Култура / Брой 8 (2991), Октомври 2022

Оля Стоянова разговаря с фотографа Станислав Бояджиев за майка му Румяна Бояджиева – една от първите български фотографки

Румяна Бояджиева е родена в село Цар Асен, Поповско, учи във фотографското училище в София. Работи за сп. „България“, а със създаването на Българската телевизия постъпва там и дълги години ръководи фотоотдела – до смъртта си през 1992 г. Има много изложби и награди, а през 1966 г. нейна снимка става плакат и е на корицата на каталога на World Press Photo. Носителка е и на наградата на водещото европейско изложение Photokina в Кьолн. Дълги години снима по време на Международния балетен конкурс във Варна. Румяна Бояджиева е включена в книгата „Големите фоторепортери на България (1960–1989)“ на Цветан Томчев. След смъртта ѝ са организирани още няколко нейни изложби – една от последните е в рамките на Месеца на фотографията през 2011 г. на Национално сдружение Фотографска академия „Янка Кюркчиева“.

Майка ви – фотографката Румяна Бояджиева, обичаше ли да бъде в сянка, зад обектива? Какъв беше нейният стил на работа?

Майка ми не беше в сянка, защото работеше в телевизията от самото създаване на фотоотдела и беше създала фотостудиото. През социализма всички тези хора, които работеха в телевизията, бяха прочути – актьори, телевизионни говорители, журналисти. Те се познаваха с нея и разчитаха тя да ги снима. Бих казал, че майка ми беше твърде популярна личност и всички я познаваха. Тя имаше лаборатория, имаше лаборанти и беше като един „Ролинг Стоунс“ на фотографията у нас. Беше наистина добре поставена като фотограф. Нямаше ограничение и за ползването на филмите. Разбира се, през целия си живот тя е страдала заради материалите, с които беше принудена да снима – производство на ГДР – ОРВО, които по качество отстъпваха на всички други фотоматериали. Е, надвишаваха само съветските ленти „Свема“.

Не е имала възможност да снима на „Кодак“ или нещо друго?

„Кодак“ беше абсолютен лукс. Но също така беше много голяма мечта да се докопаш и до китайски филми, те също бяха много качествени. Китайците ходеха навсякъде с фотоапарат на гърдите, подобно на японците. И Китайската комунистическа партия даваше мило и драго да захранва тази страст, която беше безобидна. Та качеството на техните ленти беше много високо, защото крадяха технологията на „Кодак“.

Майка ви никога не е работила извън България?

Не, нея не я пускаха никъде – никой от нашето семейство не е бил член на БКП. Въпреки това имаше многобройни участия в чуждестранни изложби, имаше плакат на World Press Photo и корица на каталог през 1966 г., много интересен квадратен кадър, 6 на 6.

Каква е историята на този кадър?

Майка ми е снимала в гръб човека, който открива Международния балетен конкурс във Варна. И до него са се скупчили кинокамера, двама-трима фотографи, един с осветление, който го държи над главата си… И кадърът представлява този другар в гръб, с костюм, дебел врат. После майка ми, след като разгледала този кадър, просто отрязала човека и изпратила кадъра за участие в международния конкурс на World Press Photo. И всъщност снимката показва как журналисти снимат този, когото вече го няма.

Защо балетният конкурс е толкова важен за майка ви?

На балетния конкурс тя направи няколко изложби. Ходеше в продължение на години. Конкурсът беше на много високо ниво. Там съм се ръкувал с Галина Уланова, с Алисия Алонсо, с легендарни имена на балета. И всеки, който се занимава с балет, знаеше тези имена и какво са постигнали.

Четох, че балетният специалист Арнолд Хаскел казва по повод на нейна изложба, че е спорно кое е по-голямо изкуството – онова на сцената или на кадрите. Имала е голямо признание, но едва ли е било само то.

