Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

С фотографа Владо Донков, който снима открити пространства, разговаря Оля Стоянова

Той е участник в многобройни експедиции, в това число и самостоятелни, в различни райони около Полярния кръг. Член е на Кралското географско дружество в Лондон. Работил е като фотограф и лектор в различни краища на света, води фотографски и ветроходни експедиции в Арктика, Патагония и Хималаите. Владо Донков е автор на изложбите „Къде зимува зимата“ (2011), „30 нюанса студено“ (2013) и др. Последното му участие е в общата фотоизложба „Природата като убежище“, съвместно с Димитър Караниколов и Веселин Атанасов, организирана от „ФотоФабрика“ тази година.

Сурови планински кадри и красотата на северните пейзажи – когато гледам вашите фотографии, ми е трудно да си представя кое е било първото – любовта към планината или фотографията? 

Обикалянето по планините дойде след фотографията – като процес на търсене на някаква душа в работата, която вършех. В началото се занимавах със снимане на реклами, на модели. Дори учех италиански и правех планове да замина в Милано като моден фотограф. Тогава бях на 17–18 години.

Колко рано започнахте да снимате?

Фотографията ме намери още когато бях на 14 години. На 15 вече започнах работа в рекламна агенция. По онова време да си ученик с дислексия в българско училище не беше най-приятното нещо. Вероятно това беше причината да започна да бягам – понякога дори четири дни в седмицата, за да се занимавам с фотография. Тогава в България нямаше такова нещо като професионална outdoor фотография и съответно това не беше възможност за професионално развитие. Но помня една случка – бях на 19 години, намирах се в Родопите, валеше силен дъжд, а аз стоях под една стряха и в онзи момент нещо ми светна, че с това искам да се занимавам. Просто видях един пейзаж в главата си, който много исках да заснема. Тази снимка започна да ме преследва в продължение на няколко месеца, докато си казах, че започвам да се занимавам със снимане на диви райони. Без никакъв опит, дори без никаква реална идея какво всъщност изисква тази работа. Помня, че споделих намеренията си с колеги от студийния свят, които ми отговориха, че подобни неща се случват в американските филми, но тук е невъзможно. Аз дори английски не говорех. Ала след няколко месеца се озовах в Америка, където започнах работа в една фотографска компания. Там постоянно пътувах – няколко пъти в месеца, местех се из цялата страна, пътувах от щат в щат, докато събера малко езиков запас, а и малко пари за първите експедиции – колкото просто да тръгна из Европа с раницата.

Какво ви липсваше в студийната фотография?

Липсваше ми въздух в студиата. Да работя в затворено помещение без прозорци не беше за мен. По онова време смятах, че най-голямото предизвикателство е да се науча да редя студийно осветление за даден кадър, а се оказа, че да работиш в индустрия, в която културата на работа не съвпада с начина, по който ти виждаш света, е по-големият проблем.

Неуспехите важни ли са за вас?

Дори може би по-важни. Преди време работех с едно момче, което имаше изключително изкривена представа за мен. Тогава осигурявах снимачния екип в Съединените американски щати, в Шри Ланка, насам-натам по света. Това момче ми каза: „Аз си мислех, че ти си по-екстремен“. Отговорих му, че не знам какво значи да си екстремен, но ако е това, което си представям, че очаква, щях да съм умрял много отдавна. Поне в този тип работа да се отказваш навреме е част от професионалната характеристика.

Това ли е един от най-трудните уроци – да си даваш сметка, че в ситуации, в които уж всичко трябва да бъде под контрол, нищо не може да бъде напълно контролирано?

Да. При скорост на вятъра от 300 км/ч, колкото и да се опитваш да не отхвърчиш от скалите, действат законите на физиката. Това, че си решил с рогата напред да стигнеш някъде, не значи, че ще успееш.

След колко проведени експедиции казвате това? Всъщност броите ли ги?

Математиката не ми е силната страна, просто гледам да правя нещата. Пък и зависи как човек брои експедициите – може би са около петдесетина, но по-големите и запомнящите се са десетина. Но пък без малките експедиции големите няма как да се случат.

В каква посока беше първата ви експедиция, за която съзнателно се подготвихте? Въпреки че, както сам казвате, всяко голямо пътуване започва с нещо съвсем малко – един ден на Витоша, после десет дни на Пирин.

Започва буквално с разходки в най-близката възможна гора. При мен нещата се случиха доста бързо – в началото дори не се бях качвал на самолет, а малко по-късно обикалях Пиренеите и Алпите. Оттам ме удари вирусът на ходенето на север. Просто влезе под кожата ми, когато бях някъде на 20–21 години, и не излезе оттам.

Защо са толкова пристрастяващи северните пейзажи?

Това е свободата на откритите пространства. Помня първото ми ходене на север – беше през полярния ден, в продължение на два месеца, и тогава срещнах един норвежец, който и до ден днешен ми е приятел. За онова пътуване се организирах много трудно – и като време, и като финанси, и мислех, че в следващите поне две-три години няма да помисля да се върна по тези места. А когато се разделихме през онова лято с норвежеца, той ми каза: „Значи ще се видим през зимата“. Аз се засмях, защото не мислех, че ще се случи. А през февруари – няколко месеца по-късно, почуках на вратата му, за да пием кафе. Върнах се и през лятото, и през следващата зима – и така в продължение на десет години отидох там двайсет пъти. Започнах да ходя по тези места с клиенти, започнах да водя групи, но ако някой ми беше казал в онзи момент, че за десет години ще отида двайсет пъти на Север, нямаше да му повярвам.

Значи все пак има истина в онези приказки, че съществуват места, които те карат да се връщаш отново и отново?

Много интересно е да видиш колко притегателни са тези места. Но когато се опиташ да живееш там, както аз направих в Норвегия за известно време, и то – в по-северните райони, разбираш, че местата, от които като по-млад бягаш, са те изградили и имаш нужда от определена светлина и условия, за да можеш да живееш на дадено място, а не само да го снимаш. Само когато човек преживее три-четири пъти полярната нощ, разбира дали може, или не може да остане там постоянно. За себе си установих, че не мога.

Какво ви липсваше? Светлината?

Да, липсваше ми светлината и всяко следващо ходене беше по-тежко от предишното. Отиваш там и си казваш: „Вече съм наясно с условията, знам какво означава да не изгрява слънцето и нямам проблеми“. Въпреки това всеки следващ път се прибираш по-смазан, с повече емоционален багаж. Липсата на витамин Д и липсата на няколко други неща е по-сериозен фактор, отколкото човек си представя, когато тръгва на Север.

Каква е продължителността на най-дългата ви експедиция?

Най-дългите продължават около два месеца.

При този тип пътувания изумителни са не само дългите разстояния, които се изминават пеша, с много багаж и екипировка, която трябва да теглите с шейна. Но другото предизвикателство е, че често сте сам за дълъг период от време. Как се свиква с това? Какво прави човек в тези дълги полярни дни или нощи? Преосмисля всичко?

Това е част от красотата на тези дълги, дълги северни дни – имаш страшно много време за мислене, което за мен е невероятен лукс. Бях свикнал на подобна цикличност – три-четири месеца да бъда вкъщи и да правя по-кратки пътувания и два месеца да прекарам в експедиция. Дотолкова бях свикнал, че си давах сметка, че в града не мога да мисля фокусирано, и знаех, че ако имам да решавам някакъв проблем, който търпи отлагане, като отида следващия месец на експедиция, ще си помисля по темата. Голяма привилегия е човек да може да мисли необезпокояван. 

Или да мълчи?

Да. Въпреки че не мога да се подпиша под това, че човек, който не е виждал друг човек от един месец, мълчи през цялото време. В един момент започва да говори със себе си – волно или неволно. Преди пандемията беше много трудно да обясниш на хората това усещане – да бъдеш изолиран, да си сам. Сега виждам приятели, които доста добре ме разбират.

Подобни истории разказват и хората, които са прекарали известно време на Антарктида. Може би отдалечеността от другите, разстоянията и студът позволяват да се премислят някои събития?

