Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

С проф. Благовест Златанов разговаря Катя Атанасова

Деветдесетте години бяха златното време за романа „Хайка за вълци“, тъй като епохата, към която се отнася, заемаше централно място в обществено-политическия дневен ред в България и беше обект на ожесточени дискусии“

Когато излиза в средата на 80-те години, книгата „Хайка за вълци“ се смята за „пробив“, не е било сигурно дали ще бъде издадена, или спряна. Задавам този въпрос заради контекста – до каква степен, когато говорим за нея, трябва да го отчитаме?

Разбирам двойствеността, която влагате в думата „пробив“. Съществува тезата, че през 80-те с „Хайка за вълци“ системата на строг идеологически надзор над литературата бива „пробита“, проваля се с допускането на този роман до печат. Имам две несъгласия с тази теза – едно принципно и едно, свързано с конкретния случай.

Системата на надзор по принцип не може да бъде „пробита“. Дори ако някое произведение в първия момент ѝ се изплъзне и бъде публикувано, след това тя умело го използва за атаки срещу автора. Има случаи, когато произведения нарочно са били „пускани“ тъкмо с тази цел.

В случая с „Хайка за вълци“ цялата суматоха около надвисналото, но така и неслучило се спиране на романа е от взаимна полза и за системата, и за автора. Развитията показват, че суматохата всъщност носи чудесна реклама за романа, от която печелят и двете страни.

След 1989 г. Ивайло Петров споделя, че е бил готов с първата версия на текста значително по-рано, но е изчакал политически подходящия момент за публикацията. Вече веднъж сполучливо е приложил подобно изчакване с „Мъртво вълнение“. Освен това Ивайло Петров има детайлни наблюдения върху процесите на допускане на литературни текстове до печат. В продължение на десетилетия работи както в редакции, така и в идеологико-политически институции и много добре знае как се случват нещата. Знаел е къде минават и как се местят границите между допустимото и недопустимото, знаел е коя провокация към доктрината и в кой момент може да му донесе полза и кога би била от опасна вреда. Можел е добре да планира ходовете си.

„Системата“ от своя страна също има полза от допускането конкретно на този роман. Първо, „надзорниците“, хора с опит в тази област, веднага са можели да установят, че романът добре би послужил за поредното „отпушване“ или „размразяване“ на идеологическия фронт, за поредната борба с „догматизма“. Все пак политически „опасната“ част в него се отнася до „далечната“ епоха на колективизацията. Второ, дори ако читателите възприемат романа като критика към доктрината, тя идва отвътре, от водещ и идеологически проверен писател. С това системата доказва способността си да се самокоригира, с което предварително обезсилва аргументите на идеологическия враг, който, както знаем, е измислен.

Ако в онези години този роман беше предложен от някой неизвестен автор или автор без политическо институционално минало, моментално щеше да замине в кошчето.

От друга страна, гледан от литературоведска перспектива, в тогавашния контекст романът „Хайка за вълци“ безспорно е „пробив“ в определени художествени и тематични отношения. Например неговата жанрова и наративна постройка или пък голямата тема „Добруджа“ в него.

През 80-те години изданията всъщност са две – едно от „Български писател“ и второ – от „Профиздат“. Първото е доста по-кратко (с близо 300 страници) от второто, в което са включени две нови обемни части. Какво носят усложняването, новите разклоняващи се сюжетни линии според вас на „Хайка за вълци“?

Още преди излизането от печат на първата версия през септември 1982 г. авторът вече е публикувал откъс от по-късната четвърта част за Стоян Кралев от втората версия от 1986 г.

В свое интервю от много по-късен период Ивайло Петров споделя, че след известна начална съпротива Централният комитет на БКП е допуснал първата версия на романа под натиска на Горбачовата перестройка и под условие „втората да е положителна“ (Георги Гроздев „Изчезващ вид. Срещи с майстори“, 2013 г, изд. „Балкани“).

