Карикатурата и свободата. Разговор с Чавдар Николов

Карикатурата и свободата. Разговор с Чавдар Николов

Началото на карикатурата е още през XVI век! Първата формулировка за карикатура е на Анибал Карачи. Той казва, че пътят на карикатуриста, както и на художника, е да покаже истината. Единият го прави с перфектна визуализация, другият – с перфектна деформация. Отначало карикатурата е игра на изкуство заради самото изкуство. Игра в ателиетата – желание да се пошегуваш, да покажеш, че някой има голям нос. Традицията на класическата политическа карикатура възниква по-късно и тя е пряко свързана с възможностите на печата. Големият бум настъпва, когато литографията навлиза в отпечатването на вестниците. Това е средата на XIX в. Но още преди това на сцената излизат британците, които отварят широко вратата за политическата карикатура. В началото е Джеймс Гилрей (1757–1815), който рисува Наполеон неистово, постоянно и безпощадно. Има едно свидетелство от французин, посетил по онова време Лондон, който вижда огромно струпване на много хора и си мисли, че раздават храна на бедни. Каква била изненадата му, когато разбира, че те си купуват „пресни“ гравюри на Гилрей, сиреч карикатури на Наполеон. [...]

Хванали Езоп за брадата. Разговор с Генчо Симеонов

Не чета нещо специално, не търся съвет от някого, който да ми помага. Вътре в мен ври нещо и хоп, изскача, без да го знам как. И става карикатура. Повечето от карикатурите ми се раждаха, без да съм ги търсил. Появяват се, както се появяват пилетата. Квачката ги снася, топли ги, мъти ги… И готово. Докато имам колеги, които се вдъхновяват от други хора на изкуството, учат се от тях, заимстват. Не съм заимствал от никого. От началото до края. Търсил съм си моя хумор, който като че ли е по-бамбашка. [...]

IvanOFF. В състояние на планетарна криза. Разговор с Галин Стоев

Чехов е един от малкото драматични автори, които успяват да са безпощадни към нас, без да ни унижават или презират. А аз просто съм един от многото режисьори, които хранят нелепата илюзия, че дори и да не успея да го разкодирам докрай, той ще ме разбере и ще ми прости. Чехов говори за провала като никой друг. Знам, че звучи помпозно, но ние преживяваме безапелационен цивилизационен провал и не знаем нито как да го избегнем, нито как да говорим за него. Това поражда помитаща всичко по пътя си тъга. [...]

В сърцето на киното. Разговор с Мартин Макариев

Както в литературата и музиката, така и в киното жанрът конкретизира и слага историята в рамки, а режисьорът (ако е умел) има възможност да преведе зрителя за ръка през света, който е създал. Често една и съща тема се поставя в различни жанрове, което лично на мен винаги ми е било интересно. Смятам, че артхаусът оставя твърде голямо място за интерпретация на разказа и поставя смисъла му под твърде общ знаменател. Темите са винаги „глобални“ и са подходящи за разговор във философски клубове и интелектуални барове. [...]

Пътят на Чарли

Почти на 81, но с усмихнати сини очи и изпънато тяло, той продължава да върви през живота със същото любопитство, което не му дава мира и като дете. Обикновено свързваме сценариста Христо Илиев-Чарли с режисьора Георги Стоев-Джеки и звукооператора Георги Пенков-Джони. Споменаването на филмовото им трио и на заглавия като „Хляб и зрелища“ (2013), „Отец Иван и неговите деца“ (2010), „Патилата на Спас и Нели“ (1987), „Броени дни“ (1977) или кинохрониките „Мозайка“ през 80-те винаги предизвиква усмивки и уважение. [...]

Изкуството на квартета. Разговор с проф. Димо Димов

Трудно ми е да кажа, че аз съм избрал цигулката, защото бях много малък, но една Коледа баща ми донесе хартиен плик и аз видях да се подава едно лъкче. Това беше една много малка цигулка четвъртинка. Така разбрах, че това е коледният ми подарък. Годината беше 1944. Ние живеехме в Стара Загора. Аз станах ученик на концертмайстора на Старозагорската опера Георги Стоянов, много добър цигулар и изключителен човек. Тогава нямаше нито детска школа, нито музикално училище... [...]