Феномени на времето. Разговор с Иван Пантелеев
Вашите представления ме държат нащрек, стоя и чакам да чуя следващата дума, невинаги я разбирам, но тя се връща в следващия момент. Струва ми се, че това е вашият подход към актьорите, зрителите и това, което се ражда от общуването.
Аз обичам многотията. Трябва да се създаде критична маса от информация на сцената, за да може тя да започне да се възприема по-скоро интуитивно и емоционално, отколкото рационално. Аз не вярвам на умозрителния поглед в театъра. Даже в случаите, когато използвам съвсем конкретни документи, откъси от доклади или сводки за състоянието на пазара и икономиката – умишлено „развъртам“ изреченията, повтарям едно и също изречение два пъти, като променям синтаксиса му, за да се обърка зрителят и да не може да го следи повече рационално, както гледа новинарската емисия например. А да се потопи в материята на представлението. Тя има собствена логика на развитие, собствени закони. За да се излезе от дидактичния тон, от морализаторството, винаги се опитвам да създам един голям балон, в който човек да се загуби. И в ситуацията на криза, в която изпада зрителят поради невъзможността да следва обема от информация, изведнъж започват да се отварят скрити резерви на внимание и на разбиране. И тогава човек чува и разбира много повече и по-вярно. Това е доста трудоемък процес на изграждане и не бих го вършил само за да се правя на интересен. Аз не обичам комфорта, а луксът ме отвращава. Работата с актьорите е също търсене на пътища извън сферата на познатото и удобното. Спектакълът като такъв също предлага на зрителя да напусне зоната си на комфорт и да се присъедини към нас. В своя защита мога да кажа, че използвам изключително неагресивни методи на работа. Аз гледам на актьорите като на партньори и се опитвам да ги подготвя за срещата им с техния следващ партньор – зрителя. Ние наистина работим заедно и това е единствената форма на работа, която ме интересува.
Знаех си, че нарочно го правите...
Опитвам се да култивирам чувство или непосредствено усещане към момента на нашата среща. После се опитвам да възпитам това чувство и у актьорите с надеждата те да го предадат на зрителя. Този процес обаче при мен е тясно свързан с любовта да мислим с телата си, заедно и на глас. В последно време се опитвам представлението да приличат на концерт – човек се съсредоточава в една песен, после изведнъж започва друга. И в тази разпокъсаност, фрагментарност и отваряне на различни врати в различни посоки се получава нещо, което на мен ми е интересно и където се чувствам добре, чувствам се у дома.
Скицирате обществото в момента – и в „Капитал(на) грешка“, и в „NeoДачници“. Преди време, когато беше разпространено едно писмо на Грета Тунберг, текстът веднага „влезе“ в „NeoДачници“. Така театърът „отразява“ случващото се.
Аз много ругая превръщането на театъра в музей. Музеят има една функция, а театърът има съвършено друга. В настоящия момент, който е изключително исторически богат, толкова богат, колкото през последните 20 години не е бил, Националният театър не бива да се превръща в сергия за сувенири, които зрителят може да отнесе вкъщи и гордо да показва на гости и роднини. Според мен Националният театър трябва да работи за интеграцията на България на първо място в Европа, а след това и в света, а не да я затваря в пантеона на националната памет. Човек има идентичност и тя е факт, ergo няма нужда да бъде показвана. Но как тази идентичност общува със света – това е интересното за мен. Това море от национални трибагреници – по стълбове, прозорци, дървета, трафопостове, опаковки за кашкавал, кисело мляко и къде ли още не, за мен е очевиден симптом за дълбока криза на националната идентичност. В една епоха на разтваряне на националната държава в една по-голяма, интернационална общност тази криза ще става вероятно все по-шумна, разбирайте все по-болезнена и дълбока. Светът се доминира от големите общности – САЩ, Китай, Русия, Индия, Бразилия... Ако искаме да заемем мястото си на тази карта и то да бъде видимо, тогава няма по-добра алтернатива от обединена Европа. А мястото си там ще намерим само през процеса на интеграция.
Вашият поглед – достатъчно „външен“ ли е, или вече е и „вътрешен“?
