Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

С автора на филма „Икар от Кочериново“ за изобретателя Николай Поповски разговаря Оля Стоянова
 

„Времето е гладно и се храни с нашите мечти. Колкото по-силни са мечтите ни, толкова по-остри са болките от зъбите на времето. Затова в началото всички мечтаем за големи неща, а постепенно повечето от нас предпочитат да подпишат мирен договор на всяка цена. Малцина продължават и естествено, си плащат.“

Колко време живяхте с идеята за „Икар от Кочериново“? И какво стоеше в началото – някое интервю с Николай Поповски, случайна среща?

Началото беше преди 25 години. Тогава исках да стана журналист. Много дълго време ме беше страх дори да заявя на глас, че искам да бъда журналист. Минах през различни редакции, пишех за различни издания дописки, преводи и когато се стигнеше до препоръката да напиша нещо авторско, изпадах в ступор. Най-лошото за един начинаещ журналист е да му кажат: „Напиши нещо“. Когато ти кажат: „Напиши нещо“ и не ти поставят задача, ти блокираш. Тогава една приятелка – Жени Костадинова, ми каза, че ми трябва човешка история. Посъветва ме да си намеря герой и тогава се сетих, че майка ми ми беше разказвала за Николай Поповски. Отидох при него с идеята да направя репортаж. Всъщност това беше първият репортаж в живота ми. Със същата история 25 години по-късно се опитах да правя кино.

Излиза, че историята на Николай Поповски ви връща в началото?

Да, исках да направя съвсем друг филм, но продуцентката Катя Тричкова ми каза, че трябва да разкажа една човешка история. И така новото начало се оказа онова начало отпреди 25 години.

А как се появи желанието да се захванете с кино, защото журналистиката също е инструмент за разказване на истории?

Исках да разкажа една история така, както аз я виждам. Защото в киното има само един човек, който е важен, и той се нарича режисьор. Проблемите могат да се обсъждат с екипа, да има дискусии, но когато започнат снимките или монтажът, последната дума има режисьорът. Бил съм в екипажите на големи кораби – като сценарист, като директор локации, като епизодик дори, но ми се прииска да съм капитан и се качих на собствена шхуна в документалистиката.

Първоначално спечелихме проект за развитие на сценарий в Националния филмов център за политически филм и после, както на всички ни се случва, ни отрязаха. Тогава дойде моментът, в който Катя каза онези думи – „човешка история“, сетих се за Николай, написах сценария и проекта за три-четири дни.

Значи успяхте не само да кандидатствате още на първата сесия, но и да спечелите?

Да, спечелихме в категорията за дебют. След това в продължение на две години снимахме. Правех филм за Николай Поповски, но по едно време усещам, че правя филм и за себе си. А може би и за всички нас. Защото в крайна сметка мечтите ни се препъват всеки ден в някакви обстоятелства и препятствия. И само упоритите хора, или може би лудите, не се отказват. Но пак плащат цена. Сметката за мечтите е неотменна като зъбите на частен съдебен изпълнител.

Защо беше важно тази история да е разказана под формата на документален филм?

Обичам киното от дете. Най-голямата награда беше да отида на кино. Израснах във Враца, баща ми беше офицер в армията, живяхме в един краен квартал, един път в месеца в кината пускаха някой интересен филм. Когато излезе „Винету“ с Пиер Брис, това беше събитие. Помня висенето на опашката, дори съм припаднал, докато чаках да си купя билет – беше задушно, вътре хората се биеха, за да стигнат до касата… Свестих се след малко, но пак не ми дадоха билет с предимство, трябваше да си изчакам реда. Най-голямата трагедия беше да свършат билетите, да започне прожекцията, да чуваш препускащите коне, а ти да висиш отвън.

Когато обикалях в София като ученик и минавах край НАТФИЗ, си мислех, че това е храм, където дори няма да посмея да вляза, а години по-късно влязох, за да открадна занаята от майсторите на драматургията.

Защо? Ето, журналистическото писане понякога се приближава до писането за телевизия и за документално кино.

Не знам кое е вярното – дали сценаристите и писателите са неуспели журналисти, или обратното. В момента журналистиката у нас не е в най-добрата си форма. Хората на словото получиха доста удари напоследък. Но в крайна сметка не трябва да е лесно.

Кои са учителите ви в киното?

Винаги съм искал да пипна телевизията и киното, докато в един момент не реших, че трябва да запиша драматургия. Мой учител и ментор е проф. Станислав Семерджиев. Вече бях приет за едногодишния индивидуален курс по драматургия и влизам за среща със Стенли. След като ме изслуша внимателно по разни въпроси, ме застреля: „Ще ти задам един въпрос – защо искаш да учиш драматургия?“. И аз му отговорих, че имам дяволи в себе си и искам да ги нахраня. Всички, които ми преподаваха, ми дадоха нещо от себе си – Марин Дамянов, Нели Димитрова, Юрий Дачев...

Първият, който ми повярва, беше Станимир Трифонов. Стефан Командарев пък има особено място в живота ми. На най-щедрата разходка зад кулисите на занаята ме покани академик Людмил Стайков. Десет дни по четири часа. Той ме чакаше с кафе и вдъхновено ме развеждаше от зала в зала из този прекрасен свят. Това ме върна в онова време, когато се облягах на седалката в киното и чаках да започнат шапките на „Парамаунт“ и „Метро Голдуин Майер“. С Людмил Стайков се консултирах, когато написах „Икар от Кочериново“. Беше изчел няколко пъти сценария и каза, че това безспорно е литература, но има много въпроси, на които трябва да отговоря. И когато му дадох отговорите, каза: „Вече съм спокоен, филм ще има“.

Обикновено на литературата в киното се гледа като нещо лошо.

Аз умишлено не приложих вече готовия режисьорски план за снимки. Екселската таблица убива духа. Човек, който беше в комисията и когото познавам от години, даде по-ниски оценки на проекта, а след това ми каза: „Разбери ме правилно, този текст ме простреля в сърцето, но не можех да си представя как ще направиш от него документалистика“. Казах му, че историята сама те повежда в правилния път.

Да, историята на Николай Поповски има заряд да бъде не само филм, но и роман например.

По един начин се пише за филмите, които правим за миналото, при тях става въпрос по-скоро за търсене на друг ъгъл, от който да преразкажем познатото. Но когато следиш един човек в развитие, не знаеш със сигурност как той ще реагира след месец, след година. Командарев казва, че в документалистиката Бог е режисьор, а в игралното кино режисьорът е Бог. И има основание в това свое виждане – особено по отношение на сценария.

Означава ли това, че главният герой в този филм, когото познавате от 25 години, успя да ви изненада?

Дори много повече. Филмът започва с изобретяването на новата симетрична азбука, а това се случи след няколко месеца снимки. Бяхме качили Николай на онзи хълм със самотното дърво (дървото на живота, както той го нарича) – искаше да покаже как си е представял, че ще полети, и разтвори ръце. Стои там в студа, но камерата замръзна и Кирил Проданов трябваше да я рестартира. А Николай продължаваше да стои така – сякаш с разперени криле. И тогава изкрещя, че ръцете му горят: „Ела да ми пипнеш ръката“. Наистина гореше, а беше поне минус 5 градуса, с леден вятър.

Това ли даде заглавието на филма?

Не, заглавието го имах още преди това. Но на следващия ден Николай Поповски ми се обади и ми каза: „Елате да снимате, тук стана нещо велико“. И тогава намери за себе си тази азбука, която всъщност го поведе в историята. Това нямаше как да го предвидя в сценария, дори и да исках.

Как се промени животът на вашия герой след това?

Той се върна в живота с много голяма надежда, особено след трагедията, която му се беше случила.

Аз обаче разчетох създаването на тази симетрична азбука по друг начин – видях в нея затъване в плаващи пясъци…

В началото, когато започнахме снимките, раната от загубата на сина му беше още много прясна. Той трудно говореше, луташе се. А когато се появи азбуката, стана друг човек. Усмихна се, виждаше смисъл в живота.

„Икар от Кочериново“ е филм за изобретателя Николай Поповски, но изглежда, че е филм за всички нас, а и за времето, което не оставя място за мечти и за мечтатели.

Времето е гладно и се храни с нашите мечти. Колкото по-силни са мечтите ни, толкова по-остри са болките от зъбите на времето. Затова в началото всички мечтаем за големи неща, а постепенно повечето от нас предпочитат да подпишат мирен договор на всяка цена. Малцина продължават и естествено, си плащат. Николай има над 10 патента и над 100 изобретения, които стоят в чекмеджето му. Една от най-големите ми цели беше да няма нито една думичка дикторски текст. И хората да усетят внушенията от търсенето, от самотата, от надеждата, от болката.

Преди историята на филма тук е историята на героя. Как продължава той след този филм? Успява ли да види някое от изобретенията си реализирани?

Благодарение на шума около първата прожекция един бизнесмен го откри – трябваше му мениджър за европейски проект, който е свързан с изобретения. Така Николай най-после успя да смени стария „Москвич“ с друга кола. Освен това една дама от Петрич му изпрати подарък – чисто нов компютър с монитор, принтер, консумативи. Николай живна, така да се каже.

Документалното кино сякаш умее да възстановява баланса. Може би това е силата му?

Много внимавахме да пазим този баланс. Самата история предполага клопки, може да се залитне в една или друга посока. Една от тези клопки беше да задълбаем в личната драма. Ако бяхме поставили акцент върху изобретенията, щеше да се получи филм само за изобретателите. Затова всеки път, когато бърках пътя, се връщах към заглавието. Казвах си – това е историята на човека, който предизвиква слънцето и се качва нависоко, а крилата му се разтопяват. Това е Икар. А щъркелите присъстват през цялото време във филма, защото зад къщата на Николай минава Виа Аристотелис – вторият популярен маршрут на прелетните птици през България. Зад къщата му се събират стотици щъркели, преди да отлетят и след като се върнат.

Още в първия журналистически материал, който сте писали за Николай Поповски, ли се появява сравнението с Икар?

Идеята за Икар беше преди идеята за филма. Николай Поповски – без да има образование, прави хеликоптер, който полита. Има изобретение, което е реализирал. Много хора, включително инженери, са се опитвали да направят хеликоптери, дори самолети, но те не политат. Да направиш хеликоптер е изключително трудно.

Даваме си сметка, че светът около нас е пълен с хора, които не успяват да реализират потенциала си.

На прожекцията беше дошъл Николай Крушков, преподавател от УНСС, може би един от най-добрите специалисти по авторско право. И той ми каза: „Имаш ли представа какво означава да имаш 10 патента? Това е страшно много. Да имаш над 100 изобретения? За мен този човек е гений“. И като го попитах защо с тези патенти нищо не се случва, той каза: „Много просто. Тези патенти много често се крадат. Същите изобретения могат да се видят след време в друг проект, с 5 % промени. Но най-ценното е идеята“.

Това ли е конфликтът в този филм – между човека и света?

Във филма Николай го казва много добре: „Ако някой иска да види реализирани своите изобретения – да бяга на Запад“. Тъжната истина е, че във всеки град има по един Николай. Дори в БАН има българи с патенти, изобретения, които си стоят ей така. От една страна, няма пари, които да се инвестират в тях, защото трябва да има предприятие, за което да е нужно това изобретение. И второ – трябва да има пазар за това изобретение. Инвестицията в един прототип изисква много пари.

Това ли е историята, която искахте да разкажете, когато срещнахте Николай Поповски?

Не, тогава не знаех в какво се превръщат мечтите. Преди години направих интервю с Рон Бас, сценарист на „Рейнман“, „В какво се превръщат мечтите“, „Опасен ум“ и още десетки филми. Имах 15 минути за интервюто, останахме поне 45 минути. Един от въпросите беше дали това, което вижда на екрана, отговаря на очакванията му. И той ми разказа, че когато „Рейнман“ бил готов и го изгледал за първи път, се затворил вкъщи и ревал двайсет дни. Не искал да излезе. Но минало известно време и жена му го убедила да изгледа филма още два-три пъти, за да види, че това е негов филм. Всеки бил добавил нещо от себе си, променили го по някакъв начин, но продължавал да бъде неговият филм. „И наистина по-нататък в работата вече нямах такива очаквания“, каза Бас… След това интервю аз изпаднах в законна депресия. Бях главен редактор на списание „Егоист“ по това време и след два броя напуснах. Реших да ставам сценарист. И вече мога да се похваля, че съм.

Емил Спахийски е журналист, сценарист, режисьор. Носител на наградите Паница за отразяване на войната в Косово, на Черноризец Храбър за публицистика. Съавтор е с Марин Дамянов и Стефан Командарев на сценария на игралния филм „Съдилището“. Тази есен на фестивала Master of Art представи документалния си филм „Икар от Кочериново“. Филмът спечели и Наградата за режисьорски дебют на фестивала „Златен ритон“ в Пловдив.