Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

С преводача Душко Кръстевски разговаря Оля Стоянова

Душко Кръстевски е поет, преводач и преподавател по македонска и световна литература. Той е един малкото преводачи в Република Северна Македония на българска художествена литература. Превел е произведения на Виктор Пасков, Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Милен Русков и други. Живее и работи в Скопие.

Как станахте българист и как се запалихте? Предполагам, че със същия успех можехте да превеждате и от друг език, например от английски.

Да, вероятно бих могъл да се занимавам с преводи на английски език – с този език работя всеки ден, защото съм преподавател по литература в международна гимназия в Скопие. Но през 2007 г. получих стипендия от университета в Скопие за участие в семинар по български език и култура в София. Заминах и честно казано, въобще не очаквах, че ще се случи нещо радикално, което ще промени посоката ми на работа. Когато обаче свършиха тези три седмици в Банкя, забелязах, че много от участниците в семинара говорят разпалено и се увличат от българската съвременна литература. Така и аз също се опитах да преведа нещо от Здравка Евтимова, някои текстове от Алек Попов и след това всичко стана много естествено – една книга водеше към друга.

Значи краткият отговор е – през литературата?

Да, но не е само литературата, тук е и българската рок музика, и филмите, и театралните представления. За мен тези семинари в България бяха много важни, защото през тях разбрах колко малко познавам българската култура. Затова започнах да се интересувам от литературата и от езика, защото при нас всеки си мисли, че може да използва езика и го разбира. Но един е езикът, който използваха хората, когато ходеха преди години на пазар в Илиянци, и съвсем друг е езикът на литературата. Разбира се, тук са и жаргонът, софийският, търновският сленг, които вече много по-добре познавам. Тогава си дадох сметка колко малко македонците познават българските сериали – давам пример с „Под прикритие“ или „Откраднат живот“, които за мен са сериали от европейски мащаб.

Това непознаване като че ли е валидно и за двете страни, защото само допреди няколко години и ние не познавахме много македонски автори, извън един списък от десетина имена като Горан Стефановски, Влада Урошевич, Гоце Смилевски, Никола Маджиров, Лидия Димковска и т.н.

Да, така е и в Македония, когато ме питат с какво се занимавам в момента и кажа името на писателя, чиито текстове превеждам в момента, обикновено отговорът е един и същ: „Не го познавам. Не съм го чувал. Не съм го чел“. Абсолютно същото се случва и в другата посока, защото, когато говоря за нашите най-известни писатели като Петър Андоновски или преди това за Венко Андоновски, голяма част дори от четящите хора не познава тези имена. По отношение на културата и изкуството съществува някаква невидима стена, която ни разделя.

Ако попитате децата, на които преподавате в Скопие, знаят ли кой е Гоце Смилевски например? Четат ли съвременни автори?

Моите ученици от гимназията познават някои от младите автори като Румена Божаровска, Петър Андоновски, Гоце Смилевски и много други, които са получили награди и са добили повече популярност. Истината е, че при нас писателите, които са получили Европейската награда за литература, наистина стават много известни. Същото се случва и с наградата Роман на годината.

Такъв ли е ефектът от наградите? У нас кръгът от номинирани май си остава познат предимно на онези, които се занимават с литература.

Бих казал, че голяма известност добиват не само онези, които печелят наградата Роман на годината, но и дори онези, които са номинирани, но не са достигнали до финала.

А какъв е македонският литературен пазар? За големи издателски къщи ли говорим, или за бутикови издателства?

През последните години все така се случва, че писателите, които са номинирани или печелят наградата Роман на годината, са издадени от „Или-или“. А издателството не е голямо, има екип само от двама души, които работят там, но пък държат на добрия вкус и качествената литература. Същото се отнася и за преводите им. При нас има много издателства, които не са толкова големи, но книгите, които излизат с техния знак, стават наистина успешни. „Или-или“ издава Георги Господинов и Владимир Зарев, „Бегемот“ – Алек Попов, „Антолог“ – Здравка Евтимова и Захари Карабашлиев, а за „Макавей“ аз преведох Виктор Пасков и сега работя върху превода на книга от Добромир Байчев.

Как стигат тези книги до читателя? Дали вашите ученици не са запознати със съвременната литература просто защото вие работите целенасочено в тази посока?

Не, самите ученици се интересуват от новите автори. В нашата гимназия те имат изпит, на който трябва да представят разширено есе – сравнителен анализ между един чужд и един съвременен македонски автор. И учениците обикновено ми казват: „Тичър, искам да напиша нещо за Давор Стояновски, защото неговият роман много ми прилича на „Чужденецът“ от Камю“; „Искам да напиша есе за книгите на Румена Божаровска и да я сравня с Алис Уокър или някоя друга американска писателка“ или „Много ми харесва фрагментарността на Димитрие Дурацовски и искам да я сравня с писането на Георги Господинов“. И затова те се интересуват от младите автори, защото искат да имат свой подход към нещата, сами да открият автори за сравнение.

Разбирам, че в македонските училища се изучават съвременни автори. Много ли са те?

Не са много съвременните автори, които се изучават в училище. Изучават се съвременни писатели като Влада Урошевич и неговите връстници като Радован Павловски, Богомил Гюзел, както и драматурзите Горан Стефановски и Деян Дуковски. Венко Андоновски е включен в учебната програма, той продължава да пише и да получава награди. Но специално за това есе учениците сами искат да изследват новата литература. Най-вече защото им става скучно отново да се обръщат към класическите текстове, които досега непрекъснато са изучавали – Кочо Рацин, Славко Яневски, Димитар Солев, или към други писатели от началото на ХХ век, за които всичко е написано. Младите хора искат съвременна литература, това е.

Преди петнайсетина години четенето у нас не беше толкова популярно. Имаше изследвания, които звучаха парадоксално, защото показваха, че българите четат средно по половин книга на година. Днес тази ситуация е различна, но бяха положени и много усилия. Как е в Македония днес?

Поразително е, че през последните трийсет години хората при нас изобщо не четат. Ние нямаме и традицията на вашите коледните панаири на книгата и литературни фестивали, затова мисля, че при вас ситуацията е малко по-добра. При нас хората, които са чели, продължават да четат. Онези, които на по-късна възраст се палят по четенето, обикновено се насочват към по-лека литература, към т.нар. плажни четива, мистерии, биографии на звезди или приключенска литература. При нас има една група хора, които просто не са изкушени от книгата и никаква мода няма да ги изкуши – под влиянието на социалните мрежи ще си направят селфи с книга, но това не означава, че са я прочели. И още нещо – в Македония е много важно дали се превеждат книги, които са бестселъри в момента, като „Хари Потър“ например. Защото постепенно се стигна дотам младите хора да четат тези книги в оригинал.

Какво е положението с литературата от другите страни от бивша Югославия? Съдя по това какво се играе на театралните сцени в Скопие, съдя и от фестивала РУТА, на който гостуваха спектакли от Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватия, Словения. И в същото време македонски представления се играят на техните сцени.

Страните от бившата Югославия се познаваме много по-добре. През 2007 г., когато отидох за първи път в България на семинар, само бях чувал за романите на Георги Господинов, но не ги бях чел. До онзи момент дори не знаех имената на Алек Попов или на другите автори, докато хората от по-далечни страни – от Русия, от Украйна, Китай, познаваха добре българската литература, препоръчваха ми книги и автори. Дадох си сметка, че знам какво се случва в словенската литература, но нямам никаква представа какво се пише в България, която е само на 250 км оттук. Тогава си помислих, че някой няма желание да има добра връзка между двете страни – не знам дали заради езиковия спор, или заради нещо друго. Но как иначе ще си обясниш, че хора от Индия са чували за Георги Господинов, а ние от Скопие не го познаваме?

Споменавате вече няколко пъти като особено важни за вас семинарите във Велико Търново, какво представляват те?

На тези семинари за изучаване на български език, литература и култура идват различни хора – събират се понякога хора от 33 страни, от три или четири континента, включват се към сто участници. Пристигат поне пет-шест души от Китай, от Русия също бяха толкова, от САЩ – още трима-четирима, от Македония, Сърбия и Словения обикновено има само по един човек. Някои учат в специалност „Българистика“, други работят с балкански литератури или пък имат български корени. Сред тях има експерти с голям опит с езика, но се включват и начинаещи. За качеството на тези семинари говори и фактът, че някои от хората участват за седми, осми или девети път.