Тук нещо куца! Горбачов идва на власт едва през март 1985 г. след смъртта на отявления доктринер Константин Черненко. През 1981–1982 г., когато текат вътрешните обсъждания около „Хайка за вълци“, на власт все още е другарят Леонид Илич Брежнев. Допускането на първата част на „Хайка за вълци“ няма никакво отношение към перестроечния „полъх на предстоящата промяна“, както твърди Ивайло Петров. Причините са били други и някои от тях маркирах в отговор на предишния ви въпрос. Що се отнася до условието втората част „да е положителна“, Ивайло Петров очевидно не е спазил „договорката“ с ЦК, защото тя е още по-неположителна от първата версия на романа и това вече има връзка с Горбачов. „Горбачовият почерк“ ясно личи във финала на част 4 от втория вариант на романа. Въобще тази част е рязко по-слаба от останалите.

Нямам пространство да разгърна тезата си относно прехода от първа към втора версия, затова само няколко щриха. Ивайло Петров по чудесен начин е замислил новите две части – 3. „Николин Миялков Рогльото и Иван Шибилев Пенкилера“ и 4. „Стоян Кралев Кралешвили (Из записките на Илко Кралев)“ като отчасти дублиращи се. Любовната двойка Иван Шибилев – Мона е удвоена в любовната двойка Илко Кралев – Нуша Пашова. Двете двойки трябва да бъдат прокарани през идентична схема: „двамата, що се любят“ – „препятствията пред любовта им“ – „как те ги преодоляват“. И двете жени трябва да умрат нелепо, за да се увековечи любовта. Разбира се, в дублажа се включва и противопоставяне. Първата двойка е дисхармонична – Шибилев люби и бяга, Мона люби и чака, докато втората е крайно хармонична – двамата са устремени един към друг. Освен това Мона трябва да се заплете в любовен триъгълник, докато Нуша – не. Накрая следва и пълен контраст. Шибилев и Мона слабо се интересуват от пречещите им социални порядки и норми, от Стоян-Кралевите партийни порицания пък изобщо не се интересуват. Обратно, Илко и Нуша чинно се съобразяват с обстоятелството, че любовта им би била възможна само ако е разрешена от партията, тоест от Стоян Кралев, а това може да се случи само ако се премахне партийната дамга, легнала над бащата Петър Пашов. Тъкмо в този момент се намесва „полъхът“ на Горбачов, а Илко Кралев трябва да въплъти един от неговите идеали. Илко Кралев трябва да докаже, че завършеният комунист не трябва задължително да е праволинеен догматик. И така към напълно нелепото разследване на невинността на Петър Пашов се добавя и напълно неположителното финално громене на комунистическото доктринерство и насилие.

Критиката като цяло определя книгата като роман. Вие как бихте определили жанра ѝ? И до каква степен жанровата определеност е важна в случая?

Жанровите аспекти са безспорно важни в случая. Да, „Хайка за вълци“ е роман, но не просто какъв да е, а полиморфен роман.

На макроравнище романът е изграден от наративна рамка, отнасяща се до прословутата хайка за измислените вълци, и пет отделни вътрешни части. Рамковият разказ обаче не обхваща единствено началото и края на текста, а непрекъснато се прокрадва и във вътрешните части. Хрумката с хайката е много добра, питам се дали на Ивайло Петров някога действително не му се е приисквало да очисти някой от „аверите“ си по време на лов.

Още преди години посочих, че романът „Хайка за вълци“ по същество е построен върху отделни новели с единични пресичания между тях. Тук разбирам „новела“ в смисъла на Фридрих Щилхаген, като творба, фокусирана около отделна личност, въвлечена в конфликти „посредством особено стечение на обстоятелствата“. Освен това тъкмо за новелистичния цикъл е характерно серийното разказване със засрещащи се сюжетни нишки, което наблюдаваме в „Хайка за вълци“.

В отделните новели са вписани и други жанрове. Интересен ход е включването на чуждо произведение в собственото. Четвъртата новела за Стоян Кралев всъщност е художествена реконструкция по „записки на Илко Кралев“, тоест в нейната основа стои друг жанр – на дневника или на споменните наброски. Друг пример за вписване на жанр в жанра са ненаративните „философски опити“ на Михаил Деветаков, открити в библиотеката му след неговата смърт, като вътре в тях е цитирана и „записка“ на Александър Пашов. В тези случаи има игра с колективното авторство, цитатността, междутекстовостта и междужанровостта. Последната част и в двете версии, тази за Киро Джелебов може да се определи и като сбита „семейна сага“, особено като се има предвид, че Киро води „семейна хроника“ и открито я сравнява със структурата на библейското родословие. Присъства и частична автоцитатност спрямо предишни текстове на Ивайло Петров.

Не по-малко успешни са и редица наративни решения. Само няколко примера. Идентичността на разказвача, тоест кой всъщност разказва, в редица случаи нарочно е разколебана, неустановена. В определени моменти воденето на разказа внезапно и временно се прехвърля на конкретен персонаж. В почти всички новели разказвачът ту внезапно влиза в хомодиегетична позиция и присъства непосредствено в действието, ту се оттегля в хетеродиегетична позиция на всевиждащ разказвач, неучастващ в действието.

Голямо писателско умение демонстрира Ивайло Петров при онова, което литературните теоретици наричаме „фокализация“. Например при Шибилев и Стоян Кралев разказвачът си служи почти изцяло с „външна фокализация“, т.е. описва действията и цитира изказванията на персонажа, но не навлиза във вътрешните му състояния. Литературнотеоретически, по E. М. Форстър, Стоян Кралев е „плосък характер“, а светогледно е доктринер – защо ти е нужно да навлизаш в мисловния му свят, там няма движение. При Шибилев е друго. При него каквото му е на душата, това му е на устата и в поведението. Разказвачът няма защо да навлиза в душения му свят. Шибилев е „саморазкриващ“ се персонаж. И в двата случая Ивайло Петров постига майсторско стиковане между разказваческа техника и персонажна характерология. Ще спра дотук, макар че за интригуващата жанрова, композиционна и наративна постройка на романа има да се каже още много.

Героите са възприемани по различен начин от критиката. Като че ли най-„харесваният“, в смисъл, че е обрисуван „най-плътно и майсторски“, е Киро Джелебов. Стоян Кралев е носителят на „новото“, комунистическо отношение към живота и собствеността, но и на „просветителски“ патос. Съпругата на писателя казва, че неговият любим герой бил Иван Шибилев. Вие как бихте определили, накратко, разбира се, основните персонажи в романа какво казва всеки от тях за човека.

Киро Джелебов действително е много успешно разгърнат и интригуващ образ. Епизодът със самопогребването му може да бъде четен като оригинална разработка по темата „българинът и земята“, която мнозина считат за възлова за българската литература, а аз – за доста похабена от безкрайните опити върху нея. Самозакопаването е пределният акт на срастване със земята. В същото време Киро се закопава до кръста, за да може да остане да я гледа тая пуста земя и в смъртта си.

Ако Иван Шибилев действително е бил любим герой на Ивайло Петров, това вероятно е свързано с неговата „творческа природа“. На пръв поглед изглежда така, като че тя е пределното оправдание за всепозволеността в действията му. В същото време Шибилев е най-недокоснатият от реалността персонаж, тя като че ли не може да го нарани.

„Хайка за вълци“ е освен всичко друго и „семеен роман“, всяка част разгръща различен тип семейство, но… с акцент върху образа на бащата – като се почне от напълно провалилия се баща Солен Калчо, мине се през отрицанието на всяка човечност и бащинство Жендо Хайдутина, след това се отиде при прераждащото човека бащинство на Николин Миялков и Иван Шибилев, спре се при невъзможното бащинство на Анани и Илко и се стигне до зрялото и закрилящо бащинство на Киро Джелебов. Важни в това отношение са и удвояванията „пикьорът-Шибилев“ и „Койчо-Николин“. Въобще персонажните удвоявания са възлова техника в романа.

За жалост Ивайло Петров има големи проблеми с трите централни образа на жени. Отрежда им силно инфериорни роли. Радка е сведена до тяло за упражняване на ненаситен мъжки садизъм. Нуша е незряло заплесната по Илко. Единствено Мона постига в известен смисъл статуса на самостойна личност, макар че и тя си остава в значителна степен функция на прищевките на Шибилев. И за трите авторът има едно-единствено решение – нелепата смърт. Проблемите на Ивайло Петров с женските образи не са писателски, тук, както и на други места, по-скоро му пречат светогледни убеждения.

Публикувахте преди двайсетина години интересна статия, в която разсъждавахте върху връзката между романа и филмовия сериал „Хайка за вълци“ и проследихте как се е осъществил преходът от едното произведение към другото. Стоите ли зад нея и днес?