Аз вече имам самочувствието, че изобщо не е външен. Предишния път, когато работих тук (по „NeoДачници“), беше действително след 20 години отсъствие от България. Но след това започнах много по-често да идвам, да прекарвам много повече време тук. А сега, от януари (с три прибирания за по 10 дни в Берлин) съм през цялото време в София, така че не мога да кажа, че погледът, който предлагам, е външен. Напротив – вътрешен е, но може би виждам неща, които другите не искат да видят. Или ги е страх, или не са съгласни. Във времето, докато живеех в България, не беше по-различно, но тогава не се занимавах толкова с театъра като политически инструмент. Мина много време оттогава, каквото било – било. Но тази критична сетивност към настоящето винаги е била част от работата ми.
Трудно ли се сравнява България преди и сега?
Трудно е, защото човек лесно може да се подхлъзне и да изпадне в необективна емоционалност, в привързаност... Родният град е зона на комфорт, на 20 години всичко изглежда прекрасно. При все това според мен София през 90-те години беше много по-европейски град, изглеждаше много по-зле, отколкото в момента, но духът беше европейски – независим, чепат, любопитството да опиташ нещо ново, да видиш и чуеш нещо непознато беше безгранично. Любовта към Европа, съзнанието, че принадлежим към този континент – това все по-малко се усеща днес, което за мен е тъжно. На протестите, на които успявам да отида, в началото ми правеше впечатление, че нямаше нито едно знаме на Европейския съюз, а имаше гора от български знамена. После хората се оплакват, че Европа не ги искала. Не, вие не искате Европа. Докато не се почувстваме европейци, никой няма да ни разпознае като такива. Ние често наподобяваме Европа, което не прави нито една европейска държава. Отново става въпрос за идентичност, която няма нужда от манифестация. В момента има такава любов – да наподобим най-доброто от някого. Но най-доброто от някого е най-доброто за някого, то няма нищо общо с нас. Да лъснем фасадите на сградите в София – това няма да направи София по-европейски град. Повечето европейски градове са много по-мръсни от София.
Защо „Капитал(на) грешка“ и защо сега?
„Капитал(на) грешка“ е продължение на работата ми отпреди три години. Търсех материал, с който да продължа работата си с трупата на Народния театър. Отправната точка – „Казимир и Каролине“ от Хорват, описва стагнацията (политическа и икономическа) през 20-те години на ХХ век в Европа и ми се стори адекватна към настоящата ситуация. Всеки исторически стрес е бил съпроводен от идеологията на популизма, а дежурният коз на популизма е национализмът. В условия на страх и отчаяние простите решения изглеждат най-примамливи, т.нар. вечни истини, пословици и поговорки. Истината обаче не е константна. Тя е продукт на ситуацията, която я е родила. Универсалната истина е лъжа. Достатъчно е, след като я чуем, да зададем въпроса „Защо?“ и тя веднага ще рухне. В „Капитал(на)грешка“ цялото това тематизиране на заболяванията, които определят характера на епохата, не е реакция на пандемията, върху този материал работих през ноември миналата година. Разбира се, поради работата ми в Китай по това време имах сравнително рано информация, че става дума за нещо по-мащабно от локален грип.
Отлагането на премиерата...
Не мисля, че се отрази зле на представлението. Остана време нещата леко да улегнат, актьорите по време на пандемията преосмислиха много от материалите, които ползват за представлението... В този смисъл не сме жертви на пандемията, в никакъв случай.
Има една рибка в „Капитал(на) грешка“ – златната рибка ли е, или е символ на епохата на рибите, за която говорят изследователите на Хорват („епоха, в която човешката душа става неподвижна като застинала рибешка муцуна“)?
По принцип идеята за човек с рибка не идва от Хорват, в пиесите му няма човек с рибка. Измислих го, защото ми се стори интересно да има човек, който за късмет си носи найлонова торбичка със златна рибка. Това описва по някакъв начин и градуса на отчаяние. Хорват е интересен с това, че скицира, не пише сцените от началото до края, дава фрагменти, позволява и провокира въображението и мисълта ти с леки скици на персонажи и ситуации. В този смисъл всичките му пиеси са ужасно хубави, защото действително са само едно предложение – все едно някой ти прави подарък, който ти обаче можеш да сглобиш, както ти харесва.
А „бягството без движение“? Когато си мислим, че бягаме, а всъщност не се движим, на едно място ли стоим?
По-лошо е, отиваме даже назад. Бягството на място – сцената с четирите жени в кабината за пушене, съм я измислил специално за тези четири актриси. На пръв поглед няма нищо общо с Хорват, това са феномени на времето, които наблюдавам по улиците и в контакта с хората тук. И се опитвам да мисля на глас за това. Това вкопчване в приличието. Да се държим прилично, да се облечем прилично, да изглеждаме добре, да е почистено... За мен е абсолютно вторичен елемент на съзнанието и изобщо не е важно. Това за мен е бягството на място – човек вместо да се занимава със ставащото около него, започва да си чисти градинката пред входа и да реди саксиите... още по-лошо, започва да препрочита националната класика. Това е връщане назад. София е станала по-еснафски град с пешеходна зона, обживяна най-вече от момчешки и момичешки групички, които си подвикват, разминавайки се по променадата. Съгласете се, че това е ужасно провинциално. Градът се е разхубавил, но е започнал да трепери за външния си вид. Като жена, която става сутрин да се гримира, преди да се събуди мъжът ѝ, за да може фасадата да е добре. Порутената фасада предлага уязвимост. Когато човек е уязвим, е много по-близо до себе си.
За да дойде нещо ново, нещо старо трябва да си тръгне...
Това е Хайнер Мюлер. И е в същия порядък на мисли. За да дойде нещо ново, нещо старо трябва да си отиде. Първата проява на надеждата е страхът. Първата проява на новото – ужасът. Необратимото, от което ни е страх. Това са изречения на Хайнер Мюлер, които аз използвам в работата си и в Китай, и в Германия. За мен те нямат давност, не се изтъркват.
Идва ли нещо ново?
Със сигурност. Хората за първи път усетиха болка, и то нетърпима. Това е много интересен феномен – за границата на търпение. Докога човек може да изтърпи една болка? Има период, в който ни боли зъб, но сме готови да живеем с тази болка, без да я показваме. Но идва момент, когато започва много да боли и човек започва да вика. Това е хубаво, това е оздравителен процес. В „NeoДачници“ казах: „Новият човек може да се роди само в условия на абсолютна нетърпимост“. Това има много общо с излизането от зоната на комфорт, за която говорихме одеве.
И болкоуспокояващите вече не помагат?
За духовната мизерия няма болкоуспокояващи. Чалгата беше болкоуспокоително, което дълги години много хора взимаха в overdose. Резултата го виждаме днес – зависимост към този тип болкоуспокояващо, към един изключително елементарен, примитивен поглед върху света.
В представлението има въпрос: „Може ли да има любов сред толкова омраза?“.
Може. Любовта и омразата са общо взето едно и също чувство, но с различен заряд. Омразата често е много по-мощен двигател от любовта. Аз ѝ отделям точно толкова място в мислите си, колкото и на любовта. Възможна ли е любовта, която припознаваме като наша обвивка, като нашето най-ценно нещо, при положение че има толкова много омраза? Риторичен въпрос, на който не е необходимо да се дава отговор. Той е ценен като въпрос. Той е алюзията с газовата камера като едно от тези „докосвания“ до моменти от европейската история. Както и песнопението, което Димитър Николов прави веднага след тази сцена – то е свързано с историческата роля на Църквата в трагедията на Холокоста, а и не само в тази епоха... Песнопението на Митко е ужасно красиво и носи дълбок емоционален заряд. Същото мога да кажа за монолога на Христо, който изповядва омразата и погнусата като средство за оцеляване. Песнопението идва веднага след монолога, идва веднага след унищожението. То обаче, поне на мен, не ми носи усещане за опрощение. В историята има много примери за такива съжителства, ако човек иска да ги види и припознае като историческа реалност. Опитваме се да се оправдаваме, че това са били грешки. Не, това не са грешки. Това сме били пак ние и пак ние сме го направили. Не е достатъчно да кажем, че е грешка. Грешките трябва да се изкупват. Аз вярвам само в този тип опрощение. Другото е нещо, което сваля цялата отговорност от мен и ме превръща в свободен човек в кавички, аз от такъв тип свобода нямам нужда.
През 2150 ще го има ли „нескончаемото дълголетие“?
Трансхуманистите са моите нови врагове. Аз ги следя от 7–8 години, и то много изкъсо. Така или иначе вече не е нужно да се говори толкова за капитала и капиталиста като враг. Все повече хора виждат безумието на икономическата уговорка, която не само доминира политическата такава, но и превръща всички нас в консуматори и нищо друго. Пак в „NeoДачници“ казахме: „Силата на човека днес се мери в способността му да купува и консумира“. Новият враг, който съм си намерил, действително е идеологията на трансхуманизма и стремежът към безконечен живот. Това е амбивалентна тема. Не само в риториката, но и в аргументацията на привържениците ѝ има огромна доза фашизъм. В същото време новите технологии все повече навлизат в медицината и по този начин много болести, които са били нелечими само допреди десет години, вече подлежат на лечение. Въпросът е къде е границата, докъде помагаме на човека и кога една идеология, закачена за много мощна технология, започва да усъвършенства човека, превръща го в продукт, не просто оптимизира генетичния му код, а го превръща в нещо друго. В момента, в който започнеш да подобряваш човека – това вече е фашизъм. В същото време не мога и не искам да отрека постиженията, които медицината достига на базата на тези нови технологии.
Всичко това тръгна от нещо просто – гледах интервю по телевизията с френски фотограф, който беше изгубил едната си ръка при злополука. И му бяха сложили протеза. И по нея имаше малки копчета, тя можеше да извършва много фини движения. Той демонстрираше всичко, което тази изкуствена ръка може. И в един момент показа, че китката му може да се върти около оста си по и обратно на часовниковата стрелка. Кому е нужно това? Една нормална човешка ръка не може да се върти по този начин без прекъсване. Това означава да можеш с едно движение да завинтиш крушка. На пръв поглед изглежда безобидно и даже практично. Но излиза извън границите на чисто човешкото и подобрява природата на човека. Технологията работи срещу несъвършенството на природата. Най-страшните бели се случват в общностите, които вярват в механизма на изкореняване на грешките.
От актьорите знам, че обожават да работят с вас.
Аз също много обичам работата с тях. И това не е връщане на комплимент. Намерих хора, с които се чувствам много добре, и имам усещането, че наистина работим заедно. Винаги има много интензивен процес на обмен. И нещата, до които стигаме, ме радват. На мен ми е достатъчно. Способността заедно да вършим нещо и да му се радваме. Това не е малко.
Двете ви представления в Народния театър по някакъв начин променят мисленето ни за театъра.
Текстовете ми не са защитени с авторски права, защото аз не ги разглеждам като пиеси, а като материал, който съм организирал и събрал за конкретната работа с тези хора. Това е и причината да не ги преотстъпвам на други режисьори или самият аз да не ги поставям повторно в друг театър. Мен ме интересува възможността да се работи в конкретния момент, и то с конкретни хора. Взаимозаменяемият фактор може да върши добра работа в индустрията, но в изкуството е признак за слабохарактерност. Всеядното животно е без достойнство. Неговата единствена цел е собственото му оцеляване. В политиката този вид е изключително разпространен. Той е и най-опасният. С човека без достойнство всеки може да прави каквото си поиска. Човекът без достойнство няма какво да губи. Той се превръща в инструмент.
Какъв сте в театъра?
Реалист. Мога да работя в условен декор, но това, което ние правим, задължително се определя и има нещо общо с непосредствената реалност. За мен няма нищо по-интересно и вълнуващо от реалността. Затова и внимавам работата ни да носи нещо от деня, в който сме я свършили. Тя е докум
Иван Пантелеев е завършил театрална режисура в НАТФИЗ, работил е в София, Рига, Авиньон, Щутгарт, Цюрих, Люцерн и др. Поставя в берлинските Дойчес Театер и „Фолксбюне“. През 2016 г. постановката му „В очакване на Годо“ с участието на Самуел Финци беше представена и пред българската публика като част от платформата „Световен театър в София“. След близо 20-годишно отсъствие от българската театрална сцена през 2018 г. постави в Народния театър пиесата „NeoДачници“ по Максим Горки.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук