякаш чувам как времето върви, лишено от събития.
– Ооо, татьооо...
– Ууу, свакооо...
Ненадейно из бухналата зеленина на гробището отекват пронизително преплетени женски гласове. И извиваме машинално глави. Около един пресен гроб е коленичила опечалена групичка хора. Високият дървен кръст е заприличал на плашило, облечен (според местния обичай) с работната жилетка на покойника. Върху постлания с найлон гроб в буркани и бурканчета, в пластмасови чинии и отворени консервени кутии са наредени нагледно всички ястия, които мъртвият е обичал. Две срещуположно клекнали жени отмятат люлеещи глави с обелени очи, вирят нагоре ръце и се тресат в конвулсивни ридания. Всяка обстойно и натъртено разказва своите премеждия, с адресирани молби за помощ от покойника. Двете жени все повече се напрягат, като че ли наистина се надпяват, съзнавайки напълно, че скръбта е по-силна по тези печални места. И преувеличеното изразяване на това дълго повтаряно и установено действие неизменно ги превръща в своеобразни обредни марионетки. Отначало гласовете се люлеят с почти лирическа тоналност, разнасяйки като полъх скритостите на душата, ала изведнъж в тях се прокрадва някаква езическа терца и се понасят надалеч с див вопъл на менади.
– Какви сте вие такива... печенеги ли сте... – внезапно заговарям чичо Крум – Не съм ви виждал да влизате в църква, нито да се кръстите, а мъртвите направо боготворите.
Гробището на село Гинци е изследвано от БАН, съществуват гробове отпреди четири-пет века. В студията на проф. Петър Мутафчиев „Стари градища и друмове“ пък се твърди, че този проход е населяван десетилетия от печенеги, които имали култ към мъртвите.
Но отговорът на чичо Крум е прост:
– Не моем ти кажем... Е па мъртвийот е бил човек, а човекот требе да се тачи...
Уличката на рида
По стъпала на скални гърбеци, покрай слънчасали коприви, разпиляла безредните си къщички и плетове, прохожда уличката на рида. В раздърпаните джанки се провира, примигва в трепетите им, поема дъх и пак по стъпалата си закуцва...
Ухае гъсто на обор... Развява брада от слама рехавата плевня. Заглъхва мимолетното крещене на лутаща се в битието сврака. И някакъв неземен миг проглежда през удивено стръкче на синчец. Категорични в своето мълчание, пристъпват колоси на крави и под тях рогатите им сенки иронично танцуват като илюзорни дяволи... А ханаанът на дворовете будува с антична прелест, със стоцветен свян и с разкази за бивша добродетел... Пчела – ревнива пееща кутийка – в съзнанието на нещата броди и подчертава тяхната сърдечна, безбройна хубост...
Градският човек у мен се гърчи, виждайки в мига как пуши мараня на прага, водещ в дълбока сянка на разбита къща с оттенъци на някакъв живот, съвсем забравен..
Тръгвам си и куца в дъха ми уличката на рида, препъва се и изведнъж изчезва в искрящата бездънност на небето.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук