Истории и вяра. Разговор с Кун Петерс
Разговор с белгийския писател Кун Петерс
„Онова, което единствено ме интересува, са разказите на хората, техните истории. Времето, видяно от тяхната перспектива.“ Кун Петерс гостува в България за премиерата на романа си „Изцелителят“, публикуван от издателство „Персей“ в превод на Анета Данчева-Манолова
Романът ви „Изцелителят“ ни потапя в един странен свят, където чуждите думи се сплитат в необичайни истории – в Европа и в Африка… Кое ви подтикна да напишете тази книга?
Може и да прозвучи анекдотично, но отправната точка за романа беше приятелството ми с Ренат Девиш, мой професор по антропология в Католическия университет в Лувен. Един невероятно интелигентен и ерудиран човек, невинаги можех да проследя мисълта му, докато учех при него. Под негово ръководство направих и докторската си дисертация по антропология. В някакъв момент той ми разказа живота си. Той е син на фермер, а сетне постъпва в ордена на отците йезуити – тридесет години преди да уча при него. За мен това беше истинско откровение. Друг мой колега антрополог, който присъстваше на срещите ни, изрично го предупреди: „Внимавайте господин професоре, той ще напише роман за вас!“. Професор Девиш каза, че ми има пълно доверие. И това доверие беше взаимно. Той ме запозна с хора от селото, където се е родил, с брат си и сестра си. Посетих фермата, запознах се с отците йезуити, които са били на мисия в Конго. Буквално тръгнах по стъпките му. Срещнах се с всички хора, с които той се е познавал по време на мисията си в Африка, разговарях с тях по цели часове.
В кои години е тази мисия на йезуитите в Конго?
Ренат Девиш е изкарал в Конго своето послушничество, т.нар. „новициат“, през 60-те години на миналия век. Става дума за постколониално Конго, където никак не са обичали белите, съвсем пресни са били спомените за онова, което те са оставили там – за експлоатацията и безжалостната злоупотреба с местните богатства. Мисията на йезуитите в Конго е била „смесена“ – преобладавали са белите, но е имало и чернокожи йезуити, от които той пазеше невероятно топли спомени. Разказа ми как постепенно е изгубил вярата си. Тогава решил да заживее заедно с местните хора в тяхното село, изучавал обичаите им, започнал да се интересува от антропология. После се жени, има три деца, прави голяма академична кариера в областта на антропологията и психоанализата. Но знаете ли какво ми каза веднъж: „Завинаги си останах йезуит!“. Каза ми го със съвсем сериозен тон. Беше много рационален човек, но следваше принципа на „различаването“, въведен от св. Игнаций Лойола. Липсваше му чувство за хумор. Констатирах същата липса на хумор при повечето йезуити, с които се запознах. Ала в същото време те се отличаваха с много силен идеализъм и огромна работоспособност, не се разсейваха с развлечения. Един йезуит винаги си остава йезуит. Затова героят на моя роман продължаваше да смята, че е един от тях. Беше професор в Католическия университет в Лувен, което казва много – дори с атмосферата си. Не знам дали и в каква степен си остана вярващ, беше дискретен човек и никога не посмях да му задам този въпрос. Почина през февруари тази година, малко преди пандемията.
Реших да напиша още една книга за него. Бяхме истински приятели, виждахме се на всеки три седмици. Новата ми книга ще е един вид продължение на „Изцелителят“ и трябва да излезе в началото на следващата година.
Каква ще е нейната тематика?
Същото нещо. Втората част на историята на Ренат Девиш. В книгата, която засега нарекох „Обичните“, разказвам за последната фаза от неговия живот. В нея той изцяло се раздаде на кръга от психоаналитици и антрополози, които дължат много на духовната му щедрост. „Щедра деятелност“, както я определя психоаналитикът Ерик Ериксон. Моят професор много добре знаеше, че едва ли ще доживее до появата на книгата ми, беше много болен и в същото време всячески ми съдействаше. Веднъж ме извика и ми каза: „Кун, трябва да направим още една книга!“. Просто нямах избор. Той взе решението вместо мен. Романът ми е свидетелство, много добре документирано, в което фикцията също играе голяма роля. Всъщност моят учител ми подари живота си. И ми го повери.
