Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

„Мълчание с достойнство“ е моят поклон пред Ирина Акташева, Христо Писков и българското кино“, казва режисьорката Адела Пеева в разговор с Виолета Цветкова

След световната си премиера в Риека (Хърватия) документалният филм „Мълчание с достойнство“ развълнува и зрителите на есенния София Филм Фест. 60-те минути на екрана връщат спомена за превратната съдба на режисьорския тандем Ирина Акташева и Христо Писков и за българското кино и социалистическата цензура. Адела Пеева е режисьор (заедно с Антоний Дончев), сценарист (заедно с Люсиена Крумова), продуцент (заедно със съпруга си Слободан Милованович) на филма, заснет с подкрепата на НФЦ и Програма „Култура“ на Столичната община. Оператор е Емил Топузов.

„Мълчание с достойнство“ е безкомпромисен филм. От първите кадри, запечатали погребението на Ирина Акташева, до самия финал звучат гласове, които възкресяват тъжната страна на онова българско кино, лишено от шанса да се нареди до новата вълна в Чехия, Полша, Унгария…

От какво се роди „Мълчание с достойнство“ – от желанието ви да върнете спомена за Ирина Акташева и Христо Писков или да разкажете за киното от времето на социализма?

Подготвях сайт за жени режисьори в българското игрално кино, затова отидох при Ирина Акташева. Знаех, че тя вече не даваше интервюта, но ме прие. Бях впечатлена както от разказа ѝ, така и от нея – невероятно силна личност. И си тръгнах от дома на Пискови с твърдото убеждение, че трябва да направя филм за тази творческа двойка. Един разказ за създадените от тях емблематични филми и за онези, чиято реализация бе спряна. За интелектуалната почтеност, за творческата съвест и безкомпромисност независимо от политическото издевателство на властимащите; за издръжливостта и упоритостта на Ирина Акташева и Христо Писков, за тяхната способност за творческо оцеляване и за мълчанието им, заредено с достойнство.

Филмът им „Понеделник сутрин“ е квалифициран като „прекалено опасен“ и е „заключен“ повече от 20 години. Какво ви изненада, докато проучвахте архива за него?

Изненадах се, че нямаше никакви материали или документи във връзка с процеса на неговото спиране освен обсъждането на художествения съвет. По време на една работна прожекция даже ми бе зададен въпросът защо не покажем документи за този процес. Ами защото просто няма такива! В личния архив на Акташева и Писков обаче намерихме писма до висши инстанции, включително и до Тодор Живков.

Как е действала цензурата у нас?

Официално цензура не е съществувала, както например в Полша, където е имало официален цензор. Както в кадър обяснява кинокритикът проф. Александър Грозев: Йерархията започва надолу по пирамидата. Има един малък художествен съвет. Това е една група хора около генералния директор, които взимат крайното решение. По-надолу следват т.нар. творчески колективи, в които има изградени художествени съвети. Те приемат сценария, те приемат и готовия филм. Но когато художественият колектив приеме дадено произведение, то отива по-нагоре и трябва да бъде одобрено по-нататък. И оттук вече е това, което наричаме цензура (…) Или пък се поръчват много критични статии за филма в партийните вестници, което от своя страна води до свалянето му от екран. Или програмират филма в крайни салони в негледаемо време, провъзгласяват, че няма зрители, и го свалят от екрана.

Също в кадър директорът на „Българска кинематография“ през 70-те Павел Писарев твърди, че тогава филми не са забранявани – това не е ли наглост? Той дори допълва, че кинаджиите искали „само ядене, пиене и пари“?

Бих го нарекла цинизъм. Да, той казва, че по негово време не е спиран нито един филм. Сценарий – да: Сценарий може преди това да е спиран, както на Пискови, и след това колективът не го пуска. Имаше колективи, те пускаха филмите, те поръчваха сценариите и той, като веднъж е спиран, те не са го пускали по-нататък. Те знаят, че тоя филм, тоя сценарий е спиран, и не са го давали за разглеждане. Но равносметката за Акташева и Писков е „хиляди страници сценарии непуснати – и режисьорски, и литературни произведения. И десет годинки абсолютно така пропилени“.

