Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Свободата се крепи върху няколкото основни права и правото да се смееш е неразделна част от тях. Смехът не е самата свобода, но възпира човека от насилие и зло. Когато реагираме с усмивка на себе си и на другите, много от нещата се проясняват.

На Франсоа Рабле, един от бащите на модерния роман („Гаргантюа и Пантагрюел“), се приписва думата агеласти, на която е отреден дълъг живот. Агеластът (от гр. ἀγέλαστος) е „онзи, който никога не се смее“, убеденият, че всички са длъжни да мислят еднакво. Агеластите ненавиждат смеха, тъй като той е преход от несвобода към свобода, затова разплатата е жестока. Такава е била и епохата на Рабле: XVI в. е време на конфесионални войни между протестанти и католици и пак тогава в Италия се появяват първите сатирични рисунки, дело на Анибале Карачи. Върху етимологията на думата „карикатура“ продължава да се спори и днес. Мнозина я извеждат от италианското caricare, обвързано с простонародния латински, което означава да поемеш тежък товар или да понесеш отговорността. Сиреч карикатуристът, приемем ли играта на думи, е онзи, който изнася тежестта (на битката) или поема бремето (с риск то да го деформира напълно). Сигурно така възниква и изкуството на сатиричната деформация, без което е немислима карикатурата.

Нямам нито намерението, нито възможността в тези редове да очертая историята на карикатурата, която до голяма степен повтаря перипетиите на политическата свобода.

В това отношение XXI в. е особено показателен. Той започна с вълна от протести в ислямския свят, когато през 2005 г. в консервативния датски вестник „Юланд Постен“ карикатуристът Курт Вестергор изрисува пророка Мохамед с очертанията на бомба. Карикатурата обиди милиони вярващи мюсюлмани, а нейният автор (който си отиде от този свят през юли 2021 г.) десетилетия наред бе принуден да живее под постоянна охрана и да крие адреса си. Френското издание „Шарли Ебдо“ дръзна да препечата на няколко пъти тези карикатури, към които добави и свои. В резултат на което на 7 януари 2015 г. бе разстреляна почти цялата редакция на „Шарли Ебдо“ от двама съвременни „агеласти“ с черни качулки. По ирония на съдбата карикатуристите, обединени в акционерното дружество „Калашников“ (Кабю, Волински, Шарб, Тинус, Оноре), бяха разстреляни с истински автомати „Калашников“, които надделяха над моливите и гумите.

Не, карикатуристите от „Шарли Ебдо“ не бяха „възпитани карикатуристи“. Те често минаваха границата на добрия тон, а и на религиозната толерантност. Но няма да забравя как след тяхната смърт един от известните мюсюлмански проповедници във Франция – имамът Хасан Шалгуми, който нееднокатно бе спорил с тях приживе, отиде да им отдаде последна почит, заявявайки, че на думите се отговаря с думи, а на остроумието – с остроумие. Останалото е варварство.

В наши дни обаче големи световни издания започнаха да свалят от страниците си карикатурите, за да си нямат проблеми. И това казва много за състоянието на днешната свобода. За новите категорични забрани някой (включително политиците) да бъде изобразяван по един или друг начин, несъответстващ на представата, която той има за себе си.

Ето защо решихме да посветим първия си за годината брой на карикатурата, обръщайки специално внимание на българската карикатура, която изобщо не е изключение от правилото. Още в зората ѝ, в самото начало на ХХ в., карикатуристът Иван Славов е задържан по участъците, защото на цар Фердинанд не се харесва начинът, по който била изобразявана неговата „височайша особа“. По-късно т.нар „Народен съд“ осъжда четирима големи карикатуристи (Райко Алексиев е убит още в ареста). Известно е как Тодор Живков се е дразнел на шаржовете си от Тодор Цонев или на рисунките на Борис Димовски в „Люти чушки“ на Радой Ралин, тъй като в опашката на едно от прасетата разпознал подписа си. А пък в наши дни карикатуристът Чавдар Николов бе прогонен от „Нова телевизия“, защото премиерът Бойко Борисов също не бе харесал начина, по който се рисува особата му. Нищо ново под слънцето. Политическата карикатура продължава да е синорът, който отделя свободните от несвободните хора.