Кое все пак надделява в книгите ви? Документалното или въображаемото?
Всичко започва, ако трябва да бъда честен, с проучването. Аз съм антрополог. А антропологът се стреми да проникне в интимността на културите, както и на хората. Нуждая се от много, много информация. Беседвах продължително с двайсетина йезуити, а в романа ми героите йезуити са едва трима-четирима. Необходимо ми беше да ги видя, да чуя какво казват – това е част от професията на антрополога. След което дадох ръкописа на двама от тях и ги попитах съгласни ли са с написаното. Те нямаха възражения, каквито получих единствено от друг, далеч по-периферен персонаж, чийто облик аз промених до неузнаваемост в книгата.
Сенките на миналото от значение ли са за вас? В романа си описвате колониалния период на Белгийско Конго, но също и събития от Първата световна война.
В тази книга да, тъй като исках да разкажа един човешки живот. Но аз не съм историк. Онова, което единствено ме интересува, са разказите на хората, техните истории. Времето, видяно от тяхната перспектива. Надявам се да не съм допуснал груби исторически грешки.
Предполагам, че следите с внимание актуалния дебат върху колониалното минало и низвергването на статуи в Белгия?
В това отношение романът ми е неподозирано актуален. В моята страна бяха атакувани най-вече статуите на крал Леополд II, поставя се под въпрос колониалното минало. Десетки хиляди белгийци са живели в Конго, ние носим определена отговорност и за убийството на Патрис Лумумба, първия независим премиер на Конго. Лично аз обаче съм против събарянето на паметниците. Не само защото са част от историята, но и тъй като съществуването им предлага големи възможности за съвременни артисти, които биха могли да преработят конфликта в „контраобрази“, да се организират дискусии в рамките на фестивали на съвременното изкуство. Всичко това ми се струва далеч „по-изцеляващо“. Иначе се опитваме да унищожим неща, които всъщност не можем да унищожим. Физически – да, но не и исторически. Появата на нови паметници е всъщност диалог с миналото.
Реми, героят на вашия роман, решава да постъпи в Ордена на йезуитите, защото е обзет от търсенето на невидимото. Какво е мястото на вярата в романите ви?
Не толкова очевидно, но реално. Самият аз съм „посткатолик“. Така определям себе си. Кръстен съм, децата ми са кръстени, културата ми е изцяло християнска, но не съм вярващ. И знаете ли какво се случи на премиерата на „Изцелителят“? Споделих публично, в това число и пред отците йезуити, които бях поканил, че вече не съм вярващ, а съм само „член на семейството“. След което на коктейла един от тях се приближи до мен и ми заяви: „Казваш, че не вярваш, но ние много добре знаем, че ти вярваш“. Всичко това ми се стори невероятно „йезуитско“ – да смятат, че знаят това по-добре от мен самия! И този парадокс много ми хареса! Но истината е, че когато изникнат проблеми в Църквата, аз истински се ядосвам. Какво означава това? Че вярата е някаква част от мен. В Белгия много се дискутира по „религиозния прогресизъм“, нашите епископи са част от този дебат. А папа Франциск е истински йезуит в сърцето си, което е още една причина да го подкрепям.
Разговора води Тони Николов
Кун Петерс (род. 1959 г.) е белгийски писател, пишещ на фламандски. Има четирима братя. Завършва социална и културна антропология в Католическия университет в Лувен. Автор на „Голям европейски роман“ („Колибри“, 2011 г., превод Анета Данчева-Манолова) – книга, вдъхновена от „Периодичната система“ на Примо Леви, която има голям успех и му донася множество европейски награди. Първата му книга, сборникът с разкази „Разговори с K.“, излиза през 1988 г. и печели наградата на списание „Ян“. Романът му „Пощальонът“ е издаден през 1993 г. и получава наградата „AT&T“. Романът му „Хиляди хълмове“ от 2012 г., посветен на геноцида в Руанда, е носител на наградата „Е. Перон“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук