Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Разговор с фотографа Богдан Боев

Богдан Боев от години снима дивата природа. Неговите фотографии са като кадри от зрелищен спектакъл и са резултат от часове търпелива работа на терен

Все по-голяма популярност набира фотографията на диви животни, или т.нар. wildlife фотография. Но при вас кое беше първо – страстта по фотографията или любопитството към птиците и природата?

Любопитството беше първо. Родом съм от Димитровград, а първите 5–6 години от живота ми преминаха по селата на родителите ми, които са по поречието на река Марица. Баща ми ме водеше редовно за риба и прекарвахме много време по реката. Точно тогава усетих за първи път, че искам да наблюдавам животните и да научавам повече за тях. Тогава фотографията изобщо не ме интересуваше, проявих интерес към нея близо двайсет години по-късно, когато дигиталните камери навлязоха масово.

Какво ви дава този вид снимане, защото не е едно и също да се снимат портрети и човек да прекара часове в дебнене, за да улови диво животно в кадър?

Този вид снимане ми дава удоволствието да съм сред природата и да науча нещо ново за нея. Дава ми приключения, предизвикателства, отърсване от човешкото злободневие. Дава ми възможност да избягам в реалността. За мен там е реалността.

Какво научихте от този тип фотография?

Уча се да бъда търпелив. Този тип фотография е свързана с дълги часове наблюдение. Останали скрити и незабелязани от дивите животни, често ставаме свидетели на неподправеното им поведение, от което можем да научим нещо повече за тях, да си дадем сметка или поне да се опитаме да отгатнем защо правят определени неща или се държат по определен начин. За това се иска много търпение.

Има ли някакви неписани правила за поведение, които уайлдлайф фотографът трябва да спазва?

Има неписани правила, разбира се. Най-важните са свързани с морала и уважението към животните и заобикалящата ги среда. Средствата и похватите да бъде снимана дивата природа са безброй, има и много импровизация, която понякога води до съвсем луди хрумвания, но водещото е да правим всичко, без да прекрачваме границата и да стресираме животните. Особено важно е да не бъдат притеснявани в определени периоди и на приоритетни за тях места.

Как се променяха през годините темите, които ви интересуват?

Всичко започва с това да успеем да направим близък кадър на определен вид, аз също съм започнал така и до ден днешен обичам да правя портрети на животни. Но с времето започнах да се интересувам и да търся кадри, в които са уловени моменти, светлина, атмосфера. Започнах да правя опити да снимам с широки обективи, за да покажа животните в заобикалящата ги среда. Често заставам срещу слънцето (ако не е скрито зад облаците), за да снимам на контражур, харесвам подобен тип кадри – светлината, силуетите и усещането, което носят. Често пробвам панинги[1] и се опитвам да направя кадри, в които се усеща динамика. Напоследък поставям фотокапани с ДСЛР апарат[2], свързан с детектор за движение и светкавици. Подходът не е много продуктивен, но пък позволява да снимаш животни, които са активни нощем, без дори да си там. Винаги с надежда и нетърпение разглеждам кадрите след това и се надявам да имам слука. Макрофотографията също много ме привлича със своите малки тайни, там човек може да открие цяла вселена на площ от 2 кв. метра. Природата е необятна красота и само чака да надникнем в нея, за да ни отведе отвъд въображението ни.

Някои фотографи имат проекти, върху които работят с години. Вие обичате ли да се връщате към някаква тема?

Обичам да се връщам там, където съм израснал. Река Марица около Димитровград и влажните зони в района са моят дългогодишен фотографски проект. Търся нови места, посещавам непрестанно стари, така е повече от десетилетие. През различните периоди и сезони нещата се менят, но винаги изскачат нови възможности и видове за снимане. Това ме зарежда с ентусиазъм и енергия и ме мотивира да строя фотографски укрития, да правя установки с камуфлажни палатки или просто да взема шалтето и маскировъчната мрежа и да легна някъде с фотоапарата си.

Има ли фотографи, от които сте се учили?

Много са, човек може да се учи от фотографи и от отделни фотографии. Не мога да ги изброя всички. Възхищавам се на отдадеността и професионализма на операторите и фотографите, които са участвали в заснемането на култовите документални поредици на Би Би Си и „Нешънъл Джиографик“. Харесвам фотографи, които имат по-различна визия и свой собствен почерк: Чарли Хамилтън Джеймс, Винсент Муние, Крис Джоунс, Арт Улф, Пол Никлен, Франц Лантинг, Мате Бенце, Тим Ламан, толкова много са!

Фотографът на дивата природа може би има и други учители – орнитолози, природозащитници, биолози. Какво сте научили от тези хора?

Разбира се, аз съм от многото хора, вдъхновени от сър Дейвид Атънбъроу, който беше и все още е модел за подражание на поколения наред. Други такива за мен са Джейн Гудол, Фарли Моуът, Стив Ъруин, капитан Пол Уотсън.

