IvanOFF. В състояние на планетарна криза. Разговор с Галин Стоев
„Чехов говори за провала като никой друг. Знам, че звучи помпозно, но ние преживяваме безапелационен цивилизационен провал и не знаем нито как да го избегнем, нито как да го погледнем в очите, нито как да говорим за него. Това поражда помитаща всичко по пътя си тъга. Логично е да се обърнем към Чехов.“ С режисьора Галин Стоев разговаря Мария Панайотова
В края на XIX век Чехов пише пиесата „Иванов“, в която главният герой осъзнава, че не може да се свърже със света отвън и да действа, което му спечелва прозвището „Руския Хамлет“. 133 години по-късно норвежкият драматург Фредрик Братберг преразглежда тази парадоксална „комедия“, за да може зрителят да се срещне с един друг Иванов, който виси над пропастта на екзистенциалното нищо, изгубен, озверен и в същото време – адски интелигентен. Това „пренаписване“ успява да ни вкарва в главата на героя, за да разберем мистериозната грешка, която постепенно заразява хората и превзема света като умен вирус… Така най-кратко може да бъде описано представлението IvanOFF, което имаше своята премиера през ноември 2021 г. в ThéâtredelaCité в Тулуза, Франция.
Защо Чехов? Защо сега?
Чехов е един от малкото драматични автори, които успяват да са безпощадни към нас, без да ни унижават или презират. А аз просто съм един от многото режисьори, които хранят нелепата илюзия, че дори и да не успея да го разкодирам докрай, той ще ме разбере и ще ми прости. Чехов говори за провала като никой друг. Знам, че звучи помпозно, но ние преживяваме безапелационен цивилизационен провал и не знаем нито как да го избегнем, нито как да го погледнем в очите, нито как да говорим за него. Това поражда помитаща всичко по пътя си тъга. Логично е да се обърнем към Чехов. Един руски интелектуалец веднъж беше казал, че ако са ти потънали гемиите, едва ли ще посегнеш към Толстой, още по-малко към Достоевски, но е много вероятно да препрочетеш Чехов. В светлината на днешното състояние на света дори и това препрочитане на мен ми се струва недостатъчно. То ми изглеждаше някак банално – като да търся да се скрия от съвременния свят в защитения балон на някаква имагинерна сигурна стойност. Затова предприех почти самоубийствения ход да инициирам пренаписване на пиесата „Иванов“ и поверих тази задача на Фредрик Братберг – съвременен норвежки драматург, който на пръв поглед няма нищо общо с Чехов. Освен театрален автор, той е и композитор и пише текстовете си като барокови партитури. Започва с тема, която се завръща всеки път обогатена с нови мотиви. Това е своеобразна верига от идентични ситуации, които се повтарят и благодарение на това повторение карат смисъла да еволюира. Пиесата на Братберг дори не е пиеса в класическия смисъл на думата. Тя е картография, която ситуира героите във времето и в пространството. При Братберг, за разлика от Чехов, смисълът се артикулира не чрез това, което героите казват, а чрез наративната структура на самия текст. Не репликите носят смисъла, а самата конструкция. Когато прочетох последната версия на текста, разбрах, че Братберг деконструира творбата на Чехов. Ето защо мога да кажа, че представлението е своеобразна деконструкция на собственото ми желание да поставя Чехов.
Какво е ON и какво OFF в представлението?
IvanOFF (а не Иванов) беше начин да подскажем на зрителите, че няма да гледат Чехов, въпреки че толкова обичаме този автор, защото именно той е измислил съвременния човек с неговите съвременни неврози. Той е описал съвременните варианти на тъгата, меланхолията и това, което впоследствие ще наречем депресия. В класическата си версия разделението е доста очевидно. Светът е включен и продължава да живее, докато Иванов е изключен и не съществува. Но истинското откритие в текста на Братберг е всъщност презумпцията за наличие на бутон ON/OFF, който се задейства независимо от волята на участващите. В IvanOFF героите по всякакъв начин се опитват да се закачат за някаква история, роля или сюжет, защото това им дава усещане за сигурност. Те страдат, копнеят, подвластни са на страсти, които довчера ни изглеждаха съвсем нормални. Но откакто влязохме в спиралата на неизвестното, откакто светът започна да се променя въпреки нашата воля и прогнози, всичката тази превъзбуда по връщане към нормалността започна да звучи като анахронизъм. Пандемията извади на повърхността нашата дисфункционалност като индивиди и като социум. За героите в пиесата, както и за всички нас, това е трудно за възприемане и преглъщане. Ето защо всички се вълнуват, ръкомахат и имитират нормалност. Единствен Иванов не го прави, защото е разбрал, че подобни роли и ситуации вече не работят и не могат да ни спасят. Той сякаш е отхвърлен от потока на живота и пребивава в някакъв аутистичен ступор. Той е в OFF режим, но много вероятно е имено той да е причината за раздробяването на света. Много вероятно е той да не е жертва, а повод за случващото се. Много вероятно е той да е вирусът, който ще вкара целия свят в OFF режим.
Поставяте действието на съвсем нова територия. Нови технологии и софтуер, които управляват и създават по виртуален път персонажите и действието… Как се случва театърът в такава експериментална среда на границата между аналоговото и дигиталното?
Трябва да призная, че подходът ми към драматургията беше съвсем класически. В пиесата на Братберг Иванов подарява на Саша за рождения ѝ ден четири кукли, които силно наподобяват четиримата основни герои. Аз реших да ги заменя с виртуални марионетки. Създадохме аватари на актьорите и когато те се появиха, разбрах, че това присъствие е не просто визуален ефект, а развива самата наративна конструкция, създава добавена стойност на драматургичния смисъл. В спектакъла паралелно съжителстват няколко времеви и пространствени наратива – този на Чеховите герои, този на нашия свят, който чете Чехов, и този на аватарите, които коментират нас. Виртуалният е само един от елементите и смисълът му е да оспорва и да дестабилизира реалния или поне това, което ние възприемаме за реално. Не вярвам, че дигиталното само по себе си може да създава театрално преживяване. То по-скоро е част от експериментална вълна и от вид мода, но засега то само продължава това, което е вече инициирано от аналоговата логика.
„В IvanOFF Иванов дори не може да стигне до края на пиесата, в която е главен герой, оставя я, за да се включи в трета пиеса. Форма и смисъл се срещат тук и оправдават за мен пренаписването на текста… Драмата не се намира между редовете, а между повторенията“ – това казва драматургът Фредрик Братберг за работата си по текста на пиесата. Нещо различно, може би по-голямо или нещо, което кореспондира с това, което ни се случва тук и сега в нашия уж реален живот – какво искахте да постигнете с вашата театрална интерпретация?
Колкото и претенциозно да звучи, исках да направя представление, което да изглежда като НЛО от бъдещето, катастрофирало в нашето настояще. Исках да експериментирам с непозната за мен форма, да дръзна да говоря за неща, за които все още нямаме думи и не можем да идентифицираме. Исках да споделя собственото си объркване и незнание за това в какъв свят живеем и като как се намерихме точно в тази конфигурация от обстоятелства и реакции. Под предлог, че поставям „Иванов“, исках да говоря за състоянието на света и как това рефлектира на дълбоко интимно ниво. Исках да изследвам как в състояние на криза основни човешки проявления като кураж или низост търпят промени и се проявяват по парадоксален начин. Исках да създам пространство, в което да измисляме нови кодове, с тях да интерпретираме огромната тъга, която ни залива, и в това да има едновременно смелост и хумор. Както виждате, все амбициозни хоризонти, в които човек лесно може да си разбие носа.
В предварителния разговор споделихте, че IvanOFF гъмжи от паралелни реалности – цитирам ви: Chekhov meets Lewis Carol meets David Lynch. Защо?