Разбира се, че стоя зад анализа си. Деветдесетте години бяха златното време за романа „Хайка за вълци“, тъй като епохата, към която се отнася, заемаше централно място в обществено-политическия дневен ред в България и беше обект на ожесточени дискусии. Одържавяване и реституция, концентрационни лагери и търсене на отговорност от извършителите, репресивен апарат и достъп до досиетата на Държавна сигурност, комунистическа номенклатура и лустрация. Всичко това беше плодотворна среда за покачване на интереса към романа, в рамките на което логичен ход беше върху него да се създаде телевизионен сериал. Именно поради това беше любопитно да се погледне как сериалът прочита и всъщност пренаписва романа именно с оглед на течащия след 1989 г дебат за комунистическото минало.

Михаил Неделчев казва, че „в романа се разгръща сложен модел на геополитическо мислене, пресъздаден чрез модела на Добруджанския чифлик, срещу който застават околните села, за да го унищожат… Показва как идеологията може да превърне човека в звяр…“. Вие какво бихте казали – всъщност, ако си послужим с формулата „за какво е тази книга“ – за какво е „Хайка за вълци“?

Ако Добруджанският чифлик в „Хайка за вълци“ е модел на геополитическо мислене, то тогава Ганковото кафене е сложен прототипен модел на Общото събрание на ООН.

Никой от поименно (на Деветаков и на Близнаков) или не поименно споменатите чифлици в „Хайка за вълци“ няма нищо общо с геополитика. В „Хайка за вълци“ няма и никакъв унищожителен поход на околните села срещу „чифлика“. Подобни неща не съществуват в конкретиката на текста.

Напротив, в третата част Ивайло Петров подробно се занимава с един централен въпрос: защо Михаил Деветаков, по своя воля и последователно, унищожава собствения си чифлик – разпродава го на безценица, подарява огромни части от него „на селската община“, а с освобождаването на Халил ефенди по същество го оставя на тотален разпад? Самоунищожаването на чифлика е обвързано единствено с моралноценностните и философскоекзистенциалистките представи на Деветаков.

Този роман не може да се редуцира до едно централно послание или смислово ядро. Аз и по принцип не си позволявам подобни редукции, затова мога да отговоря единствено шеговито-сериозно: „Романът „Хайка за вълци“ е за мъже“.

И накрая – как да четем книгата днес? Има ли според вас смяна в читателската оптика? Трябва ли да влезе тя в учебната програма и защо?

Голямата смяна на оптиката идва от това, че дебатът за комунистическото минало отдавна отиде в миналото. В края на 90-те години комунистическата номенклатура и кадрите на ДС чрез различни способи окончателно успяха да го ликвидират за публичното възприятие. Днес родените от 1980 г. насетне със сигурност тотално ще се оплетат и затънат в този пласт на романа.

В България се счита, че влизането на едно произведение в учебната програма е апотеозът на неговото съществуване, въвеждането му в „класичност“. Заедно с това върви убеждението, че именно поради своята избраност и по силата на своята хубост и прелест то ще направи чудесии с мозъците на подрастващите и ще ги превърне от вторачени четци на мобифони в горди българи и чувствителни граждани. Вкарването на едно произведение в учебната програма е сигурният път за неговото обезличаване и оплоскостяване в масовото възприятие. „Хайка за вълци“ засега има шанса да избегне тази нерада съдба.

Всъщност това ли е най-значимото произведение на Ивайло Петров, или пропускаме нещо?

Разбира се, че художествените постижения на Ивайло Петров не бива да се ограничават до този роман. От друга страна, романът му „Хайка за вълци“ не би бил възможен без предходни негови творби, от които идват представи, мотиви и техники, които той обособява и разработва още на много ранен етап и на които остава верен докрай. В случая обаче отговорът е лесен. При всичките му кусури, рядко има произведение без кусури, „Хайка за вълци“ е най-стойностното произведение, създадено от Ивайло Петров.

 

Благовест Златанов е професор по българистика и литературна теория в Славистичния институт на Университета в Хайделберг, Германия. До 2009 г. е преподавател по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“ и изследовател в Института за литература на БАН. Неговите настоящи изследователски интереси обхващат историята и специални теми на чуждестранната литературоведска и фолклористична българистика, българския литературен модернизъм, теоретичните модели на българската литературна история, литературната и културната теория на руските формалисти и философията и литературната теория на немската романтика.