Какво научавате на тези семинари?

Много неща – не само за езика, но и за литературата, за културата. Ръководител на семинара във Велико Търново е проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, а в София – в обученията, които се провеждат в село Лозен, е проф. Панайот Карагьозов, специалист по сравнително славянско литературознание от Факултета по славянски филологии в Софийския университет. Мога с часове да говоря за тези семинари, но ще го кажа така – тези хора, заедно със своя екип, са най-добрите посланици на българистиката и изобщо на България по света. Даже мисля, че официалните посланиците, които присъстват на тържествени вечери и откривания на събития, няма да направят толкова за езика и страната, колкото правят тези хора.

Създават мостове, така ли?

Те правят не само мостовете, но създават и среда за работа. Винаги мога да попитам колегите кой как превежда нещо, как използва дадена думи или израз. Ние си препоръчваме книги, музика, филми и затова понякога чувствам тези хора не просто като приятели, но и като семейство. Организират ни посещения в родните места на Васил Левски или Христо Ботев. Когато видиш тези места, научаваш много повече, отколкото ако просто учиш езика. Ако не бях получил стипендията в София и след това стипендията за Велико Търново, нямаше да се занимавам с българска литература. Предполагам, че щях да имам същото отношение към страната, каквото има всеки македонец, който знае за България и за отношенията ни само от новините по телевизията.

Това ли е правилният път според вас, по който трябва да се насърчават българистите?

Да, защото тези хора, когато се връщат по родните си места, се опитват да променят представите на другите. Аз самият много често казвам на хората около мен, че българската литература не свършва с „Под игото“ на Иван Вазов и „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов. Не трябва да виждаме само това, което искат да виждаме политиците. Питам хората – гледали ли сте филма „Мисия Лондон“, чели ли сте Захари Карабашлиев, слушали ли сте български рок? А български пънк? А българският рап на Ицо Хазарта? Тези неща могат да променят начина, по който мислим едни за други. Защото българската музика не свършва с чалга каналите, които масово се слушат у нас.

Ако хората, които организират тези семинари, са културни посланици, вие, участниците, какви сте?

Най-малкото културни аташета. Ето, аз се опитвам да накарам хората в Македония да научат нещо повече за българската литература, да им кажа, че има много качествени текстове, които си струва да прочетат. Предполагам, че по този начин аз също правя мостове. Има едно предаване, което се казва „Коридор 8“ – всяка неделя в 19 часа българско време в Youtube, това е македонско-българска седянка, на която хората за два-три часа си говорят за неща, които са общи за всички нас.

Карате ли се понякога?

Да, понякога малко спорим. Говорим за църквата, за архитектурата, за музеите, но накрая завършваме с думите на Гоце Делчев или Пейо Яворов. Двама ентусиасти започнаха това и сега виждам, че се присъединяват много хора – музиканти, актьори, творци от Македония и от България, които искат да направят този Коридор 8, който нашите политици толкова време не могат да изградят.

И накрая – споменахте, че имате толкова много работа по текстовете на български писатели, че сте зает до края на 2024 г. Това означава ли, че в Македония се чете в момента повече българска литература?

При нас издателствата винаги кандидатстват по програми, чакат да разберат дали ще получават субсидии и аз просто изпълнявам графика, който е заложен. Но пък аз на първо място съм преподавател в училище, а с текстовете работя в свободното си време. Давам си сметка, че ако съм само преподавател, ще ми липсва работата с художествената литература, а пък като преводач ще ми е самотно, ще ми липсва общуването с учениците. Но когато превеждам, всяка дума или изречение, върху които работя, ми напомнят за хубавите моменти по време на семинарите за български език и култура във Велико Търново. И сега си казвам – ей, преподавателката за това деепричастие ми говореше... За себе си знам – щом започна през зимата да сънувам Велико Търново, значи и тази година трябва да си стегна куфарите и да намеря време да отида в България.

А вие пишете ли?

Да, през 2013 г. излезе стихосбирката ми „Алхимия на XXI век“. Това бяха стихове, писани през годините, докато съм бил в гимназията, после в университета. Но сега повече се занимавам с преводи. Имам още стихове, но не знам какво ще се случи с тях, дали ще продължа да пиша – да не се окаже, че както се шегуваме, поезията е детската болест на литературата.