Култура / Брой 8 (2981), Октомври 2021

„Опитвам се да го погледна от смешната страна, но знам, че българската действителност е способна да убива гласове.“ Разговор с писателя и драматург Александър Мануилов

От колко време се занимавате с драматургия и как започна всичко?

Първият ми проект като драматург беше „Вавилонската кула“ с Огняна Серафимова. Показахме го в рамките на Пражкото квадринале през 2007 г. Беше визуален пърформанс и моята работа се състоеше в това да измислим как статични визуални елементи да се подредят – значещо, плавно и ярко – в разказ. Питаха ме искам ли да сложа и думи, аз реших, че няма нужда. Оставихме го верен на първоначалната му природа – да действа само с образи (и звук), понеже двигателят и сърцето на проекта бяха сценографите и техните визии. Иначе интересът ми към драматургията е по-отрано. Веднага след като завърших славянска филология в Софийския университет през 2003 г., записах магистърска програма по кинодраматургия в НБУ. Мисля, бяхме най-първият випуск на тази специалност там. Така че аферата вече е почти двайсетгодишна, като включим и периода на най-първо ухажване, подръпването на тиранти, изчервяванията и плахите погледи. Още по времето, когато излезе първата ми книга – тя беше стихосбирка (през 2004 г. и под името „Филм“), подмолните завръзки на драматургичното вече са се били изпозавързали при мен.

Кое е пристрастяващото в писането на драматургия и защо намирате смисъл в писането на пиеси, когато тук, в тези условия, към новата драматургия често се подхожда с голямо недоверие?

Искам специално да подчертая – създаването на драматургия невинаги означава „писане на пиеси“. Но да – и пиеси пиша, като част от всеядното ми любопитство към всички възможни механизми, по които драматургичното работи.

Иначе сте права – в тези условия в България намирането на смисъл е изключителен и всекидневен подвиг. Сега нещата са по-добре, но когато аз тръгвах в професията, да решиш да създаваш драматургия за българската театрална среда действително означаваше само и единствено да пишеш пиеси, което граничеше с лудост, тъй като вероятността да не те поставят беше 99,9 %. Това е една от причините да се започне движение за създаване на Асоциация за свободен театър, както и после – на Фестивал за свободен театър, за да може новите гласове в театъра да не се задушат съвсем и да имат все пак платформи, където да показват нещата си. Радвам се, че съм бил част от тези най-ранни години на възторг и съпротива в независимия сектор. Не знам колко от това е останало там с времето.

Иначе лично за мен като творец радушният прием извън България донесе усещането, че не трябва да се отказвам. Ако бях останал само в българския нацупен контекст, където едни хора целогодишно ти казват само „Не!“, „Не може!“, „Не се прави така!“ или пък „Няма пари, чао!“, не съм сигурен, че щях да намеря сили и смисъл да продължа.

Опитвам се да го погледна от смешната страна, но знам, че българската действителност е способна да убива гласове. Някога го е правила фактически – като е отнемала животи, после с мълчание, изолация, принудителен труд и груб ботуш; а сега просто само с игнориране и отговор „не“.

Какво ви липсва в този процес тук, в средата?

Липсва ми усещането за изненада. Това, че не е сигурно дали изобщо някой има нужда да се изненадва вече, а за творците – че искат и могат да го предизвикат.

Липсва вкус за риск, ентусиазъм и мащаб. Преповтаряме модели и попретопляме манджи от онзи ден. Няма много желание за съпоставяне на контексти и влизане в диалог с различното, другото. „Всеки себе си чете“ на „Нова генерация“ като че ли никога не е преставало да бъде актуално за нас, откакто е написано. Или е преставало? Кога? Кои години? Коя неделя?

Липсва ми още и критическата среда, сериозната критика, която не подрипва по силните на деня и не губи ума и дума, като види червен килим. В България има прекрасни критици, просто по една или друга причина гласовете на някои от тях или са позаглъхнали, или пък за определени неща мълчат, доста оглушително.

А в българската драматургия днес? Повече смелост? Или повече свободна територия за изследване и осъществяване на идеите?

За съжаление и двете.

Вие сте един от създателите на платформата „Драма пакт“. Каква необходимост роди тази платформа и кои са идеите, които ви събраха заедно с Ясен Василев, Василена Радева и другите?

Видяхме, че българската драматургия и новите форми са изтикани в кьошето на театралното, и решихме да сменим парадигмата. Не да чакаме и да тропаме с краче, а ние да започнем нещо и да видим – според силите ни, късмета или пък сабята и честта – докъде ще можем да добутаме нещата. Българският драматург толкова дълго време е бил бит по канчето от театри, режисьори, журита и администратори, та решихме, че тук е необходима приятелски подадена ръка и желание за изграждане на общност. Пробвахме ние да започнем практики, които ни липсват и които искаме да функционират у нас – макар и сега да можем да действаме само в най-миниатюрен мащаб.

Например още през 2019 г. създадохме програма, която да позволява реално „поръчване“ на нови текстове – тоест авторите да кандидатстват единствено с идея и да получават финансова подкрепа за самото написване на нов текст. Нещо подобно въведе Министерството на културата чак сега, през 2021 г. С тази разлика, че ние нямахме проблем да изберем да подкрепим млади, дебютиращи автори пред някои по-известни имена.

През „Радар София“ създадохме първата резидентска програма за чуждестранни драматурзи в страната. Гордеем се с това, че покрай нас в София идват както световни имена, така и непознати или пък съвсем млади творци, в които се вижда голям потенциал. Те създават общи проекти с местни творци и реално имаме случаи Златен и Сребърен лъв от Венецианско биенале да работят рамо до рамо с наши драматурзи.

Успяваме да правим преводи на български драматургични произведения на чужди езици и да организираме представяния на родна драматургия извън България, което принципно би трябвало да е дейност, изцяло подкрепена от държавата.

Продуцираме пърформанси, четения, а също и събития в един все още малко познат жанр тук – „театрални инсталации“, често с международно участие. Темите ни са от порядък, който театрите редовно пропускат да отбележат като театрално значим.

Изграждаме партньорства с чужбина и досега сме имали общи проекти с Финландия, Германия, Румъния, Сирия, Русия, САЩ, Китай, Словения и Испания. Сега Европа и светът са много по-отворени, отколкото по времето на зрелия социализъм, и възможността за съвместна работа е много обогатяваща за местния контекст, отваря много хоризонти, дава поглед към различни подходи и виждания за театралното. Стига да искаш.

Участвахме също и в създаването на първия Фестивал на новата драматургия в Югоизточна Европа с център София заедно с Гьоте институт (New Stages Southeast) през май тази година.

Организираме и една резиденция за български драматурзи на морето, където те реално да могат да се запознаят и да формират партньорства, което, погледнато от перспективата на времето, мога да кажа, че вече даде резултат. Имаме няколко изникнали общи проекта от това уж „маане на гащи по морето“. Това е положението – партньорствата рядко се раждат на червения килим или по време на някое „много важно“ събитие с коктейл. По-вероятно е да се случат близо до слънце, вода, пясък, стари градини и водорасли, там, където дишаш свободно и с пълни гърди.

Имаме и серия от „вътрешнозаводски“ ателиета, семинари, дискусии, четения, включително и поредица „критика“, всички те досега са били предимно само за театрали, рядко са имали за цел показване пред публика, защото този вътрешен разговор за театралното ни е много важен. Реално смятаме, че е не само възможно, но и желано да установим платформи, където драматурзи да работят заедно, вместо постоянно да се чувстват в изолация и в модус „конкуренция“ помежду си.

Покрай това успяваме да привлечем и млади таланти, които са тръгнали да си търсят пътя в чужбина, като им предлагаме да отделят време да случат нещо и на българска земя. Две такива интересни събития ни чакат следващата половин година и този път ще ги отворим за публика, понеже водещите са много специални. Това – с опита да задържиш собствения си капацитет тук – също би трябвало да е държавен приоритет, особено за една застаряваща нация, която от 30 години не е спряла да губи мозъци.

Имаме и други идеи в „Драма пакт“ и „Радар София“, но хайде да ги обявим, като станат. Та като ме питате какво ни събра – събраха ни много нужди, много липси и както се вижда – като цяло: неволята.

И все пак промени ли се по някакъв начин средата у нас през последните години?

В момента средата в независимия и алтернативен сектор е много интересна и богата. Има забележително разнообразие от перформативни събития: по-класически представления, но и пърформанси, инсталации, документален театър, сетивен лабиринт, експериментални форми, градски пътувания, социален цирк, съвременен танц и движенчески формати, сценични четения, концерти-пърформанси, игрови и други партиципационни събития, междинни жанрове, дигитални форми, импровизационен и форум театър, детски куклени представления, театър с маски и... сигурно пак доста неща изпускам. Говоря предимно за София, но имам донякъде поглед и върху Пловдив и Варна. Имаме резидентски програми, канят се важни чуждестранни театрали, формират се международни партньорства, постоянно имаме ателиета и платформи за обмен, семинари, дискусии, фестивали, какво ли не. Все има поне 7–8 неща, които съм изпуснал, защото времето не ми позволява да съм навсякъде. Това, че сме в дефицит и не сме успели да изгледаме някои работи, е добре от известна гледна точка – то означава, че независимият сектор е богат и много динамичен. Преди 10–12 години, мисля, всички бяхме гледали всичко, и то без особено напъване.

Трябва да се каже, че повечето от тези форми са силно некомерсиални, те получават някаква подкрепа от държавни или общински програми, за да могат да съществуват. Факт е, че в последните години успяхме да издействаме малко повече финансиране за независимия сектор и сега ясно се вижда какво изобилие от идеи, форми и талант е оставало без сериозна възможност за изява преди това.

През тази многогодишна перспектива картината изглежда почти оптимистична, нали? В момента обаче в сектора отново значима част от едни възможни и важни събития остават или изобщо без финансиране, или са силно недофинансирани; просто има огромно изобилие от идеи, ниши, възможности за развитие, а също и know-how, обаче заделените средства са минимални (в сравнение с това, което се отпуска на държавните театри например).

Защо липсва интерес към съвременната българска драматургия у нас от страна на големите държавни или общински театри? А може би и от страна на зрителите?

Може би театрите се страхуват, че няма да напълнят залите. По сегашния механизъм за разпределение на бюджетите те са едва ли не задължени да залагат на големите световни хитове, които са се доказали вече пред друга публика, и правят точно това – купуват вносна драматургия. Това само по себе си не е лошо, но от друга страна, българската драматургия как да се докаже, като почти никога не стига до сцената? Кръгът е затворен.

Българската драматургия няма никаква протекция или специално място в собствената си страна, каквото имат всички национални драматургии в техните си култури, от които ние иначе така обилно купуваме.

Родният драматург е накаран да се чувства чужденец в собствената си държава. И това е така повече от 30 години – достатъчно дълъг период, че да убиеш желанието на цели поколения автори да навлизат в театралното.

От друга страна, има колеги, с които се интересуваме и от по-експериментални и изследователски формати, не непременно само от класическа драматургия. Място за такъв тип перформативни случвания в държавните театри все още или – да кажа – вече отдавна няма. Не е разработена формулата, по която това да може да се случи по приемлив, значим и защо не – устойчив начин. Аз обаче мисля, че тази формула може да бъде намерена, стига да има желание и разговори.

В момент, в който обективно отчитаме, че има сериозна рана, нанесена върху цялостното функциониране на българската драматургия – как тя се създава, възприема и качва на институционалните сцени, мисля, че можем и трябва да започнем да търсим лекарството. Но това лекарство никой не може да го намери, без да включи в уравнението мнението и необходимостите на самите драматурзи.

Днес престижно ли е да си драматург? Въобще това важно ли е? В едно интервю казвате, че целта е да се върне престижът на българския драматург.

Би трябвало да е. Както би трябвало да е престижно да си учител, да е престижно да си министър или пък депутат. Но не е. Въобще ние сме в такава сюрреална ситуация на изцяло разпаднали се стойности в едно атомизирано, амортизирано и изтерзано общество, че може би самата дума „престиж“ вече звучи странно. Звучи купешко, чужбинско, жълтопаветно и далечно, нали? Какъв ти „престиж“! Това сега е марка сирене.

Какво може да компенсира липсата на адекватна културна политика у нас? Оптимист ли сте, че тази система може да се промени? Или просто човек трябва да търси нови посоки навън?

Всяка система може да се промени. След като Римската империя и Съветският съюз са се разпаднали, никаква система, измислена от човека, няма шанса да пребъде. Въпросът е колко време ще е нужно. Но проблемът в България е друг – аз не знам дали ние изобщо имаме система. И тогава как се бориш с това, е една забава. То е радост.

Въпросите зададе Оля Стоянова

Александър Мануилов (род. 1978 г.) е възпитаник на Класическата гимназия в София, завършил е славянска филология в Софийския университет и кинодраматургия в НБУ. Драматургичните му работи са представяни на фестивали като Under the Radar, Ню Йорк; DramatikerInen Festival, Австрия; L’Europe des Théâtres, Париж; Международния фестивал в Керала, Индия; „Варненско лято“. Той е първият наш автор, представен на един от най-значимитe театрални фестивали в Европа – Theatertreffen, Берлин (2015 г.).