Да, аз съм изпитвал тази страст и върху себе си, защото съм снимал балет. Много е сложно за снимане. Самите балетисти не могат да се видят отстрани, когато танцуват. Не могат да се видят по този начин, както аз мога да ги видя. Също така съм го изпитвал на гърба си какво е, когато снимаш спортни танци. С такава скорост се сменят позициите, че ти нямаш време, трябва да имаш много бързо око и ръка.

На майка ви тясно ли ѝ беше да снима само в България? Страдала ли е от това?

Не страдаше от липсата на възможности да пътува и снима навън, но страдаше от това, че тук не можеше да се снима каквото и да е. Обичаше да снима циганските махали, които бяха благодатни за фотография. Какво ли не можеше да се види през социализма… Тя можеше да направи съвършения кадър, съвършената снимка, но тази снимка никога не можеше да излезе извън границите. Може да си снима това, което иска, но само за себе си. Тези кадри нямаше да ги пуснат никъде по никакъв начин – нито на изложба, нито във вестниците, по никакъв начин.

Имало ли е такова условие – хората на снимките във вестниците да изглеждат доволни от живота, щастливи?

Да, това беше важно условие – щастливи хора да има на снимките и да не се вижда мизерията. Например тя има кадри на циганчета как пият вода от една тръба, обикновена водопроводна тръба, превърната в чешма. Това е единствената чешма в махалата. Тези хора ѝ бяха интересни. Телевизията ѝ даваше възможност да има много командировки и тя ходеше да снима в Странджа планина, има много хубави кадри с каракачаните, също много интересни и особени хора.

А вие наследихте ли от майка ви тази страст към фотографията?

Бил съм професионален фотограф, даже работех в същия отдел, който е създаден от майка ми. Тогава Хачо Бояджиев ме назначи. Иначе майка ми имаше страхотно око. Аз съм разглеждал нейни снимки – преди да стане професионален фотограф. Гледал съм нейни снимки, които е правила, когато е била момиче, и те са с много точна композиция. Още тогава е имала усет. Много обичаше да снима хора.

А тя обичаше ли да експериментира? Какво би казала за кадрите, които са изключително популярни сега, за този начин на снимане, когато липсва фокус, например?

Нямаше нищо против това. Дори имаше снимки, с които участваше в изложби, и там случайно негативът се беше повредил, бяха се разтекли химикали и се беше получило нещо като ефект върху едно женско лице. И пак казвам – тя много обичаше да снима хора. Сега това е доста притеснително, защото личното пространство вече е много важно. Неин кумир беше Анри Картие-Бресон. Тя снимаше живота. Имаше страхотни кадри от телевизията. И хората много я харесваха, защото снимаше всички – не само тези, които са пред камерата. Тя снимаше режисьорите, операторите, човека, който опъва кабелите, тонрежисьорите, хората, които оправяха микрофоните, целия този живот. Помня, че майка ми имаше и изложби с такава тематика.

Каква беше във всекидневието си? Ходеше ли винаги с камерата? Снимаше ли ви вас?

Да! Аз съвсем скоро си направих снимка в НДК със себе си – на шест години. На един кадър на майка ми от изложба на Фотоакадемията, на стари и млади фотографи. Между другото, страхотно впечатление ми направи публиката в НДК, бяха се събрали сигурно около 200 души, все млади хора, пред които аз трябваше да кажа няколко думи, защото бях подредил някаква изложба. Те ми ръкопляскаха, а когато раздаваха наградите, започнаха да пищят, като че ли са на рок концерт. Страхотни бяха.

Това отношение ли запали и вас по фотографията? Желанието да работите с хора?

Да. Аз много исках да стана като майка ми. Много. После се разочаровах, че няма пари в тази работа.

Но пък самата работа е страст.

Ще ви кажа при мен как стана – да, има страст. И до ден днешен снимам и качвам по някоя снимка. Но така е, имам отношение към фотографията, продължавам да ходя по изложби.

Ако днес майка ви беше жива, щеше ли да бъде активна в социалните мрежи?

Доколкото я познавам, в Инстаграм може би. Защото като всеки творец тя искаше да има публика и ръкопляскания. Беше много щастлива, като откриваше изложби. Тя се радваше на срещите с хората. Работеше с хубава техника, за сметка на филмите с по-компромисно качество, на които снимаше. Но не обръщаше толкова голямо внимание на техниката. Много повече държеше на материала, отколкото на обектива и фотоапарата. Казваше: „Не ме интересува толкова фотоапаратът – и със „Смяна“ 8 можеш да отидеш да снимаш нещо, което не изисква кой знае каква прецизност“.

Казват, че във фотографията има две школи – за едните няма значение техниката, идеята е по-важна, другите държат изключително много на добрата техника и я познават до съвършенство.

Точно това искам да ви кажа – майка ми много рядко, ако тръгне в командировка, ще вземе фотографската чанта. И в дамската си чанта можеше да сложи фотоапарата. Тя беше дама. То тогава нямаше раници.

Е, имало е раници. Може би не фотографски, но туристически раници, самари, дори онези ловно-рибарски раници…

Тя в никакъв случай нямаше да тръгне с тях. Това е, което мога да кажа за майка ми. Беше ми приятел, беше изключително отворена за света.

Когато разглеждате архива, изненадвате ли се какво е снимала? Понякога ми се струва, че чрез архива, който оставя един фотограф, може да се разбере и много за това какъв човек е бил.

Не се изненадвам, защото майка ми беше изключително несамовлюбен творец. Не беше самовглъбена, коментираше кадрите, особено с мен. Баща ми се държеше малко настрана, докато аз активно участвах в обсъждането, в кадрирането. И знам почти всичко, което тя е снимала. Така че нямам изненади.

Споменахте кадрите с децата, които пият вода от единствената чешма в ромската махала. За кого е снимала тези кадри? За себе си?

Да, за себе си ги снимаше.

Отивала е на терен, но след това тези кадри не са били публикувани?

Не, не се публикуваха, но ѝ беше интересно. И като ходеше в командировки, винаги правеше някакви снимки, които си бяха за нея. Например бабата, която си седи на пейката, или някоя жена, с която си говори.

Имало е задължителни снимки, които е трябвало да направи, и други, които на нея са ѝ харесвали?

В това отношение телевизията беше благодатна, защото никой не ѝ държеше сметка защо си снимала това, а не си снимала онова. Тя можеше да снима каквото реши. А после какво ще се използва от този материал, е друг въпрос.

Какво правите с архива ѝ? Предполагам, че има огромен архив, дано да е запазен.

Пазя си го. Тя си е отделила един малък архив, който аз го пазя. Тя мислеше, че това са най-ценните кадри. А пък големият архив, нейният, както и на колегите ѝ, е в БНТ. И се надявам да го пазят добре. Не знам каква трайност имат тези негативи, но мисля, че като са фиксирани, имат голяма трайност.

Правите ли планове да покажете нови неща от майка ви и да организирате изложби? Цветан Тончев я е включил в книгата „Големите фоторепортери на България (1960–1989)“. Тази година имаше изложба на Сибиле Бергеман, една от най-активните фотографки в Източна Германия, и кураторката Катерина Гаджева спомена Румяна Бояджиева сред първите жени, които са оставили сериозен отпечатък в българската фотография.

След смъртта ѝ бяха организирани две-три изложби. Не бяха по моя инициатива, да си призная, но участвах активно в подбора на материалите. Едната от тези изложби след смъртта ѝ подарих на Фотоакадемията. Само копията, негативите са при мен.

Голяма отговорност ли е да пазите архива?

За мен е изключителна привилегия и съм много щастлив. Имам и брат, който няма такова отношение към фотографията. Той също държи на майка ни, естествено, но аз съм този, който се занимава с фотография. Но никой от нас няма да позволи този архив да се затрие, защото той е част от историята.

Работите ли по дигитализирането му?

Това правя сега. Взехме един куп негативи, които са по-ценни, и знам, че с тях майка ми е участвала в изложби. Те трябва да се дигитализират, за да бъдат съхранени.