Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

С Войчех Тодоров, оператор и сърежисьор на филма „Житие“, разговаря Деян Статулов

Операторът и режисьор Войчех Тодоров през последните години живее и снима основно в Полша. През октомври беше гост на фестивала „Златна роза“ във Варна, където представи най-новия си филм „Житие“ по сценарий на Красимир Крумов-Грец, на който е оператор и сърежисьор (заедно с Георги Стоянов). Филмът получи наградата за най-добра мъжка роля на Иван Бърнев и специален диплом на журито с мотивите: „За положените усилия на продуцентите, режисьорите, оператора и монтажиста да доведат докрай този сложен проект за мълчаливата човешка добрина“.

След смъртта на майка си тринадесетгодишният Иво (Ивайло Савов) във филма „Житие“ развива свръхсетивност в добавка към богатото въображение и трудния си характер. Той не може да приеме вината на баща си (Малин Кръстев) и фалшивите му интелектуални амбиции като телевизионен режисьор. Бяга от дома си и се сприятелява с безработния Иван (Иван Бърнев), който се превръща в негов ангел пазител…

Главните роли в „Житие“ се изпълняват от Иван Бърнев и Малин Кръстев. Как се спряхте на тях?

Подходихме класически – с кастинг. Дълго време мислехме как да интерпретираме тези образи в сценария. Въпреки че взехме опитни актьори, ние пак рискувахме, защото им заложихме роли, които те обичайно не изпълняват. Не сме ги виждали в подобно амплоа. Усетихме това, докато снимахме филма. Особено при Иван Бърнев, който се снима често в киното и е изключително опитен. Видях с какво огромно внимание пристъпи към тази роля, защото тя му даде абсолютно нови възможности като поведение и тип герой. Във филма е изключително обран и аскетичен. В интерес на истината, аз много го харесвам, но имах опасения. Страхувах се дали няма да вкара битовизъм в образа. В комбинация с трудния, дълбок и философски сценарий на Красимир Крумов той придаде истинност и лекота на героя. Мисля, че това е една от най-добрите му роли, които е правил след работата си с Иржи Менцел.

Какви режисьорски инструкции му дадохте?

С опитните и добри актьори е лесно, нужни са няколко прости думи. След като прочете сценария, имахме няколко разговора преди снимките за това как си представяме героя. Иван умее да слуша, а след това приложи своя талант и умения. Най-дълбоките чувства и емоции не се изразяват вербално. Те се създават и предават на ниво интуиция… В крайна сметка неговата игра е в контекста на целия филм – сценарий, режисура. Паузите, ритъмът – всичко се обедини в едно. Играта на Иван Бърнев зададе ритъма на монтажа. Създаде се особена симбиоза и от тази химия се получи добър резултат, колкото и нескромно да звучи.

Отдавна работите и живеете в Полша. Как се приспособихте отново за снимки в България?

Чисто технически не беше трудно, защото езикът е универсален, особено що се отнася до операторската работа. Екипът постоянно снима в различни български и чуждестранни продукции. Понякога се разминавахме с някои понятия, които се отнасят към 80-те години на миналия век, и младите осветители не ме разбираха, но бързо се оправихме на английски език. Що се отнася до по-сериозните неща, като оператор дълго време си мислех как да интерпретирам света, който трябва да пресъздам. От една страна, ми беше познат, но от друга – доста променен. Действителността в България е хаотична и е доста трудно да се подреди в кадър. Аз имам склонност към преподреждане и не обичам случайни неща в кадър, а в този хаос това се оказа трудно. Дълго време търсех ключа как да подредя картинката, като същевременно да не я огъна и пренавия и да стане нереална. Изображението на филма трябваше да носи едновременно истинност, творческа интерпретация и естетизация. В интериорите е лесно, но в екстериорните сцени е по-сложно. Слава богу, имах много нощни снимки и пейзажи и нямаше нужда да оправям градския пейзаж.

Как създаването на филма промени вашето лично житие?

В личен план затворих своя цикъл на сътрудничество с Красимир Крумов-Грец, с когото сме състуденти и заедно дебютирахме в киното с филма „Екзитус“. Това беше началото на общия ни път. Той беше по-голям и зрял, за разлика от мен, и беше като мой учител в началото. После пътищата ни се разделиха. За щастие аз имах възможността да снимам много и да се развия в занаята. През това време Грец не снимаше много и това беше голяма загуба за българското кино. Така че както аз, така и той искахме да работим заедно и да затворим кръга от „Екзитус“ до „Житие“. За съжаление този кръг се затвори завинаги.

Какви са вашите впечатления – къде са разликите между съвременното полско и българско кино?

Ще направя една доста смела асоциация между „Житие“ и нашумелия полски филм „Тялото Христово“ на Ян Комаса, който бе номиниран тази година за Оскар за чуждестранен филм. Двата филма са на християнска тематика и разказват за герои, които правят добро. „Тялото Христово“ е дълбоко потопен в полската действителност. Става дума за млад човек, който се представя за католически свещеник и разрешава конфликт в една локална среда. Посланията на двата филма са сходни. Това беше и причината да се захвана с режисурата на „Житие“, защото тази тема ми се стори значима. Мисля, че е трудно да се изградят образи на положителни герои. Отрицателните образи са по-привлекателни. Колкото до кинематографичния процес като цяло, основната разлика между българското и полското кино и това, което наблюдавам на „Златна роза“ тази година, е, че в Полша средното ниво е по-високо, а то е много важно. В България от време на време излизат добри филми, но средното ниво е по-ниско, за жалост. Причините вероятно са много – системата на финансиране, кинообразованието или разпокъсаният начин на работа. Все пак в Полша действителността е друга, там съществува реален пазар на кино. Има много филми, създадени с държавни средства, и такива с частно финансиране и те невинаги задължително са комерсиални.

Поляците гледат ли националното си кино?

Те по принцип гледат много кино. Там, за щастие, има много добре развита мрежа не само от комерсиални кина, но и от арт и студийни салони. Например във Вроцлав, където живея, има 11 екрана, на които се показват филми без реклами. Едното кино е „Нови хоризонти“, където се провежда едноименният фестивал. Там има осем зали и могат да се видят филми като „Ага“. Има и още едно кино с три зали, което е некомерсиално и се дотира от общината. Киноживотът в Полша е активен, има много системи за промоционална продажба, намаления за пенсионери, студенти, ученици и пр.

Как пандемията се отрази на вашата работа?

В Полша настъпи голям срив. Всички филми, които са финансирани частно, в момента не се реализират на екран, защото не се знае кога зрителите ще се върнат в кината и колко ще бъдат те. Някои твърдят, че това опасно, защото зрителите ще започнат да отвикват да ходят на кино. Още повече че както навсякъде по света, така и в Полша има стрийминг платформи, които се превърнаха в реална конкуренция, а хората в домовете си имат все по-големи телевизори и се чувстват по-сигурно. От друга страна, това доведе до бум в производството на телевизионни филми и сериали. За съжаление националният полски кинофестивал беше отложен за след година, а голяма част от вече произведените полски филми чакат своите премиери на голям екран в по-добри времена.

Войчех Тодоров (род. 1962 г.) е оператор, режисьор и сценарист на игрални, документални филми и телевизионни сериали. Завършил е операторско майсторство в НАТФИЗ и Филмовата академия в Лодз. Снимал е филмите „Екзитус“, „Забраненият плод“, „Мълчанието“, „Генко“ и др. Носител е на наградата Кодак за операторско майсторство за филма „Вагнер“ и на наградата за операторско майсторство за „Най-щастливият човек“ на Сопотския кинофестивал в Полша.