Много голяма част от хората, с които общувам всекидневно, са орнитолози, биолози, а много от тях и фотографи на дивата природа. Обменяме опит, обсъждаме разни теми, споделяме видяното, разказваме един на друг историите зад снимките, които сме направили. Българи, от които съм се учил, са Пьотр Шпаковски, Минко Михайлов, Емил Енчев, Иво Зафиров, Добромир Добринов – все еколози, биолози и ветеринари, при които водещото е било интересът към дивите животни, а фотографията е последвала като едно естествено продължение. Техните кадри, разговорите с тях, снимането на терен, съветите – всичко това ми е помогнало да си изградя визия и ми е дало идеи, към които да се стремя.

Какви истории разказва фотографията на дивата природа? Коя за вас е била най-ярка, най-важна?

Природата разказва своите истории без значение дали я слушаме, или не. За съжаление в днешно време много от хората гледат на тези истории като на дебела книга с безброй страници, изписани с дребен шрифт и без нито една картинка вътре. Затова мисля, че фотографите на дива природа имат мисия да „илюстрират“ тези невероятни истории, да заинтригуват хората, да ги накарат да зачетат и научат повече за дивото. За мен всяка една снимка е история, която съм преживял, и когато я погледна, се връщам отново и отново към нея.

И все пак какво се снима най-трудно – хищници, грабливи птици, пейзажи?

Зависи колко време отделя човек. Разбира се, има толкова много фактори и неизвестни, които също играят роля, но в крайна сметка опира до отделено време. Ако сме достатъчно дълго време на терен, ще дадем шанс на всички тези фактори и неизвестни да се наредят в наша полза, за да направим желаната фотография. Като цяло чисто поведенчески хищните бозайници са най-трудни, тъй като повечето са активни нощем, имат силно обоняние и това е причината да стоят на разстояние от местата, където ги чакаме.

Какво предизвиква у вас добрата фотография? Може би тя умее да разказва истории, но опитва ли се нещо да промени, дава ли ни различна гледна точка към света, който познаваме, или напротив – просто ни кара да замълчим?

Добрата фотография е отличен проводник, водещ от очите към сърцата и умовете ни. Лесно провокира, предизвиква емоция и съответно ни кара да се замисляме по-дълбоко. А щом е така, неизменно променя и нещо в нас. Много често промяната или осъзнаването са съпътствани с мълчание и именно кадрите, които те карат да замълчиш, са тези, които въздействат най-силно.

При този тип фотография кое е по-важно – търпението или познаването на природата, за да се получи съвършеният кадър?

Комплексно е. Познанието и търпението вървят ръка за ръка, но за съвършен кадър се иска много повече от това, искат се светлина и момент, разбира се, и да си на точната дистанция от случващото се, да съумееш да го снимаш с читави технически настройки на самата камера. И в крайна сметка да дадеш нещо от себе си като автор.

Кои са най-далечните места, където ви е завела фотографията?

Честно казано, не съм имал възможността да пътувам много далеч, посещавал съм Финландия, за да снимам кафяви мечки, бил съм в Полша доста пъти, сега живея в Шотландия и се надявам да имам малко повече време да посетя Хайлендс и островите по крайбрежието. Заради пандемията пропадна пътуване до Националния парк „Крюгер“ в Южна Африка, но се надявам да можем да го посетим през следващата година.

Какво не бихте снимали?

Не бих снимал нещо, което се изчерпва лесно. Затова съм и фен на уайлдлайф фотографията. Там всеки миг се случват уникални неща, а природата е безкраен източник на вдъхновение и възхищение.

Кога идва усещането за добре свършена работа – когато сте успели да уловите точния момент, когато са селектирани фотографиите по един проект, когато фотоизложбата е подредена?

Аз съм за момента. И гледам да му се насладя максимално. Ако направя добри кадри за даден проект или бъдеща изложба – супер, но най-ценното е това, което съм видял и усетил, докато съм на терен.

Как фотографията променя фотографа? Прави ли го по-чувствителен, когато навлиза в личното пространство на другите? Какво му дава – усет към детайла, емпатия?

Това как фотографията те променя, е строго индивидуално и зависи от душевността и възприятията на човека, поне така си мисля. Със сигурност ме направи по-чувствителен и загрижен за природата. Заедно с тези чувства се усещам и лицемер, понеже въпреки загрижеността и добрите ми намерения съм част от свръхконсуматорското колело, което е основен фактор за унищожаването ѝ.

Фотографията на дивата природа май е урок за всички нас, защото чрез нея не само разбираме повече за света наоколо, но се научаваме и да ценим онова, което имаме. Има ли и нещо друго?

Този тип фотография и историите, които авторите споделят, са много повече от това, на което може да научат фотографа, докато гледа през визьора. Тя е средство, което има силата да въздейства и на другите. Днес чрез социалните мрежи снимките могат да достигнат до голям брой хора и да ги доближат до дивия свят, от който вече много са се отдалечили. Чрез нас, фотографите, природата разказва за себе си и за предизвикателствата, пред които е изправена днес. В ХХI в. човекът е в конфликт с природата повече от всякога. Уайлдлайф фотографията е начин да се напомни на всички нас, че сме част от нея и нейните истории са и наши.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Богдан Боев е автор на няколко фотоизложби, сред които: „Съпреживяване на дивото“, съвместно с Ивайло Зафиров, която беше представена тази година в София. През 2019 г. Богдан Боев показа и експозицията „Биоразнообразието на община Димитровград“.