Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Надежда Радулова е авторка на осем книги с поезия. За „Алби“ (2000 г.) получава Националната награда Иван Николов. През 2015 г. получава и Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“ за „Когато заспят“. Да припомня и това, че Радулова е преводачка от английски – Андрю Шон Гриър, Филип Рот, Джон Максуел Кутси и др. Носителка е и на Националната награда за превод „Кръстан Дянков“. Академичните ѝ занимания (съвсем не без значение за личното ѝ творчество) са в областта на сравнителното литературознание.

Ще започна с припомняне на нещо, което и преди съм казвала за поезията на Надежда Радулова. И то е личният ми респект към отстояването на важните за поетесата теми. В поетическите ѝ книги винаги присъства тревогата от илюзорното владеене на езика, от търсенето и невъзможността за пълно откриване и разбиране на себе си, от убегливостта на крайните значения. Надежда Радулова умее да се разбира с езика въпреки прозряната изначална невъзможност да го „опитомиш“. Като казвам „да се разбира“, имам предвид взаимните хармонии, сблъсъци, опити за проникване в тялото на другия… И много важният отказ на Радулова да се успокои и приюти в познатото на езика.

Книгата „Малкият свят, големият свят“ демонстрира отново фината чувствителност на поетесата, дълбаенето във въпроси, свързани с човешкото присъствие в света, въпросите за паметта и детството, за майчинството и за трагичната нетъждественост на човека със себе си.

Стихосбирката има две обособени части – „Биографии“ и „Преображения“. Макар и да е възможно да ги четем съвсем несвързани – първата повече днешна, в която обаче миналото, споменът, детството се трансформират в сега, понякога се сливат, стават взаимнозаменяеми, времето се преобръща, движи се в собствена посока. Втората – ясно обозначаваща (чрез заглавията) митологически образи на жени, чиито преображения, наложени, а не пожелани, са ги превърнали или в нещо неживо, или в нещо извън човешкото – дърво, паяк, лястовица, крава, камък… Читателят ще разпознае митологичните героини, а и поетесата не ги крие. Тук обаче те са наистина преобразени, съдбите им са „пренаписани“, те не остават в определеното им от митологичната памет място, те се свързват с днешното по линията на човешкото, по линията на нашето собствено разбиране за прегрешение и вина, за жертва и спасение. И тъй двете уж обособени части на книгата се срещат, продължават се една в друга, защото важното е човешкото. Неговата невъзможна успокоеност и стабилност, но и сигурност. Само че „този свят не трае крехкост“ и това предопределя онова, което бихме могли да наречем „ежедневен трагизъм“.

Какво става с нашето и общото в днешния свят? Собствената биографична памет дали „помни“ онази общата, всечовешката? Какво означава това, че „вече никога не сме едно“. Може би, че собственото ни биографично време не съвпада с онова, общото, в което не по желание, а по участ живеем. Способни ли сме да превъзмогнем тази участ? Да се разтворим в паметта за нашите родители, да живеем и чрез другите, да се виждаме като тях. В стиховете си Радулова дава възможност за превъзмогване на този екзистенциален трагизъм. Те са и светли, и скръбни, те разкриват раждания и умирания, в тях жената е и майка, и дете, в тях тя е колкото безмълвна, толкова и притежаваща глас, силен глас.

Признавам, че ми бе трудно да пиша за тази книга. Защото е отново толкова „силна и загадъчна“, както преди време бе определена друга стихосбирка на Надежда Радулова. Но най-вече защото е толкова красива, изразяваща красотата на езика, способна да насити един пейзаж с телесност и чувственост, да изведе отвъд всекидневното (с което „борави“ тъй умело, а и пак ще кажа, красиво) и майчинството, и любовта, и спомена, и бленуването на красотата. Великолепна в поезията си книга.