Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Определят го като най-впечатляващия stop motion филм на 2022 г. При това за Гийермо дел Торо „Пинокио“ (САЩ, Мексико, Франция) е първо приключение на анимационен терен – в сътрудничество с Марк Густафсон, дебютант в пълнометражната режисура, но отговорен за анимацията на „Фантастичният мистър Фокс“ (2009) на Уес Андерсън. След години усилия за сглобяване на бюджета мексиканският майстор на „страшния разказ“ най-сетне получи възможност да разгърне своята визия за изпълнения с препятствия житейски път на дървената кукла от историята в 36 глави на Карло Колоди.

Пред многобройните интерпретации на Пинокио, както и на всеки художествен герой, превърнал си в легенда, винаги стои въпросът да останат ли верни на оригинала. Но надали някой е стигал толкова далеч като Гийермо дел Торо. От въведението, което автоматично превръща приказката в драма (за разлика от гротесковия тон, с който започва Колоди), през политическия фон на събитията, туширащ социалния акцент на оригинала, до екзистенциалното послание за крехкостта на живота („Каквото става, става. И след това ни няма.“), всичко придава на новия „Пинокио“ неочаквана задълбоченост на прочита.

Карло Колоди пише и публикува като подлистник „Приключенията на Пинокио“ през 80-те години на XIX век. Дел Торо пренася действието по време на управлението на Мусолини. Добавена е предистория, според която Майстор Джепето има любим син Карло и е уважаван дърворезбар, докато бомба от Първата световна война не пада върху местната църква... От съвършената шишарка на Карло пораства бор, който години по-късно съкрушеният баща отсича. Пиян от мъка, обзет от прометеевска самоувереност, той създава дървената кукла в един „вероломен“ творчески акт, много по-близко до „раждането“ на чудовището на д-р Франкенщайн, отколкото до главоболията на „бодрото старче“ Джепето, описано от Колоди.

Прословутият говорещ щурец не умира в четвърта глава, а е превърнат в летописец на историята. Той не живее в „приземната стаичка“ на дърводелеца, а идва заедно с дънера, в който си е устроил хралупа. И вместо да се превърне в коректор за гузната съвест на Пинокио, остава да живее... в сърцето му (прозаично казано – в дупката в дървото). А същността на Феята със сините коси е преосмислена изобретателно и поделена между две митологични създания, вдъхновени от юдейските серафими и древните алегории за сфинксове, мантикори и химери от всякакъв вид (не липсват и прилики с „Лабиринтът на фавна“, 2006 г.).  

Произведението на Карло Колоди е своеобразна възхвала на дисциплината и послушанието, докато този филм избира да изследва добродетелите на непокорството и неподчинението като политическо съзнание, особено когато бащините фигури приемат чертите на фашизма. Верен на себе си, Гийермо дел Торо системно изправя героя си пред обезпокоителни рефлексии: мъдра маймуна, младеж, потискан от баща фашист, или Христос на кръста, също издялан от дърво... Различни лица, които препращат персонажа към собствената му сложна природа и искрата на живота, дарена му от съпричастен горски дух.

Бедността не е фактор в тази адаптация на „Приключенията на Пинокио“, но в градчето на Майстор Джепето създаването на дървена кукла, която се движи и говори, се приема като намесата на магия и заплаха за фашисткото общество. Съвсем очаквано различността предизвиква безпокойство и отхвърляне. Пинокио трябва да „избира“ между възможността да работи като марионетка и да отиде на война, и „умира“ много пъти, тъй като не може да умре. В крайна сметка той не заприличва на истинско момче, защото Джепето му казва да бъде този, който е, докато творбата на Колоди завършва с фразата „Колко смешен съм бил, когато бях кукла! И колко се радвам сега, че станах добро момченце!“.

Носителят на Златен глобус „Пинокио“ използва stop motion анимация, защото движението на куклите позволява да се съхранят несъвършенствата на човешкото докосване, които компютърът винаги се стреми да заличи. Филмът на Гийермо дел Торо третира магията като проникване на митологичното свръхестествено в измамната тривиалност на един марионетен свят и е превъзходна възхвала на човешката ефимерност и безсмъртието на изкуството.