Анелия Янева

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. Понастоящем е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.

Когато есетрата е втора свежест

Магическият реализъм, сюжетната динамика и фантасмагоричните характери правят романа „Майстора и Маргарита“ особено благодатен за театрална сцена. Но освен че дава хляб на въображението и носи огромен потенциал за сценично претворяване, той е и коварен. Опитвайки да избегне неговите подмоли, Николай Поляков (сценична версия по превода на Лиляна Минкова и режисура) е попаднал в друг капан. Спектакълът му в Младежкия театър е твърде „вчесан“, прекомерно праволинеен и в голяма степен предвидим... [...]

Още един от хората книги

Деян Донков ми каза, че случайно попаднал на романа „Камбаната“. За мен обаче тая случайност е предопределена. Деян Донков, мисля си, върви към този текст още от монолога на Лазар в „Бая си на бълхите“ (ТБА, Икар 2001 за мъжка роля). И тук същата съдбовна предопределеност – синовете плащат за вините на бащите си и на свой ред сторват грехове. И същата монолитност на характерите. „Убиеш ли, ти си следващият...“, това е заклинанието в „Камбаната“, с което се започва и свършва всичко. [...]

Без-бурно

Преди софийския гастрол на две от берлинските му постановки – „Персите“ и „Битката на негъра и кучетата“ – през 2007 г. разговарях с Димитър Гочев за „пренасянето“ на даден спектакъл от една среда в друга. За възприемането му в различен от този на неговото създаване обществен, културен, социален и политически контекст. Гочев беше категоричен, че театърът е локално зависим и е невъзможно да бъде „присаден“ на друга почва, защото по замисъл е адресиран към точно определена публика, прицелен е в нейната чувствителност. [...]

Сирано, но без онзи нос

Поколения наред актьорите в ролята на Сирано дьо Бержерак от едноименната комедия на Едмон Ростан използват дегизировка, за да пресъздадат знаковия атрибут на този персонаж – огромния нос. Първият изпълнител на Сирано е Констан Коклен. У нас някои от по-скорошно време са Христо Гърбов, Деян Донков, Герасим Георгиев-Геро. В две от по-новите интерпретации на френската пиеса обаче (Театър „Българска армия“, реж. Стоян Радев, и Компания „Джейми Лойд“ – Великобритания, реж. Дж. Лойд) този хиперболизиран орган отсъства. [...]