Защото трябваше да смеся неща, които трудно съжителстват в един и същи кадър. Мисля, че за един раздробен свят трябва да се разказват истории, сглобени от разнородни парчета, но все пак събрани в единен образ. Това не е историята на един депресиран руски помешчик. Това е историята на моето поколение в състояние на планетарна криза. Същото това поколение, което прекоси няколко политически и философски парадигми, което мечтаеше и се бореше, но не може да изтрие тихото усещане за провала, което струи отвсякъде. В това поколение има много от парадоксите и на Чехов, и на Луис Карол, и на Линч.
Пандемията как е показана в IvanOFF? Как героите действат или не действат в тази ситуация?
Пандемията присъства невидимо, но никога не говорим за нея открито или банално. Вярно е, че в първите пет минути Анна, съпругата на Иванов, кашля, почти без да спре, и това създава дискомфорт и плашещо любопитство у публиката. В края на пиесата всички герои изгубват пулса си, но така и не могат да разберат живи ли са, или не. И понеже никой не официализира смъртта им, те продължават да се движат, да страдат и да се надяват, че ще намерят разрешение на персоналните си проблеми и страхове.
Ще успеят ли да оцелеят нашите истински чувства, докато се опитваме да се ориентираме и адаптираме, може би дори да експериментираме в метавселената, или ще се превърнат в предвидими ефекти в новите цифрови инфраструктури?
Емотивната природа на човека е гаранция за неговото оцеляване дотук. Ако тя бъде деконструирана и заплашена от изчезване, може би човечеството ще трябва да се справи с нова колосална катастрофа. Освен това дигитализацията на човешкото и пренасянето му във виртуалното няма да изтрие необходимостта на човек да се свързва със себеподобните си, нито ще го освободи от усилието да трансцендира реалността. Един съвременен изследовател твърди, че ако искаме да променим човека, трябва да променим средствата, чрез които той комуникира и се свързва с другите. Това би могло да е мощен еволюционен механизъм. Но в условията на експлоататорската парадигма, в чиято логика продължава да функционира светът днес, тези средства и технологии само ще засилят системната ни дисфункционалност. Много е възможно съвременните дигитални роби да станат още повече роби, а осъзналите се индивиди да се радикализират още повече и да започнат сериозен флирт с комплотистите. В крайна сметка глупостта и осъзнатостта винаги са съжителствали в непримиримо напрежение.
Пандемията ще успее ли да промени начина, по който възприемаме театъра?
Как изглежда бъдещето на сценичните изкуства в ерата на алгоритмите и на непрекъснатото виртуализиране на всеки момент от нашите преживявания?
Мисля, че театърът може да стане високо търсена стока, именно защото ще е една от малкото платформи за общуване, които предлагат жив контакт. Въпросът е дали бъдещите поколения ще успеят да запазят възможността да се концентрират върху едно нещо за повече от няколко минути. Психолозите развиват доста интересни теории по темата. От друга страна, театърът винаги е рефлектирал изменящата се човешка природа, но също и устойчивите ѝ проблемни страни и в този смисъл винаги е успявал да се адаптира към изменящите се реалности. Всичко това носи надежда за бъдещето на театъра, от нас зависи тя да не се окаже илюзорна.
Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Дебютира като режисьор с „Илюзията“ по Пиер Корней в Драматичния театър в Сливен (1992). Има постановки в Младежкия театър, Театър „Българска армия“, Народния театър и др. След 2000 г. поставя в Белгия, Франция, Русия. През 2005 г. основава собствена театрална компания в Брюксел – Fingerprint, където поставя „Кислород“ от Иван Вирипаев, представен на 61-ия фестивал в Авиньон. Работи с „Комеди Франсез“, театър „Ла Колин“ в Париж, BAFF Тheatre в Антверпен. От началото на 2018 г. е директор на Националния театър в Тулуза, Франция. Филмът „Безкрайната градина“ е неговият дебют в киното. Създаден е по пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, която заедно с „Малка пиеса за детска стая“ и „Хората от Оз“ е поставена от Галин Стоев в Театър 199 в София.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук