Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

От този брой „Култура“ става месечник с нов облик и нов екип. Културата е форма, вписана във времето, дори да се самоосъзнава в опозиция спрямо него. Колкото и да ни се иска да опазим уюта на творческите си занимания от нечовешките ускорения на интернет епохата, идва миг, когато става ясно, че нищо не е както преди, а отказът от промяна не води доникъде, освен че прерязва връзката с едно или друго поколение. Сюжетът е до болка познат. Дори световни издания, с гордост некриещи годините си, днес са принудени да преосмислят начина си на съществуване – да потърсят нова форма, без да се еманципират от интелектуалната си биография. 

Духът на времето не отхвърля задълбочаването, ала по особен начин го обвързва с ускорението. Нашата задача е това усилие да придобие плът, да се превърне в медиен разказ, казващ нещо ново и нещо важно, разминаващо се с „мейнстрийма“ на обичайните гледни точки в полето на българската култура.

Ето защо тази трета по рода си „Култура“ – чийто първи брой държите в ръцете си – ще бъде „Гутенбергова“ в месечното си книжно тяло, без да прекъсва пъпната връв с дигиталния всекидневник, какъвто е Портал „Култура”. С надеждата и за обратен преход от интернет към хартия: да подтикнем хилядите ни виртуални читатели да посегнат към тези книжни страници. Времето на хартиеното четене изобщо не е отминало.

Поемането по нов път задължително предполага поглед назад. Още с възникването си вестник „Народна култура“ заявява в уводната си статия (26 януари 1957 г.), че целта му е да се „разшири теренът, дето се обсъждат въпросите на нашата култура, дето се обединяват силите“. Със заявката, че ще „открие широко страниците си за всички, които имат какво да кажат“. Похвални намерения, ако не си остават само на хартия. Редица епизоди на зараждащия се „български плурализъм“ преди 1989 г. наистина могат да бъдат проследени по страниците на седмичника – като игра на котка и мишка с комунистическата система. Именно тук успя да се промуши през иглените уши на цензурата и програмната статия на д-р Желю Желев „Великото време на интелигенцията“ (22 юли 1988 г.), в която той настоява, че „самоосъзнаването на интелигенцията като група е важно също и с оглед на бъдещето. То принадлежи на нея“. Днес този оптимизъм може да се стори наивен или романтичен на мнозина, но истината е, че в годините преди 1989 г., а и веднага след нея седмичната „Култура“ изигра важна роля в обществения дебат в България. Затова фондация „Комунитас“ започна дигитализирането на архива на вестника – преди и след 1989 г. 

А що се отнася до предизвикателствата пред месечната „Култура“, те са съвсем ясни. Да преведе опита от миналото на езика на настоящето. Да не изпада в плен на „удовлетворяващата илюзия“, за която говори в този брой Цветан Тодоров. Да е открит форум за дискусии. Да има усет за новото. Да даде възможност за изява не само на грижливо подбран кръг от автори, но и на младите, тепърва заявяващи себе си. Да не обръща гръб на читателите си. Това са най-важните ни послания с днешна дата. Но в тях се крие залогът на едно ново начало.