Аз си мисля, че онова там е нормалното спокойно състояние на човешкия ум. Убеден съм, че не сме направени за скоростта, с която живеем в момента, поне в по-големите населени места. Някъде преди време ми попадна една статистика, че в момента обработваме 14 пъти повече информация в сравнение с хората, които са живели в същото населено място преди сто години. Чисто еволюционно, на едно много базово биологично ниво, ние няма как да се справим с тази промяна. С моята работа е много лесно човек да започне да използва тези експедиции като бягство от реалността. Но трябва да има някакъв здравословен баланс – ако си само там, спираш да бъдеш част от човешкия свят. Имаше няколко години, през които се опитвах да бягам от този свят, но после разбрах, че той е красив и доста интересен. Да, пълен е с излишна драма и липса на логика, но въпреки това е много красив.

Фотографията ли е двигателят, който ви води по тези места? Или понякога тя играе ролята на алиби, за да тръгнете на Север?

Тук мога да цитирам един американски колега, който преди време казва, че фотографията ни кара да отидем на места, на които едва ли щяхме да отидем, в атмосферни условия, в които бихме искали да сме си вкъщи, и по това време на денонощието, в което бихме предпочели да спим. Позволява ни да видим полярните места в много тихи часове от денонощието и в невероятна светлина. 

Това е и привилегия, нали?

Да, от една страна, това е нещо невероятно, но от друга страна, фотографията те разваля като човек – в социален смисъл. Защото, когато фотограф попадне на изключително красиво място посред бял ден, на обяд, той обикновено, вместо да му се наслади, започва да съжалява за светлината и да прави планове дали цялата група може да остане още една нощ, за да направи той хубавите снимки рано сутринта. Точно това се опитах да отработя с времето и днес, когато ходя с приятели на планина, обикновено не взимам камерата. Знам, че трябва да имам един режим за снимане, когато съм тръгнал с такава цел, и съвсем друг, ако искам да бъда заедно с други хора. Двете неща много трудно се събират на едно място. Може би това е една от причините да не препоръчвам на останалите да тръгват сами на експедиции, но самият аз да ходя сам от време на време.

Понякога уморявате ли се от снимането, от гледането на света само през визьора?

Има един случай, който Сюзан Зонтаг много добре описва в книгата си „За фотографията“ – как японските туристи виждат света през кратката си отпуска. И всички шеги, че японците ще разберат къде са били едва след като проявят филмите, са изключително верни. Когато човек има предварително изградена представа какво ще види и преживее – това разваля нещата. Трябва да се изчистим от тази представа, а това не е лесно. За съжаление социалните мрежи затрудниха това изчистване и ако човек има дори лека склонност към конформизъм или нужда от външна оценка, той изключително лесно може да попадне на ново място и да започне да снима и да прави клишетата, които е виждал. За мен това е много тежка загуба на човешки ресурс. Давам си сметка, че звучи обидно за много хора, но съм уморен да виждам едни и същи кадри от едни и същи места. Да имаш точно определен план какво ще преживееш – за мен така пътуването и фотографията губят смисъл. Светът вече е открит. Остава ни само да разширяваме личния си свят.

Географските открития вече са направени, въпреки че картите продължават да са пълни с бели петна – места, които не сме открили за себе си. Такива ли търсите?

Именно. За мен това е интересно – как отделният индивид вижда дадено място. Голяма част от живота ми е минала в гледане на карти, сателитни снимки и прогнози за времето. Важно е човек да направи ясно проучване на терена, най-малкото за да не се убие. Понякога попадаш на райони, за които последната карта е отпреди 30–40 години. Случвало ми се е да попадна в Гренландия с карта, на която са ясно очертани няколко пътеки, но си даваш сметка, че дори да ги е имало, това е било по времето, преди да си бил роден. Даже гледайки терена, си мислиш дали тези пътеки някога са съществували, или някой, седейки на едно бюро на другия край на света...

Колко често сте се набутвали между шамарите, както се казва?

За съжаление, когато човек установи, че се е набутал между шамарите, вече е станала цяла поредица грешки. Хубавото е, че с времето – без да твърдя, че можеш да ги избегнеш напълно, но успяваш да развиеш „нос“ за тези ситуации. Но в началото – особено между 20 и 26 години, имах повече подобни ситуации, отколкото исках да знае семейството ми. Между другото, това не е нещо, с което се гордея. Сега гледам с усмивка на тези неща. Ако с нещо се гордея, това са няколко ситуации, в които по абсолютно независещи от мен причини съм излизал жив и здрав. Благодарение на това, че физическото ни тяло е доста по-силно, отколкото предполагаме. Имах сила да се измъкна от места, които изискват да посегнеш към последния си запас енергия, която се пази само за много тежки ситуации. Говоря за сила в чисто физическия смисъл – това не е метафора.

Говорим за фотография, а в същото време непрекъснато се връщаме към физическите условия, при които снимате на терен – в открити пространства, при екстремни температури и тежки условия. Каква е физическата издръжливост на съвременния човек и дали не сме изгубили част от тези умения, например способността да вървим 30–40 км на ден, което все пак не е нещо изключително?

Да вървиш 30–40 км на ден е нормално човешко състояние, ако погледнем живота на един средностатистически българин от края на ХIХ и началото на ХХ в. Дори сега, когато правех ремонт на къщата, си дадох сметка, че има дни, в които строителят се натоварва повече, отколкото хората, работещи в полярните райони на света. Зависи и какво разбираме под екстремно и екзотично, защото винаги онова, което е екзотично за едни, е всекидневие за други. Пък и всяко нещо, пък било и рисковано, което повтаряме отново и отново, се превръща в рутина и е съвсем нормална психологическа реакция мозъкът ни да свикне с него и отново да се почувстваме в зоната си на комфорт. Винаги съм се опитвал да бягам от това. В един момент може да се окаже, че е доста по-комфортно да ходиш по два месеца сам някъде из Арктика, отколкото да преживееш един ден в данъчното управление в София.

Казвате, че полярните експедиции са най-доброто ви образование. А имате ли учители във фотографията?

Заради дислексията се научих да чета след края на първи клас от една стара книга за риболов, след като всички опити на учителите и роднините ми се провалиха. Научих се сам да чета, защото тази книга ми беше интересна. И много бързо разбрах, че ако правя нещо, което ми е интересно, не съм глупав и не съм мързелив. Това ме е спасило от правене на неща, в които нямаше да бъда себе си. Първите десетина години във фотографията не успях да си намеря учител. Като всеки тийнейджър имах свои модели на подражание. Това бяха различни колеги по света и после – по случайно стечение на обстоятелствата, се запознах с всички от тях, без един. Болезненото беше, че по този начин губиш идолите си – тогава разбираш, че те са обикновени хора, че имат същите проблеми, които и ти имаш, имат доста повече неуспехи, отколкото си мислел. Сега – на 34-годишна възраст, имам двама идоли във фотографията, единият от тях ми е приятел и до ден днешен му е неудобно, че от време на време не мога да вържа приказката покрай него, защото се притеснявам да бъда в компанията на човек, който снима толкова добре. Мисля си, че за да стъпиш в обувките на някого истински, трябва да живеете в едно и също историческо време. Ние имаме други проблеми, които карат живота на фотограф като Анри Картие-Бресон да изглежда твърде лесен, сравнен с нашия.

Какви са днешните битки?

Напоследък работя с млади хора и тийнейджъри и виждам колко е трудно на съвременния човек да се фокусира повече от пет минути върху каквото и да е. Това прави ученето на сложна материя много различно преживяване. Давам си сметка какъв лукс е било в гимназиалните години да мога да вляза в Градската библиотека в Плевен, да си взема четири-пет книги, които да прочета на спокойствие, без някой да ми пише или звъни постоянно. Опитах известно време да живея без смартфон и видях, че ако искам все пак да имам някакъв социален живот, не се получава. А заниманията с изкуство искат съсредоточаване.

Какво предстои – след студийното снимане, след експедициите? Изкушавате ли се да снимате видео например?

Честно казано – не. Благодарение на това, че съм работил малко по документални и игрални продукции, разбрах, че това не е моята форма на изразяване. За мен да събера много в един кадър или в серия е предизвикателство, което не намирам, когато имам движещо се изображение пред себе си. За добро или лошо, когато признаеш пред себе си, че си творческа личност, различните формати спират да имат чак такова значение. Когато в 4 часа сутринта пиша някакъв текст, получавам същото, което получавам от снимането на експедиции. Това беше интересно откритие за мен – не се налага да отидеш кой знае колко далече, за да получиш същото преживяване.