Операторът Емил Христов нарича Пискови „пребити хора, без да бъдат физически бити“ – пребито ли бе и българското кино от 60-те и 70-те според вас?

Според мен спирането на филми като „Понеделник сутрин“ на Пискови и други от този период е изиграло важна роля в процеса на „неслучване“ на т.нар. нова вълна в българското кино. Но въпреки всички тегоби, въпреки всички забрани то не е било „пребито“. Да, щеше да поеме в друга посока, може би щеше да достигне други висини, но то е било живо. Моите герои са хора, пред които човек трябва да се преклони. Смятам, че към българското кино и към творците, работили преди нас и в годините на социализма, човек трябва да се отнася с голямо уважение... „Мълчание с достойнство“ е един мой поклон пред тях, пред нашето кино.

Спирането на „Понеделник сутрин“ променя и други лични съдби – щеше ли Пепа Николова например да има друг път след впечатляващия си дебют при Пискови?

Да, определено, ако филмът не беше спрян, творческата съдба на актрисата Пепа Николова щеше да се развие по друг начин.

Бихте ли направили и филм за „изгубеното поколение“ в нашето кино?

По-скоро бих направила филм за „забравеното поколение“ в българското кино. Защото по време на фестивалните прожекции забелязах подчертан интерес от страна на зрителите – и то от младите – към филмите на тези режисьори.

Павел Писарев твърди още, че хората в киногилдията сами са си вредили един на друг. Казва: „Кинаджиите сами се клепаха. Тук има борба – който надвие“. Днес не сме ли свидетели на подобни отношения?

Знаете ли, има една поговорка, че двама режисьори не трябва да седят на една маса. Но да се сравняват нещата от онази епоха и днес е нелепо и е доста елементарно. Има огромна разлика в „клепането“ преди, което можеше да доведе до тежки последици, и сегашните дребнави, кокошкарски отношения.

Филмът ви третира и отношенията между интелигенцията и политическия елит през социализма – доколко и как са се променили те 30 години по-късно?

Много на теория и малко в действителност. И ножът, и погачата, както казва народът, са у властимащите, защото българското кино, театър, изкуство повече или по малко и днес са зависими от държавната субсидия.

А защо понятия като „почтеност“ и „достойнство“ стават все по-редки в нашето всекидневие?

За съжаление те винаги са били в дефицит. Затова, когато срещнем хора като Ирина Акташева и Христо Писков, трябва да им отдадем заслуженото. Защото, както казва Стефан Данаилов в кадър от „Мълчание с достойнство“: такива хора не се срещат под път и над път.

Главните ви герои имат ключови реплики. „По-лошо е било, но по-подло – не!“, казва Писков, а Акташева коментира: „В началото идват идеалистите, които правят революцията, а след това идват кариеристите“. Права ли съм, като си мисля, че те превръщат „Мълчание с достойнство“ в повече от актуален?

Радвам се, че намирате, че филмът звучи актуално и днес – особено днес. Знаете ли, мисля, че сте права.

Ваши филми също са попадали под ударите на цензурата, но вие избирате да не мълчите – лесно ли е кинодокументалистът да бъде безкомпромисен?

Без да изпадам в умиление от собственото си минало и да си приписвам героизъм, искам да кажа, че това е въпрос как разбираш документалното кино. За мен всеки филм е кауза, за която се боря, и от тук нататък всичко е ясно. По-нататък не си поставям въпроси като „да направя ли, или да не направя компромис?“. Просто никога не размишлявам по този начин.

Адела Пеева е родена през 1947 г. в Разград. Завършва кино- и тв режисура в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград през 1970 г. Работи като тв режисьор в бивша Югославия, а след завръщането си в България – в СДФ „Време“. През 1991 г. създава продуцентската къща Adela Media. Авторка и на филми като забранените по време на социализма „Майки“ (1981) и „В името на спорта“ (1983), както и на някои от най-награждаваните документални ленти след 1989 г. – „Чия е тази песен“, „Развод по албански“, „Да живее България“ и др. Тя е единственият български режисьор, номиниран два пъти за наградата на Европейската киноакадемия.